основни

Преди да разгледам най-общите положения, които Исак Паси формулира и защищава в своята книга за трагическото, ще се спра на онази нейна глава, която носи наслов „Спорът на Аристотел с Платон". Нека ми бъде позволено да започна с една тема, която сам аз разработвам в продължение на години. Ще обоснова желанието си с още едно обстоятелство: моите изследвания, макар и неназовани у Паси, са се отразили върху неговата книга, и за мене не е без значение как естанало това. Искам да уверя читателя, че не ще злоупотребя с търпението му и няма да посветя началната част от статията си изключително на лични авторски интереси. Защото, от друга страна, във въпросната глава се проявяват някои немаловажни черти, които характеризират изобщо книгата на Паси.

Два неотдавнашни международни конгреса - Белградският конгрес на (международната) Асоциацията за сравнителна история на литературата (АСИЛ), 1967, и Пражкият Шести международен конгрес на славистите, 1968, актуализираха проблематиката на сравнителното литературознание, изправиха ни пред необходимостта да изясним недвусмислено отношението си към тази наука. На Белградския конгрес е прието предложение да се изработи колективен труд по сравнителна история на европейските литератури, Литературният институт на Унгарската академия на науките епоел пълномощия от АСИЛ и задължение да координира научно и административно работите, а в Будапеща вече се подготвя за издаване първият том от поредица сборници, които разглеждат предварителните проблеми. На Пражкия конгрес пък е лансирана от съветската делегация идея за написване колективна история на славянските литератури, струва ми се, без да реализира толкова определен успех. Макар всяко от начинанията да е самостоятелно в организационно отношение, налице е вътрешна връзка между тях. Успехът на първото начинание трябва да ни подтикне да разработим второто: от обективността и научните достойнства на славянската литературна история ще зависи как славянските литератури ще бъдат представени в сравнителната история на европейските литератури.

Историко-материалистическият подход към обществените явления е един от най-важните принципи на марксизма-ленинизма. Този подход се отличава В основата си от историческото разглеждане на социалните процеси, присъщо на много идеалистически школи от XIX в. и на съвременната буржоазна ис ториография. Историческото изучаване на литературата от позициите на марксиче ската методология, дало огромни резултати, епредизвиквало и предизвиква постоянни нападки от привържениците на иманентното изследване на естетичес ките обекти. Но това в никаква степен не прави по-убедителни собствените им теоретически принципи. И докато различни школи, защищаващи автономността на изкуството и иманентния му анализ, след кратковременно съществуване една след друга потъват в забрава, историко-материалистическото изучаване на художествените явления продължава успешно да се развива и усъвършенствува. Разрастването на тази област на знанието е свързано преди всичко с все по-широкия обхват на историята на световната литература, сетне с диференцирането на главните направления на изследването и накрая със задълбоча, ването и усъвършенствуването на неговите похвати. През последните десетилетия обект на марксическо изучаване стана литературата от най-старите пе риоди на нейното формиране до развитието й в съвременната епоха, в наши дни. Това изучаване засяга не само зрелите, вече формирали се литератури, но младите, новосъздаващи се литератури на Азия, Африка и Латинска Аме рика. Преодоляването на историческата фрагментарност на научното познаИ ние се свързва уверено с разширяването на неговите географски граници. Многообразието на видовете и форми литература, сложността на нейните връзки с обществения живот правят възможни и необходими различни пътища за изучаването й, които се намират същевременно в определено единство, обу словено от единството на марксистко-ленинската методология. Сред основните направления на марксическото литературознание ярко се откроява и сторико-генетическото изследване на литературните явления, изучаването на техния произход. Естествено е, че именно това направление се формира преди другите и досега заема водещо място в общата система от литературоведчески дисциплини. Без да се познават жизнените и социалните източници на литературното творчество, е невъзможно задълбочено да се разберат нито отделните художествени произведения, нито писателят, нито литературният процес. Разкривайки връзките на отделните художници на словото, на творчеството им с живота на определена епоха или различни исторически 2 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 17 периоди от време, историко-генетическото изучаване показва движението на литературата, смяната на едни литературни явления с други - тяхното взаимодействие и вътрешни противоречия, идейната, естетическата борба и историческата приемственост на литературното развитие.

