характеристиката

Във връзка с отпразнуването на 550-та годишнина на Лайпцигския университет „Карл Маркс" се интересувахме между другото и от ония видни личности, които са били негови студенти. Натъкнахме се и на факта, че заслужилият деятел на българското възраждане Иван Андреев Богоров е бил студент в Лайпцигския университет и се постарахме да се запознаем по-нашироко с неговата дейност и неговия живот. В достъпния за нас материал по въпроса, който ни интересуваше най-много - дей ността на Богоров в Лайпциг - е писано много малко. Само Велико Йорданов дава някои данни за Богоров в Лайпциг в своята книга „Лайпциг и българите“. Опитахме се да намерим повече материал за престоя на Богоров в нашия град. Но освен данните от матрикъла на Лайпцигския университет други материали за него не можахме да открием. Най-важното събитие в тоя период от живота на известния просветител е издаването на първия български вестник. Богоров, който е роден в 1818 г., до идването си в Лайпциг си е създал слава на неуморим борец за културния прогрес на своя народ, като учител, фолклорист и издател на учебници за българските училища. Той е бил известен даже в научни кръ гове в Германия. За това свидетелствува една статия в славистичното списание Jahrbücher für slawische Literatur, Kunst und Wissenschaft" по повод излизането на първия брой на вестник „Български орел". В тази статия Богоров се представя автор на сборник от български народни песни и пословици и като преводач на учебник по география. Най-важното дело на Богоров от времето преди неговия престой в Лайпциг е без съмнение издаването на „Първичка българска граматика" през 1844 г. в Букурещ, с която той нанесъл силен удар на представителите на консервативната „славяно-българска школа". Пребиваването на Богоров в Букурещ се оказва свързано с идването му в Лайпциг. В Букурещ той имал връзки с търговци-българи, които навярно вследствие на посещение на Лайпцигския панаир имали постоянни търговски връзки с Лайпциг. Те му обещали материална поддръжка и го съветвали да продължи образованието си в Лайпцигския университет. За определяне на времето, когато Богоров епристигнал в Лайпциг, можем да съдим от два факта, които са ни известни. Първият е годината на излизането на неговата граматика. Тя е издадена през 1844 г. в Букурещ. Във връзка с това Богоров пише в своята автобиография, че той лично едал граматиката да се печата. (.... . та след напустнуванье Вета Загора тръгнах за Букурещ, дето и дадох да са потиска тя книжка с презиме „Първичка българска граматика"). Той използувал събраните от продажбата на граматиката пари за своето пътуване до Лайпциг. От това може да се извади заключение, че Богоров трябва да еостанал сравнително продължително време след излизането на граматиката в Букурещ. Вторият факт, на който можем да се опрем, еедна сметка от печатницата Брайткопф унд Хертел, намерена от Велико Йорданов, която е издадена за напечатването на първия брой на „Български орел“ и носи датата 5 април 1846 г.

Ето вдига се завесата и действителността, която ни е уж така позната, се разкрива в някаква невиждана, неподозирана светлина. Причината разбира се, е най-малко в модерните, непривични, често малко причуд ливи художествени средства, макар че те понякога са необходими. При чината е в необичайно свежия, мъдър, комунистически съвременен поглед на автора, в неговото ново откритие на света. Носител на „новаторска сила" в пиесата, на онова мечтано нещо, което зрителят иска сякаш да отнесе със себе си след представлението, е драматичният образ. Чрез него драматургът постига своята крайна цел: да въздействува върху зрителя. Няма ли драматургичен образ и най-выл нуващата идея, и най-сложно замисленият конфликт, и най-оригиналната драматична композиция увисват във въздуха. Само драматичният образ откритие може да им даде плът и кръв, да оживи съкровените авторови мисли, да вълнува зрителя със своята съдба, да го накара да мисли, да повярва в невероятносто.

Българо-хърватските литературни и културни взаимоотношения в миналото представляват един твърде съществен компонент в националното развитие на двата народа и в техните така разнообразни и богати по съ държание връзки с други литератури. Още през втората половина на XVIII век трудът на хърватския поет и просветител Андриа Качич Миошич „Разговор угодни народа словинскога" получава широка известност не само в Хърватско, но също в Сърбия и България, като създава важни предпоставки за активизирането на литературните и културните отношения между народите на тези страни. Заедно с „История славянобол гарская" от Паисий Хилендарски, преписвана в Сърбия, и „История разных словенских народов..." от Йозан Раич, това Качичево произведение обогатява културното развитие на сърби, хървати и българи, създава нови традиции на взаимност между тях, повишава народностното им самочув ствие, активизира книжовния им живот в зората на тяхното национално възраждане.

През последните двадесет години в българската художествена проза за почна да се проявява доста устойчива тенденция, бележеща едно по-широко и ускорено развитие на първоличните повествователни форми. Като първоличен тип повествование, литературният сказ заема определено място в съвременната българска проза. В нея се появиха творби, изградени изцяло върху сказова основа (почти всички разкази на Н. Хайтов и някои от разказите на И. Радич ков). Този маниер на повествуване предизвика много силна и в повечето случаи адекватна на авторските цели реакция. Настоящото изследване представлява опит да се обобщят и формулират съдържателните и формалните признаци на сказовия повествователен тип, да се потърси спецификата на сказа, причините, определящи художественото му въздействие, неговото място и роля сред останалите първолични повествователни форми. Обект на разглеждане и анализ ще са онези особености на сказа, които играят ролята на негови сигнали и го определят като специфична повествователна структура. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературознание от началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда теорията за сказа като повествователен тип. Самият термин „сказ" е чисто руски и няма чужд езиков еквивалент в литературната наука. Взет е от фолклористиката и в прекия си смисъл означава устен народен разказ, който стои на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество.