художествени

Българските исторически народни песни, в широк смисъл на думата, обхващат, освен творбите, свързани непосредствено с историческите събития, и юнашкия и хайдушкия епос. Независимо от това, че в българската наука съществуват вече известни традиции по въпроса за основното деление на тоя род народни песни, а именно: юнашки, исторически и хайдушки, при разглеждането на поетиката на народната поезия обединяването на тия три групи е просто необходимо, за да се покаже развитието на жанра, епическия герой и пр. Задача на тази статия е да се разгледат някои страни от художествените особености на българската героична народна епика, като се започне от юнашкия епос и се свърши с партизанските песни. Най-напред ще се постараем да характеризираме епическия герой на тия песни, който в тоя дълъг период от време (XIV-XX в.) се мени в зависимост от политическите, обществените и иконмическите условия на България.

Дисертационният труд на Лиляна Грашева Художествени особености на старобъл гарската литература", защитен на 5. VI. 1969 г., представлява естетико-теоретическо изслед ване върху художественото своеобразие и естетическата същност на средновековната литература. Като се учи творчески от съ ветските медиевисти (предимно от школата на видния съветски литературовед Д. С. Лихачов), дисертантката прави първия сериозен опит за систематично проучване и осмисляне от съвременни идейно-естетически позиции на поетиката на старобългарската литература. Поставената задача изисква дълбоко навлизане в художествения и идеен свят на средновековието, богата научно-естетическа и методологическа подготовка.. В защища вания труд дисертантката се противопоставя на редица традиционни схващания, които са израз на предубеждения и недооценка на изобразителните достойнства на старобългар ската Литература, разглеждайки я като исторически определен тип словесно творчество Същевременно, стремейки се да осветли реалните идейно-естетически ценности, Гра шева избягва изкушенията на осъвременя ващата идеализация и модернизация на ли тературния материал. За пръв път дисер тантката прави по-широка съпоставка на естетико-творческите представи на старобългарските писатели с тези на руски, византийски и западноевропейски средновековни писа тели. Тя доказва, че старобългарските кни жовници се включват пълноценно в основ ната философско-естетическа линия на европейското средновековие. Най-съществен принос съдържа третата глава на дисертацията („Принципи и постижения на художественото изображение"), която представя авторката като изследователка със самостоятелна англитична мисъл, остро чувство за художестве ната специфика на литературните явления и богата литературоведческа култура.

Съществен момент в съвременния литературен процес са деепизиращите тенденции, изразени чрез редица интересни жанрово-стилови изменения. За разлика от модерната буржоазна литература, в която епическата цялостност на повествованието се разрушава в противопоставянето на индивидуалния и обективния временен поток, чрез нарушаването на техните действителни пропорции, изкуството на социалистическия реализъм се доближава до Хегеловото разбиране за епическото начало като изобразяване на личността в единството и с народа. Разпадането на единния повествователен поток е обусловено в съвременната ни литература от по-други социални и естетически предпоставки. Характерните обществено-политически промени след Априлския пле нум задълбочиха вниманието към съдбата на обикновения човек от народа и доведоха до засилване на демократизма и творческите търсения във всички области на общественото битие. Тяхното литературно отражение се свързва с ред нови идейно-естетически моменти. Засили се субективно-оценъчният момент при изграждането на художествената творба, твърде условни станаха границите между прозата и поезията. Привидно безстрастният разказ на всевиждащия обективен повествовател отстъпи под напора на съкровената изповед, на личните пристрастия и убеждения, изразени директно, със средствата на есеистиката или опосредствувано, чрез лаконичното, но съдържа телно обобщение, чрез яркия характер, носител на значими социални идеи, чрез емоционалната раздвиженост на повествованието. Промененото виждане на действителността засяга преди всичко мястото и функциите на автора в художественото повествование, неговата гледна точка. Според Томас Ман животът никога не разказва „сам за себе си“. В основата на изкуството лежи строг подбор и правото за това принадлежи единствено на твореца. От него, от неговите нравствено-естетически критерии зависи изборът на елементите и начинът на свързването им в художествената структура. „Образът на автора“ присъствува в създадения естетически свят чрез множе ство исторически, социални, нравствени и психологически съотнесености. В предговора към съчиненията на Мопасан Толстой изразява с пределна точност тази взаимообусловеност: „Каквото и да изобразява художникът: светци, разбойници, царе, лакеи — ние търсим и виждаме само душата на самия хуДожник. "1