Годините непосредствено след Октомврийската революция означават бурен революционен подем. Събитията се втурнаха в сферите на литературния живот, придавайки политическа заостреност и горещина на литературните явле ния. През този период се слагат трайни основи в развитието на една нова литературна епоха, началото на процеси, които се развиваха и видоизменяха през няколко десетилетия по-късно. Огромните промени, настъпили в нашия обществен живот след Октомврий ската революция, узряването на голямата мечта за тържеството на народа, решителният устрем на народните маси - всичко това внесе нови духовни изме рения, породи нова идея за прекрасното, създаде тласък за нови идеи, за нови художествени проблеми. Още на времето Г. Цанев в първите си статии като ли тературен критик видя големия процес на възвръщане на младата революционна поезия към реалността, възвръщане на земята. В статиите „Нашите млади поети (1923) и „Възторжен певец на народните маси" (1924) той свързва особеностите на тая поезия с революционните борби след войната, с революционния дух на събитията, с характера на епохата, когато „световният пролетариат навлизаше в своята героична епоха и смело, дръзко посягаше да обсеби света". Още в тези първи смели обобщения на настъпилите художествени процеси младата проле тарска критика отбеляза историческата необходимост и историческа закономерност в появата на новото пролетарско изкуство, връзката му с най-важните събития, с обществените тенденции на епохата. И още нещо - видя, че тая нова поезия се явява като отрицание на традицията на символизма, че по дух и иден, по чувства и образи тя се противопоставя на символизма и представлява едно връщане към земята. Младата критика видя и друго - че в тая заредена с фермента на неспокой ствието, на революцията действителност се раждаше в новото революционно поколение писатели нов поглед за живота, ново отношение към света, или, както Г. Цанев се изразява в „Проблеми на днешната българска литература", „ново чувство за света изобщо“. Има нещо много важно, когато се говори за оформянето на нов естетически идеал, за нови естетически позиции - въпросът за оформянето на ново художествено съзнание, на променено виждане на света Както Г. Бакалов, така и Г. Цанев видяха новата душевност, новото художе ствено виждане на пролетарския писател, видяха смяната на едно художествено виждане дуалистичното с друго, забелязаха, че се менят не само идеите, че във войната индиви съзнание отстъпи 110 пред гласа на действителността, но и че се мени 1 Георги Цанев. Възторжен певец на борческите маси, 1924. Ъгълът на виждане, мени се художественият поглед, скъсява се разстоянието между поет и читател - мени се адресатът на поезията и съзнанието на поета се слива със съзнанието на масите. „Новите поети, които дойдоха след символистите - пише Г. Цанев, — не приличаха на тях. Те идеха с друг ъгъл на гле дане, с друго самочувство. Те носеха психологията на следвоенния човек, който, по обратен път, бе научил нещо ново, здраво от войната. Стихията на масовата смърт в толкова годишни сражения пробуди жизнения инстинкт у хората. Унизителното обезценяване на техния живот на бойното поле роди съзнанието за ценността на човека…

Тая поезия, чийто основен тласък беше художествено-естетическото преоткриване на света, стремежът да се улови същността на явленията под тяхната повърхност, да се достигне до първичните елементи на материята и живота, до драматизма на обществените явления, която бе израз на една по-непосредствена връзка между човека и действителността, носи в себе си заряда на диалектиката, на по-широки връзки между нещата, взети в тяхното единство и противоречивост. Диалектичното виждане на света лежи в основата на поетичната образност и конструкция на стиховете на Г. Милев, в неговия поглед за човека и историческия процес. Тръгнал от набиращата се вътрешна енергия на остро противоречие, на драматичен сблъсък между личността и света вън от нея, от напрежението между „аз", търсещо изход, и жестокия пръстен" вътре и вън от него, поетът идва до съзнанието за динамиката и напрежението на своето съвремие, което той противопоставя на покоя и равновесието на класическия свят, на света на миналото. Представата за света като движение, за историята като противоречив процес на борба между народ и тирани, като непрекъснато напрежение и самоизпреварване на личността и като революционно напрежение на масата създава нова, раздвижена диалектична представа за цялото. В света на Гео Милев всичко е движение, процес и ставане. Движението, следвайки обективния ход на историята, нейната вътрешна логика, се състои от резките амплитуди на подем, поражение и раждането на нови сили и вяра в поражението. В това единство на трагика и героика се ражда ново усещане, нова представа за смъртта и героичния подвиг като едно приземяване, съзнателно огрубяване на величавото и героичното, като един нов подход към смъртта, сведена до обикновеното, до съзнателно прозаизиране на образи и стих; но по силата на тоя диалектичен поглед, на тези нови връзки между нещата от прозаичното и съзнателно принизеното с нова сила излита естетическото извисяване на подвига и героичната смърт. Диалектическото световъзприемане не е само в характера на вътрешните конфликти на личността и напрежението личност - общество, нито само в революционно-романтичната трактовка на обществения исторически процес. Диалектиката в тая поезия е много по-широка, обхваща художествения поглед върху явленията, същността на художественото световъзприемане. Тя е в разру 59 шаването на преградата между материалния свят, природата, суровия бит и човека, в неуловимите връзки между материалния свят и психичното, в тая жажда на съвременния човек да разруши изкуствената граница между материалното и духовното и да почувствува себе си и света в тяхното единство и цялост. От Уитман и Аполинер до Пол Елюар и Незвал, от Ахматова и Пастернак до Есенин и Маяковски - поезията на двадесетия век рушеше тая преграда между материалното и духовното. Тая художествена диалектика, тоя художествен материализъм водеше нашите поети до динамизация и активизиране на предметния свят, до пряко участие на природата във вихъра на революцията и обратно - до мате риализация, обективизация на човешките преживявания в природния и обще ствения мир.

