Бакалов

В обширната дейност, която развива Г. Бакалов за популяризирането и утвърж даването на руската литература у нас, особено важно място заема творчеството на Н. А. Некрасов. Критикът-марксист познава и обича поета на руската революционна демокрация още от ранна юношеска възраст. Той се възхищава от неговото високоидейно изкуство, вдъхновява се от дълбоката му обич към народа, от страстната омраза към враговете му. Подобно на Некрасов той цени в литературното произведение преди всичко неговото идейно съдържание - връзката му с живота, с революционните идеали на времето.

Никой в България не е допринесъл толкова много за утвърждаване на истинския облик на художника Максим Горки, за правилното тълкуване на революционното му творчество, както и за неговото превеждане иразпространение, колкото Георги Бакалов. От 1901 г., когато пре вежда и издава във Варна първата книжка с Горкиевия разказ „Жъл турката и кълвача" и до смъртта си в 1939 г. той си остава неуморен изследвач и популяризатор на Горки и върши това с най-голяма осве доменост, широта и проникновение. Неговата дейност в тази област е истински подвиг. Достатъчно е да си спомним случая с превода и разпространението на романа „Майка" и с превеждането на почти всички Горкиеви пиеси. Мисля, че и в собственото му развитие на критик-марксист и теоретик на новата литература статиите му за Горки наред с тези за Смирненски се открояват като най-творчески, най-свободни от вулгарно-социологически примеси и сектантски крайности. И в двата случая Г. Бакалов поддържа творческата линия, застъпва широкото Ленинско гледище и се бори с примитивните догматични схващания. Горки, както и Смирненски, бе един от изворите, от които Бакалов черпеше живителна вода за своя метод, за критическата си дейност. Те му помагаха да излиза от праволинейните представи и да бъде по-артистичен, да се опира на своя критически усет и вкус, на непосредния си контакт с изкуството. Освен това естетическите възгледи на Горки - многобройните му изказвания за руските класици, за културното наследство и за новата съветска, литература помагаха на Бакалов да се освобождава от някои тесняшки и сектантски наслоения, от плехановското механистично гледище и да възприема литературното творчество, историколитературния процес с цялата им диалектическа сложност, многообразие и специфика. Безспорно е значението на постоянния контакт с Горки за оная еволюция, която претърпя Бакалов през 30-те години, след преодо ляването на сектантството, особено за новото му отношение към наслед ството. Не случайно в знаменитата си програмна статия през втората половина на 30-те години „Изобразете героичното“, най-ярко отразяваща новото му мислене и решителния порив към разкъсване на сектантските окови, той се позова на Горки, на неговия призив за създаване на героично изкуство и на примери от творчеството му.

Никой у нас не допринася толкова много за разкриване истинския облик на велик ия Горки, за правилното тълкуване на революционното му творчество, за неговото превеждане популяризиране, както Георги Бакалов. Близо четиридесет години той се изявява като неу морен негов преводач и страстен критик, редактор и издател. Тази многостранна и разнообразна дейност на Бакалов неведнъж е била предмет на изследване у нас, а в последно време и в Съветския съюз. Твърде богат и нов материал изнесоха в своите статии и трудове А. Тодоров, 105 Ст. Каракостов, Ж. Авджиев, Ив. Цветкова, съветските българоведи В. Злиднев и Л. Ерихонов.

Проникването на Ленин и ленинските идеи в България е процес, чиито дири ни отвеждат в началото на века, когато нелегално се пренасят първите броеве на в. „Искра", когато под псевдонима Н. Ленин и В. Илин се превеждат за първи път някои негови произведения. Така започва и най-ранното докосване на Бакалов с Ленин - чрез преводите. От първия превод „Що значи свобода на критиката?" (1903) до последните му статии за Ленин и ленинското наследство през 30-те години лежи дълъг, труден и мъчителен път на постепенно преодоляване на Плеханов, до категоричния призив „Напред, към Ленин!" У нас понякога, когато се говори за Бакалов и Ленин, на лицата се поя вяват скептични усмивки. Но връзката съществува и това ни заставя да спрем до нея и я обясним. Иначе трябва да отминем цяла редица от факти - десетките преводи на Бакалов, споровете и дискусиите, в които той отстоява вярно някои маркистко-ленински принципи за литературата и изкуството или да приемем като случайност оня откъс от статията „Партийна организация и партийна литература“, който Бакалов помества в сп. „Нов път".

