Библиографски раздел

Основни етапи и течения в развитието на българската литература през Възраждането

Free access
Статия пдф
2875
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С термина „Българско Възраждане“ е прието да означаваме епохата, в коя то протича развитието на народа ни от втората половина на XVIIIв. и по-точно от 1762г., когато Паисий Хилендарски се изявява в него със своята „История славянобългарска“, до Руско-турската война от 1877-1878г., когато в резултат на тая война приключва почти 500-годишното османско владичество в една голяма част от земята ни. Може ли да се смята терминът сполучлив? Днес се чувствува едно разколебаване в неговата целесъобразност. Мисля обаче, че онези, които са го въвели, са имали основание да направят това, изхождайки от нарастващи нови явления в развитието на българския народ, наблюдавайки едно, пробуждане" на народа ни от вековния „робски сън", имайки пред вид повишаването на неговото народностно съзнание. В същност те са забелязали изявите на един процес - формирането на българската нация, който най-вече определя характера на епохата. Формиращата се нация извиква на живот нови задачи и цели: отпор срещу опитите за денационализация на българския народ, създаване на български литературен, т. е. национален език, развитие на българска национална култура, организиране на българска националноосвободителна борба. От марксистка гледна точка също е оправдано да говорим за „Българско Възраждане" през тоя период. Тук трябва да се вземе под внимание развитието на нови, капиталистически отношения в недрата на феодалния строй. Започва нарастваща „криза" за османския феодализъм, която след време ще доведе до замяната му с по-прогресивния капитализъм и до рухването на средновековната Османска империя. Вярно е, че в ново време ние заговорихме за известно ренесансово и за значително бароково развитие в предшествуващите развойни епохи, но не бихме могли да поставим началото на големия процес на Възраждането, който води до съвременните форми на живот, в едно по-ранно време. Както е известно, за по-ранната „пробуда" на българския народ ние въведохме термина „Българско Предвъзраждане", който е достатъчен за нея. Въпреки специфичните си черти Българското Възраждане представя по същество процес, който е сходен с Възраждането на другите европейски страни. То не само протича при действието на закономерностите, при които протича и Възраждането на другите европейски страни, но е част от общия процес на разлагане на стария обществен ред, прояден от дълбоки противоречия, и на възход на силите, изграждащи нов тип общество. Има и своите титани, които ни спомнят за титаните на Възраждането, за които говори Енгелс. Такива са: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, 29 Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Г. С. Раковски, Петко Р. Славейков, Братя Миладинови, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски.

Библиографски раздел

Драматургия на Артур Шницлер - характерни черти и етапи

Free access
Статия пдф
3413
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Периодът от 1848 до 1868 г. отбелязва за Австрия време на стагнация в политическо и културно отношение. Реформите, проведени в началото на управле нието на Франц Йосиф, ограничаващи абсолютизма и проправили път на капи талистическите отношения, не отслабват, а, напротив, усилват гнета над зависи мите от Австрия народи, както и властта на монархично-бюрократичната система на управление. Рязко изострящите се след 1849 г. национални и социални противоречия предизвикват известно раздвижване в австрийското общество. Въпреки настъпилата реакция революционните борби на дребната буржоазия и на пролетариата, на потиснатите народи от мултинационалната „Дунавска монархия", отзвукът от демократичните идеи от Германия, Италия, Франция не може да не внесат промени в съзнанието на тогавашните хора. На тази сложна обстановка изкуството реагира с постепенно изживяване на романтическия мироглед, изминавайки продължителен период на идейна криза, завършила с постепенното утвърждаване на реалистичните тенденции. Най-чувст вителна към настъпващите обществени промени се оказва литературата, подготвяща закономерно реалистичния прелом и в театъра. Във всеки случай движе нието на драмата (и в частност - на театъра) към реализма бива затруднено от ред обстоятелства през IV период от нейното развитие и затова романтическите традиции в нея се запазват сравнително до късно в различна степен и проявления. (Сходен процес може да се проследи и в сценичната практика.) Театралната политика на управляващите кръгове довежда до пълно институционализиране на театралния живот. Затормозеното разгръщане на реалистичните насоки в театъра отговаря напълно на техните интереси от възпрепятствуване проникването опозиционен или свободолюбив дух на сцената и затова те полагат нарочни уси лия да подчинят всяка театрална проява на официалната „охранническа" идео- логия. на В спъването на социално-критичните тенденции от цензурата трябва да търсим основната причина за разцвета на жанровете на буржоазната мелодрама, на историческата пиеса и на битовата комедия. Така австрийската национална драматургия бива отхвърлена с десетилетия назад във времето, вместо да продъл жи прогресивно-демократичните настроения от драмите на Раймунд, Нестрой и Грилпарцер. При тези условия на пълна откъснатост на театралната култура от съвременния живот обновлението на театъра се превръща в обективна необходимост. Неговото реформиране в края на IV период се осъществява в три направления: в областта на репертоара, в плана на актьорската психотехника и сценичната 92 практика и в сферата на националната драматургия. Х. Лаубе успява да наложи на управата на Бургтеатер Шекспир, Лесинг, Гьоте, Корней, но също и буржоаз- ните („добре скроени") пиеси на Сарду, Скриб и Дюма-син. Навлизането на све товната драматургична класика в репертоара на виенските театри и особено на „крепостта на консервативния вкус - Бургтеатер - допринася за израства- нето на цяла плеяда бележити актьори, които полагат основите на по-сетнешната прочута реалистична актьорска школа на Бургтеатер. Обогатяването на съвре менната драматургична техника с опита на Ибсен, Хауптман, Тургенев и Тол- стой, чиито пиеси също така проникват на негова сцена, изиграват съществена роля в развитието на австрийската драма от критическия реализъм и романтизма през натурализма по пътя към психологическия реализъм. Значителен принос при извършването на този преход има писателят и дра матургът Артур Шницлер.