проникването

Един от първите преводачи на съветската литератра у нас, от времето на нейното проникване през 20-те години, е Николай Хрелков. Близък приятел на Г. Милев, Хрелков сътрудничи в неговите списания, Везни“ (1919—1922) „Пламък“ (1924-1925) предимно със статии и преводи из руската съветска поезия. Тази дейност на Н. Хрелков, която в оня период изцяло поглъща вниманието на нашия поет, не е оценена по достойнство - тя еили премълчавана, или разглеждана като част от увлеченията му по руските символисти. Всъщност авторът на „Среднощен конгрес“, подобно на Гео Милев, обръща поглед към младото съветско изкуство. То го привлича със своя революционен повик, със своите идеи и новаторство.

Никой у нас не допринася толкова много за разкриване истинския облик на велик ия Горки, за правилното тълкуване на революционното му творчество, за неговото превеждане популяризиране, както Георги Бакалов. Близо четиридесет години той се изявява като неу морен негов преводач и страстен критик, редактор и издател. Тази многостранна и разнообразна дейност на Бакалов неведнъж е била предмет на изследване у нас, а в последно време и в Съветския съюз. Твърде богат и нов материал изнесоха в своите статии и трудове А. Тодоров, 105 Ст. Каракостов, Ж. Авджиев, Ив. Цветкова, съветските българоведи В. Злиднев и Л. Ерихонов.

През 1913 г. при краковските „Славянски клуб“ и „Славянско дружество" се създава сек ция за България, която започва енергична работа чрез своя орган - месечното списание Słowiański Świat“. Две години по-късно, през юли 1915 г., в София идва д-р Тадеуш Стани слав Грабовски -един от основателите на „Славянския клуб" и на „Славянското дружество" ентусиаст за полско-българско сближение. Той еизпратен с мисия да организира Полското бюро на печата. Полският въпрос по това време буди интерес в България, но е осветляван различно в нашата преса в зависимост от русофилските или германофилските тенденции в пе риодичния печат. Задачата на Грабовски е да спечели поддръжката на българската обществе ност за полската кауза - създаване на самостоятелна полска държава. 32 Дейността на Полското бюро на печата има политически характер; тя трае кратко време. Възобновена е през 1917 г. — на 15 юли по инициатива и под редакцията на Грабовски излиза първият брой на „Полски бюлетин“, предназначен да информира българските редакции събитията в Полша. Бюлетинът бързо спечелва постоянен кръг читатели и в началото на 1918 г. прераства в списание „Полски преглед“, което излиза три пъти месечно. Списанието дава политически и културни информации за Полша, ратува за заякчаване на приятелските връзки между българи и поляци. В него се публикуват изказвания на видни български културни политически дейци за Полша, сведения за отношението на поляците към българската наука и изкуство. В последните броеве на списанието (бр. 49-50) се съобщава, че Полското бюро на печата престава да съществува като самостоятелно учреждение, тъй като в София се открива полска легация. От януари 1919 г. между Полша и България се установяват официални по литически отношения и се създава политическо представителство на Полската република в София. Полша е първата държава, с която България сключва Ньойския мирен договор. Управляващ Полската легация става д-р Т. Ст. Грабовски. 2 „Новоосвободена Полша - пише по-късно Дора Габе - беше разпратила своите най-активни синове из чужбина да изнесат пред света дълго забравената в робство полска култура. "3 Издателската дейност на бюрото се подема от „Полско-българското дружество", основано на 15 декември 1918 г. 4 по инициатива на Грабовски и проф. Боян Пенев. „Така се зароди ядрото на полско-българското сближение... в кабинета на Боян Пенев - разказва Дора Габе. - Повикани бяха първите хора, общественици, политици, писатели. То стана с едно обикновено заседание... с едно решение да се „основе дружество".

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".