Сборникът, който е предмет на нашето внимание, съдържа материали от третата творческа среща, състояла се през май 1973 г. в София между сътрудници на Института за световна литература „Максим Горки" при Академията на науките на СССР и Института за литература при Българската академия на науките. Първото впечатление, което този съвместен труд поражда, не само потвърж дава мисълта за единството и идейно-есте тическото единомислие между съветските и българските литературоведи по основните проблеми на нашата съвременност“, която изказва в уводните си думи към сборника Стойко Божков, а и същевременно ни убеж1 Предишните две срещи третираха те мите „Октомври и развитието на българската Литература“ и „Формиране и развитие на социалистическата култура в България". Еднойменните сборници с материали от тези срещи излязоха съответно през 1967 и 1971 г. дава, че пред нас е документ за голямата научна резултатност на тази творческа среща. Безспорно марксистко-ленинската фило софия е общата методологическа основа на естетиката и литературознанието. Науката, в това число и науката за литературата, не може да не проявява интерес към себе си, към своето състояние и перспективи за развитие. Нещо повече, изхождайки от вътрешната логика ( и йерархия на проблематиката) на науката, съвсем основателно бихме потърсили в един научен разговор за идейнохудожествените особености на съвременния литературен процес проблема за литературознанието. И наистина на съвременното съ стояние на науката за литературата, на нейната същност и структура, на методологическите й принципи и философския и базис, на конкретните и постижения и непреодолени недъзи се спират много от представените в сборника автори. Специално на този проблем са посветили своя научен интерес четирима български изследователи: Емил Георгиев, Атанас Натев, Васил Колевски и Георги Димов. Емил Геор гиев в „Съвременното литературознание и общият литературен процес" изхожда от убедителната според нас теза, че общият литературен процес се нуждае от наука, която да го изучава цялостно така, както в лингви стиката резултатите от изучаването на отделните езици се обобщават от общото и срав нителното езикознание. От определението, което авторът дава на тази дисциплина, става ясно, че се касае за историко-теоретична наука. Изглежда неубедително твърдението, че такава наука тепърва трябва да се създава, но нейната систематизация и пълна разработка е наистина задача, към чието решаване трябва да бъдат насочени усилията на марксистителитературоведи. Авторът справедливо изтъква: „Изучаването на общия литературен процес е важна задача на съвременното литературознание. То води до дълбоко опознаване както на ли тературното развитие, така и на общото развитие на човечеството. Литературният процес е съставна част на общия процес и подпомага проникването в него, доколкото литературата най-пълно отразява живота и не остава в сферата на историческите схеми, а извежда пред погледа на съвременника образите и жизнените форми на по-далечното и по-близко минало и на съвременността. " По-нататък Е. Георгиев продължава мисълта си за ценните резултати, които дава изучаването на една национална литература във връзка с други литератури както за самата тази литература, така и за литературния процес в цялост. Безспорно това твърдение го вори с езика на научната истина. С известно съжаление трябва само да констатираме, че авторът, който несъмнено има богати наблю дения върху славянските литератури и све товния литературен процес, не е освежил си с някои моменти и обоб- и подкрепил тезата 143 щения, които биха допринесли за по-конкретното очертание профила на обсъжданата от автора литературоведска дисциплина. Стру ва ми се, че към казаното от Е. Георгиев за значението на общото и сравнителното литературознание би могло да се добави, че неговото системно и разгърнато изграждане би дало поплътен теоретически и фактически фон, върху който по-ясно ще изпъкне картината на све товния литературен процес с неговите национални и типологически структури, както и идеологико-теоретическото отражение на този процес в една или друга литературоведска концепция и интерпретация. В този аспект общото литературознание не би могло да разглежда логиката на литературния процес с неговите вътрешни закономерности изолирано от останалите национални и социалноидеологически процеси.