Да се говори за средновековното художествено творчество, като се излиза само от нашите съвременни разбирания за художественост и за творчество, значи да се говори за нещо, което не съществува. Не съвсем ясният и за нас термин „художественост“ произлиза от старобългарското съществително хоудожьство (гръцкото n téryn), което означава занаят, изкуство в смисъл на умение. А що се отнася до термина „творчество“, той, както отбелязват изследователите, започва да се свързва с човешката дейност едва от Ренесанса насам. През Средновековието способността да твори се счита за неотменим атрибут на бога. В пролога на своя Шестоднев Йоан Екзарх пише, че хората „вешін ты събиратие готовы образы творять" за разлика от бога, който наистина твори, защото създава от нищото: „а творыць велнкын ин съсада требоують, ин вешн". Следователно за Средновековието словосъчетанието „художествено творчество" би се явило недомислие, тъй като едната му съставка се отнася до човешкия майсторлък, а другата - до способността на трансцендентното божество да твори. B Естествено, ако пък излизаме само от средновековните понятия, би трябвало да застанем на позициите на теологията и в най-добрия случай по думите на С. С. Аверинцев да пишем „за какого-то неведомого мыслителя этой эпохи трактат, который он почему-то упустил написать вовремя "3. И в единия, и другия случай едностранчивата постановка на въпроса е логически погрешна, а оттам и получените изводи биха били неверни. Остава един единствен път, все по-често сочен от изследователите - да се води диалог между понятийните системи на нашето време и Средновековието, неизбежната модернизация на проблема при съвременния научен анализ да се неутрализира (поне отчасти), като постоянно се държи сметка за неговите измерения в собствената му епоха. 1 Вж. Е. Раnofsky. Idea. II Aufl. Berlin, 1960; С. С. Аверинцев. Золото в системе символов ранневизантийской культуры. - Във: Византия. Южные славяне и древняя Русь. Западная Европа. Сборник статей в честь В. Н. Лазарева. М., 1973, с. 44. 2 По изд. на R. Aitzetmüller. Das Hexaemeron des Exarchen Johanes. T. I. Graz, 1958, S. 7-9. 3 С. С. Аверинцев. Предварительные заметки к изучению средневековой эстетики. - В: Древнерусское искусство. Зарубежные связи. М., 1975, с. 397. *** Съвременната теория на литературата свързва понятието „художественост (като специфичност, а не в смисъл на качество) с понятието „образност“, с образ ното мислене. И тук именно могат да се потърсят допирни точки с теоретическите постановки на Средновековието, тъй като категорията „образ" заема централно място в концепциите на редица средновековни мислители. И пак се налага една уговорка. Естетиката като самостоятелна философска дисциплина се оформя едва в новото време и Средновековието (както и античността) явно е преживя вало някак не само без термина, но, както справедливо отбелязва и С. С. Аверинцев,а и без самото понятие „естетика". Това, което ние бихме нарекли естетически възгледи, е имплицирано в общофилософските схващания на Средновековието и най-често е свързано с теорията на познанието (гносеологията). В този факт намира отражение една от основните особености на средновековното мислене - неговата ориентираност повече към принципите на образното, отколкото на логическото познание. 5

