Превъплъщенията

Започвам с убеждението, че темата, която съм избрал, може да бъде изчерпана само в обемиста книга, че за да бъде тя изследвана обстойно, са необходими наблюдения не само върху художествения материал, но и социологични, философски, искуствоведчески проучвания, необходим е цялостен поглед върху генезиса на социалистическото общество, задължителни са сондажите в явленията на другите социалистически литератури, но моята цел е по-скромна. Ще се опитам в рамките на едно конспективно изложение да обоснова появата на някои нови черти в развитието на българската проза през последните години, да проследя възпитанието на героя на активното соцално действие, който днес се откроява като основна фигура в нашата литература, герой, чиято жизненост произтича от задачите на общественото развитие и най-точно отговаря на светогледа на човека от времето на научно-техническата революция. Но нека се върнем към началото на пътя, когато в бурните дни на револю ционните сътресения се рушеше един обречен на загиване свят и се раждаше нещо качествено ново не само като обществена формация, но и като отношение към човека. В това време личността неминуемо бледнееше пред колектива, ней ните колебания, сътресения, съмнения не бяха необходими, бяха дори вредни - героят можеше да бъде само монолитен, силен и непоколебим като самата революция. У хората зрееше чувството за историчност и естествено Историята стана основен обект на техните философски и естетически интереси. Творците трябваше първи да възприемат и осмислят повелите на революцията, те бяха длъжни да доведат до съзнанието на масите естеството на настъпващите промени, за да заговорят по новому за отминалите дни, да видят по новому взаимоотноше нията между хората не само в тяхното интимно-битово проявление, а в контекста на епохата. Естествено е в периодите на първично осмисляне на помощ да дойде стихията на епоса - явленията трябва да се огледат в тяхната обемност, трябва да се натрупат наблюдения от битуването на всички социални групи, обстойно да се анализира, за да се достигне до синтез. Неслучайно по това време Георги Караславов започна многогодишната си работа върху епопеята „Обикновени хора“, която може да бъде обект на отделно изследване. Сходна беше реакцията на творците и в зората на новата ни литература. Вазов, Захари Стоянов, Антон Страшимиров, Пенчо Славейков (всеки по своему), се превърнаха в летописци на народния живот, те надникнаха и в най-скритите му прояви, подготвяйки себе си и читателите за осмисляне, за синтез.

Въпросът, който тук ще се опитам да разгледам, представлява брънка от дългогодишните ми занимания с иманярския фолклор, плод на които е един вече доста обемен ръкопис, отчасти обнародван или докладван пред различни научни форуми. Затова, макар че материалът, който ще приведа, и тълкуването, което ще се опитам да му дам, имат донякъде самостоятелна стойност, нужно е по-пълното им разбиране те да бъдат поставени в контекста на тези занимания, което ще опитам да направя колкото се може по-кратко. Само с едно изречение ще поясня, че това, което света на иманярските легенди първоначално ми се представяше единствено като насочване ценностните представи надолу (както в архитектониката на Дантевата „Комедия"), впоследствие оказа по-близък или по-далечен отзвук от: посветителното пътуване на героя по отвеса на световното дърво във: 1) подземното царство, семантически равно на гроб, даряващо чрез символична смърт нов живот; или до: 2) вече раждащата утроба, семантически равна на вечност, сиреч на злато; при което: 3) по познатия в митологията механизъм за превръщане на всяко нещо в неговата противоположност долното става горно, подземното - небе, а адът - рай. Основни герои на иманярския хайдушки цикъл са войводата Вълчан и поп Мартин. Първият въплъщава смелостта и силата, вто рият - ума и знанието. Разглеждайки легендите, в които те се явяват, моите занимания установих обща композиционна схема на техните действия (функции), от които най-важни са две: ограбванета на хазната (златото) и скриването и в пещера. Всъщност тези действия са късен код на основния мъжко посветителен подвиг- убиването на световния змей (другаде „чер арапин“, „страшен анадолец" и т. ни и хиерогамията на героя с богинята-майка, семантически равна на символична смърт, чрез коя. то се придобива безсмъртие. Но установявайки, че същите функции, свързани с хазни и пещери) изпълняват винаги други двама протагонисти - хайдут Куртю и Бояна войвода, привеждайки тюрко-българската етимология на името Боян - Бояна, което означава богат богата: 1) авторът съпоставя тази етимология със свидетелството на Луипранд за легендарния Боян, който можел да се превръща на вълк, и 2) с иманярското поверие, че над заровено имане играе огън или го пази, вълка за да достигне: 3) до извода, че Вълчан е славянски превод на българското Курт и представлява антропоморфизация на първобългарския тотемен вълк-пазител и родоначалник, която поглъща в се бе си ликоантропията на траки и славяни, тъй като хайдушката дружина е умален модел първобългарската бойна дружина.