Годините непосредствено след Октомврийската революция означават бурен революционен подем. Събитията се втурнаха в сферите на литературния живот, придавайки политическа заостреност и горещина на литературните явле ния. През този период се слагат трайни основи в развитието на една нова литературна епоха, началото на процеси, които се развиваха и видоизменяха през няколко десетилетия по-късно. Огромните промени, настъпили в нашия обществен живот след Октомврий ската революция, узряването на голямата мечта за тържеството на народа, решителният устрем на народните маси - всичко това внесе нови духовни изме рения, породи нова идея за прекрасното, създаде тласък за нови идеи, за нови художествени проблеми. Още на времето Г. Цанев в първите си статии като ли тературен критик видя големия процес на възвръщане на младата революционна поезия към реалността, възвръщане на земята. В статиите „Нашите млади поети (1923) и „Възторжен певец на народните маси" (1924) той свързва особеностите на тая поезия с революционните борби след войната, с революционния дух на събитията, с характера на епохата, когато „световният пролетариат навлизаше в своята героична епоха и смело, дръзко посягаше да обсеби света". Още в тези първи смели обобщения на настъпилите художествени процеси младата проле тарска критика отбеляза историческата необходимост и историческа закономерност в появата на новото пролетарско изкуство, връзката му с най-важните събития, с обществените тенденции на епохата. И още нещо - видя, че тая нова поезия се явява като отрицание на традицията на символизма, че по дух и иден, по чувства и образи тя се противопоставя на символизма и представлява едно връщане към земята. Младата критика видя и друго - че в тая заредена с фермента на неспокой ствието, на революцията действителност се раждаше в новото революционно поколение писатели нов поглед за живота, ново отношение към света, или, както Г. Цанев се изразява в „Проблеми на днешната българска литература", „ново чувство за света изобщо“. Има нещо много важно, когато се говори за оформянето на нов естетически идеал, за нови естетически позиции - въпросът за оформянето на ново художествено съзнание, на променено виждане на света Както Г. Бакалов, така и Г. Цанев видяха новата душевност, новото художе ствено виждане на пролетарския писател, видяха смяната на едно художествено виждане дуалистичното с друго, забелязаха, че се менят не само идеите, че във войната индиви съзнание отстъпи 110 пред гласа на действителността, но и че се мени 1 Георги Цанев. Възторжен певец на борческите маси, 1924. Ъгълът на виждане, мени се художественият поглед, скъсява се разстоянието между поет и читател - мени се адресатът на поезията и съзнанието на поета се слива със съзнанието на масите. „Новите поети, които дойдоха след символистите - пише Г. Цанев, — не приличаха на тях. Те идеха с друг ъгъл на гле дане, с друго самочувство. Те носеха психологията на следвоенния човек, който, по обратен път, бе научил нещо ново, здраво от войната. Стихията на масовата смърт в толкова годишни сражения пробуди жизнения инстинкт у хората. Унизителното обезценяване на техния живот на бойното поле роди съзнанието за ценността на човека…