С термина „Българско Възраждане“ е прието да означаваме епохата, в коя то протича развитието на народа ни от втората половина на XVIIIв. и по-точно от 1762г., когато Паисий Хилендарски се изявява в него със своята „История славянобългарска“, до Руско-турската война от 1877-1878г., когато в резултат на тая война приключва почти 500-годишното османско владичество в една голяма част от земята ни. Може ли да се смята терминът сполучлив? Днес се чувствува едно разколебаване в неговата целесъобразност. Мисля обаче, че онези, които са го въвели, са имали основание да направят това, изхождайки от нарастващи нови явления в развитието на българския народ, наблюдавайки едно, пробуждане" на народа ни от вековния „робски сън", имайки пред вид повишаването на неговото народностно съзнание. В същност те са забелязали изявите на един процес - формирането на българската нация, който най-вече определя характера на епохата. Формиращата се нация извиква на живот нови задачи и цели: отпор срещу опитите за денационализация на българския народ, създаване на български литературен, т. е. национален език, развитие на българска национална култура, организиране на българска националноосвободителна борба. От марксистка гледна точка също е оправдано да говорим за „Българско Възраждане" през тоя период. Тук трябва да се вземе под внимание развитието на нови, капиталистически отношения в недрата на феодалния строй. Започва нарастваща „криза" за османския феодализъм, която след време ще доведе до замяната му с по-прогресивния капитализъм и до рухването на средновековната Османска империя. Вярно е, че в ново време ние заговорихме за известно ренесансово и за значително бароково развитие в предшествуващите развойни епохи, но не бихме могли да поставим началото на големия процес на Възраждането, който води до съвременните форми на живот, в едно по-ранно време. Както е известно, за по-ранната „пробуда" на българския народ ние въведохме термина „Българско Предвъзраждане", който е достатъчен за нея. Въпреки специфичните си черти Българското Възраждане представя по същество процес, който е сходен с Възраждането на другите европейски страни. То не само протича при действието на закономерностите, при които протича и Възраждането на другите европейски страни, но е част от общия процес на разлагане на стария обществен ред, прояден от дълбоки противоречия, и на възход на силите, изграждащи нов тип общество. Има и своите титани, които ни спомнят за титаните на Възраждането, за които говори Енгелс. Такива са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, 29 Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Братя Миладинови, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

Със своите три обособени и същевременно взаимодействуващи и взаимопроникващи области - литературна история, литературна теория, литературна критика - литературоведческата мисъл участвува най-активно и непосредствено в литературния процес, в естетическото и общокултурното възмогване на човека, на обществото. С всяка нова епоха са се умножавали усилията да бъдат утвърдени принципи и критерии, от чиито позиции да се изучават социалните, психологическите, познавателните, емоционалните страни и аспекти на литературните явления, да се разкриват своеобразните черти на творческата личност, да се осветляват обективните и субективните предпоставки на художествената дейност. Тези принципи и критерии са се формирали върху определени концепции за обществено-историческото и културното развитие на човешкото общество. Затова в литературоведческото мислене на всяка епоха са отразени не само социалните, общоидеологическите, идейно-естетическите възрения на едно общество, но и характерът на една национална култура с нейните завоевания, с противоречивите и изяви и тенденции. Съдействувайки за разбиране и възприемане на художественото творчество, за неговото по-нататъшно развитие с оглед исторически обусловените духовни потребности на човека, литературовед ческата дейност свидетелствува и за състоянието на духовете, за интелектуалните и нравствените процеси на времето. Оттук и все по-растящата необходи мост наред с художествената литература да се изучава и литературоведческата дейност, която е участвувала и все по-активно се включва в общите културноисторически процеси на всяка епоха, съдействувала и за идейно-духовното съз ряване на един народ. Тази необходимост се налага с особена настойчивост за българското литературознание, което поради специфичните условия, в които се е развивал националният ни духовен живот, поради ускорените негови темпове също се е изявявало в своеобразни форми, бързо е меняло своите насоки и характер съобразно с тенденциите на обществено-историческите процеси в страната. Но изследванията в тая област са все още малобройни, много видни негови представители, а и цели периоди все още не са проучени монографично, а липсват и обзорни прегледи, които да дават възможност да се видят основните моменти и тенденции в развитието на литературоведческото мислене през опре делен исторически период. С оглед именно на тази потребност по-нататъшното изложение ще има за цел да хвърли, един панорамен поглед върху неговите насоки през един важен период на историческото ни развитие - от Освобождението до Първата световна война.

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".