Сборникът, 1001 нощ е една от най-разпространените творби на световната литература. Той съдържа огромен брой разнообразни по жанр, тематика и обем повествователни произве дения. Предполага се, че е възникнал в древна Индия, някъде около ІХ в. е преведен на персий ски език (пехлеви), а от него - на арабски, като непрекъснато е обогатяван с фолклорни и други творби, вкл. и преводни. Първите сигурни данни за сборника са от Х в., когато багдадските писатели - библиографът Мохамед ан-Надим и историкът ал-Масуди пишат за него като за отдавна и добре познато произведение. Но литературната еволюция на творбата продъл жава до XVIII-XIX в., като за най-цялостен и литературно обработен вариант се смята египетската редакция, възникнала през XIV—XVI в., която ляга в основата и на печатните издания, първото от които е от 1835 г., осъществено в Булак (близо до Кайро), а второто - от 1839- 1842, подготвено в Калкута от англичанина Макнатен. За първи превод на европейски език се приема изданието на Антоан Галан, направено по арабски ръкописи и публикувано в 12 тома през 1704-1717 г. Този френски превод, който предхожда печатните издания на арабски, е непълен, свободен, включва и някои творби, които не принадлежат към основния текст. Сред тях са много популярните в Европа „Историята на Аладин или Вълшебната лампа" и „Али-Баба и четиридесетте разбойници". Преводът на Галан се разпространява много бързо в Европа, по него са подготвени издания на основните европей ски езици: английски (1712, и 1713-1715), немски (1712), италиански (1722), нидерландски (1732), руски (1763) и др. Всички следващи издания по света, повече или по-малко пълни, повече или по-малко точни, са свързани със споменатите три издания, като разликата между двете арабски версии е предимно в езика. ca на ,,1001 нощ обединява многобройните по-малки творби с една рамкираща история, в която новата жена на цар, който всяка сутрин убива жената, за която се е оженил вечерта, отлага смъртта си, разказвайки в продължение на 1001 нощ интересни истории. Ориенталистите установили, че темата на рамкиращата история и системата на вставянето принадлежат индийския пласт на творбата. От своя страна именно като система, като повествователна струк тура същата особеност се повтаря и в някои от вставените творби, вкл. и в „Разказ за царския син и седемте везири“ (нощи 578-606). А това е произведение, което под друго заглавие, неед нократно е превеждано у нас през Възраждането. Освен структурата тук се повтаря, макар по различен начин, и темата за женското лукавство.

Славата на големия английски поет Джон Милтън (1608-1674) достига до Был гария в средата на миналото столетие. Във възрожденския ни печат неговото име с споменава наред с името на Шекспир. Към това време се отнася и първият по-серио зен опит за представяне на Милтъновото творчество пред нашия читател. През 1864 г. в два последователни броя (7 и 8) на „черковно-литературното в любословно списание" Духовни книжки е поместен български превод на Книга 1 от епическата поема Изгубеният рай. (Нека отбележим в скоби, че първата Шекспирова драма на български език ще се появи едва четири години по-късно. Издателят е Р. И (Райчо Илиев) Блъсков, а преводачът - неговият син Д. Р. (Димитър Райчев) Бль сков, по-млад брат на писателя Илия Блъсков. Преводът е в проза и, както се съобщава в бележката на издателя, е направен от руски. За онова време това е съвсем нормално - руски е един от няколкото езици посредници, чрез които по пътя на препревода у нас започва да прониква световната книжнина. Към 1864 г. съществуват два пълни руски превода на Изгубеният рай - и двата в проза. Първият, издаден през 1780 г. и след това нееднократно преиздаван, принадлежи на Амвросий, Архимандрит Екатеринославски и на свой ред е препревод от френското издание от 1729 г. Вторият, съвсем скорошен - от 1861 г., е от ориги нала и е направен от професора в Московския университет А. 3. Зиновиев. Неговата точност достига до буквалност и го превръща в идеален подстрочник на поемата. Ди митър Блъсков, който по това време учи в Одеса, би могъл да познава новия демичен превод. Той обаче, по всичко личи, превежда от стария, който вече няколко десетилетия се е ползувал с широка популярност и навярно е по-достъпен. Оттам в превода на младия Блъсков преминава автоматично Амвросиевата деформация оригинала - известно логическо опростяване и пренареждане на сложните Милтъ нови изречения, някои пояснителни добавки и друг вид редактиране. Въпреки всичко обаче трябва да се каже, че авторовите мисли и образи, както и съществените нишки на повествованието, са предадени доста точно за един препревод. Заслужава уважение ака на и богатият, гъвкав и изразителен български език на преводача.