Тая поезия, чийто основен тласък беше художествено-естетическото преоткриване на света, стремежът да се улови същността на явленията под тяхната повърхност, да се достигне до първичните елементи на материята и живота, до драматизма на обществените явления, която бе израз на една по-непосредствена връзка между човека и действителността, носи в себе си заряда на диалектиката, на по-широки връзки между нещата, взети в тяхното единство и противоречивост. Диалектичното виждане на света лежи в основата на поетичната образност и конструкция на стиховете на Г. Милев, в неговия поглед за човека и историческия процес. Тръгнал от набиращата се вътрешна енергия на остро противоречие, на драматичен сблъсък между личността и света вън от нея, от напрежението между „аз", търсещо изход, и жестокия пръстен" вътре и вън от него, поетът идва до съзнанието за динамиката и напрежението на своето съвремие, което той противопоставя на покоя и равновесието на класическия свят, на света на миналото. Представата за света като движение, за историята като противоречив процес на борба между народ и тирани, като непрекъснато напрежение и самоизпреварване на личността и като революционно напрежение на масата създава нова, раздвижена диалектична представа за цялото. В света на Гео Милев всичко е движение, процес и ставане. Движението, следвайки обективния ход на историята, нейната вътрешна логика, се състои от резките амплитуди на подем, поражение и раждането на нови сили и вяра в поражението. В това единство на трагика и героика се ражда ново усещане, нова представа за смъртта и героичния подвиг като едно приземяване, съзнателно огрубяване на величавото и героичното, като един нов подход към смъртта, сведена до обикновеното, до съзнателно прозаизиране на образи и стих; но по силата на тоя диалектичен поглед, на тези нови връзки между нещата от прозаичното и съзнателно принизеното с нова сила излита естетическото извисяване на подвига и героичната смърт. Диалектическото световъзприемане не е само в характера на вътрешните конфликти на личността и напрежението личност - общество, нито само в революционно-романтичната трактовка на обществения исторически процес. Диалектиката в тая поезия е много по-широка, обхваща художествения поглед върху явленията, същността на художественото световъзприемане. Тя е в разру 59 шаването на преградата между материалния свят, природата, суровия бит и човека, в неуловимите връзки между материалния свят и психичното, в тая жажда на съвременния човек да разруши изкуствената граница между материалното и духовното и да почувствува себе си и света в тяхното единство и цялост. От Уитман и Аполинер до Пол Елюар и Незвал, от Ахматова и Пастернак до Есенин и Маяковски - поезията на двадесетия век рушеше тая преграда между материалното и духовното. Тая художествена диалектика, тоя художествен материализъм водеше нашите поети до динамизация и активизиране на предметния свят, до пряко участие на природата във вихъра на революцията и обратно - до мате риализация, обективизация на човешките преживявания в природния и обще ствения мир.

Двете сияйни висини в българската и чехословашката пролетарска поезия - Христо Смирненски и Иржи Волкер - са идейно, тематично и до известна степен художествено близки. Колкото и да е невероятно, следващата кулминация на поетичното ни революционно слово - Никола Йонков Вапцаров - също се доближава до Волкер. Простотата на Волкеровата поезия, нейната интимна разговорност и искреност са великолепно продължени нашия поет. Естествено лириката на Вапцаров остава вярна на заветите първите творци на пролетарската литература у нас. Но тя се и различава тях, защото Вапцаровите стихове трябваше да изпълняват функции, определени OT новия исторически момент. от на Oт В България и Чехословакия често се прави паралел между пролетарските поети Христо Смирненски и Иржи Волкер, търсят се сведения за живия интерес на Никола Вапцаров към творчеството на чешкия лирик, загатва се за типологично сходство между двамата. През 1926 г. в чешкия печат за първи път се споменава за близост между Смирненски и Волкер. Оттогава сравнения между двамата поети се срещат в почти всички бележки, очерци и статии, посветени на българската проле тарска литература. Във връзка с 30-годишнината от смъртта на Смирненски Българското посолство и Българският културен център в Прага издават специален брой на сп. „Bulharsko ve vystavbe", посветен на твореца. В този брой B. Бехиньова помества статията „Христо Смирненски и Иржи Волкер", която изтъква различията в творческия характер на двамата поети. На отли B ките между тях се спира и литературният критик 3. К. Слаби в очерка си „Поет на два свята на Едно по-цялостно сравнение между Смирненски и Волкер предлага студията на чешката българистка Дана Хронкова „Смирненски в Чехия". Трудьт съдържа подробен преглед на излезлите статии от чешки критици и учени, разглеждащи живота и поезията на Смирненски, както и преводите на неговите стихове.