Като младеж, още ученик, и след това студент в Швейцария и Белгия, Иван Радос лавов печата стихове - свои и преводни с гражданска тематика - в списанията „Ново време" на Д. Благоев, „Работнишко дело" на Г. Бакалов и в други социалистически издания. По-късно Ив. Радославов скъсва окончателно със стихотворството, считайки, от една страна, че няма призванието на поет, а, от друга - поради настъпилите у него вече нови идейно-естетически увлечения към поезията на символизма. Но ето как сам Ив. Радославов говори за този период от своята духовна биография:... „Аз и сега не си да вам точна сметка, какво е влияло толкова на самочувствието ми, за да скъсам с поезия. Но това аз направих без каквото и да било съжаление и огорчение, като че не се касаеше до мене, а до други - въпреки подканванията и насърченията на приятели и познати. Защото една популярност евтина в работнически и социалистически среди, чрез печа тане в списания и вестници, и главно чрез току-що публикуваната поетическа антология на Бакалов Лъчите на поезията", беше създадена. Мисля, че на това ми решение влияеше главно започващият се процес на раздвоение в психиката, което ме караше да не понасям тази нехармоничност - желанието да бъда революционен и пролетарски поет, а да пиша и изповядвам несретата и мъката на един откъснал се фактически от социализма, от неговите борби и неговата бодра вяра в общочовешко щастие. Аз бях обезверен. За мене това беше ясно. Това стана толкова по-ясно, когато не след дълго, минавайки на пози циите на индивидуализма, аз почувствувах безсмислицата на едно продължение на едно такова душевно състояние. Но вън от това, аз се бях убедил окончателно, че поет няма да бъда. Но де мога да бъда в литературата, към която привързаността ми оставаше неизменна, аз още не знаех. . . "* Тук публикуваната кореспонденция се отнася предимно до сътрудничеството на Ив. Радославов в издания на Г. Бакалов. Три от писмата (от 1900, 1903, 1905 г.) са върху пощенски карти. На писмото от 1904 г. - затворено, не е запазен пликът с адреса, но от текста на писмото: „Изкуство и раб." сте ми обещали още от Женева...", както и последната фраза: „С искрени поздрави и на брата Ви", имаме основание да предполагаме, че по това време Ив. Р. е в Тър ново, където живее семейството му. (Пребиваването на Ив. Р. зад граница в периода от 1902 до 1907 г. е прекъсвано от кратки завръщания в България.) Оригинална е пощенската картичка от 1905 г. - илюстрована, с евангелския сюжет „Възкресяването на Лазаря" и с надпис: „Маркс към работника: Стани и върви!".

Георги Бакалов е не само виден литературен критик и книжовник-марксист, но и обаятелна личност, човек с голямо сърце, отзивчиво за болките, страданията и копнежите на обикновените хора от народа. Пример за това може да бъде дългогодишното му приятелство и другарство с Трифон Христовски - неуморим обществен деец, борец за тържеството на комунистическата правда, публицист и писател. Трифон Христовски е роден на 24. І. 1905 г. в с. Радотина, Ботевградско. Още на седеммесечна възраст го сполетява голямо нещастие. Заболява от детски паралич, който сковава краката и дясната му ръка - те остават неразвити, с тънки кости, обвити само в сухожилия и кожа. Христовски не може да ходи, а се придвижва седнал, с помощта на здравата си лява ръка. Завършва второ отделение, като майка му и дядо му го носят на ръце до училището и обратно. Научава се да чете, да пише и се пристрастява към книгата. Чете всичко, което му попадне: художествена литература, научно-популярни трудове по география, история, естествознание. Любознателността му е безгранична. Чрез самообразование самоукият селски момък се издига до висотата на уважаван обществен деец. Христовски не само чете непрестанно, упорито, но и почва да пише статии и разкази. Осемнадесетгодишен, още с неоформен мироглед, той създава повестта „Не гасне", но не е уверен дали тя има художествена стойност, затова търси утвърден писател, който да даде компетентно мнение за творбата му. Случайно му попада адресът на посредствения писач Ив. Ан. Бунарджиев. Наивен и доверчив, Христовски му изпраща за преглед и преценка ръкописа на „Не гасне". В писмо от 15. П. 1924 г. Бунарджиев му отговаря, че е прочел ръкописа. „Сюжета (фабу лата) на разказа е отличен, обаче нямате стил, естетика, художественост, маниерност, колорит Въобще изразите ви са слаби и непълни. Ако Вие бихте се съгласили аз да използувам сюжета и го разработя и с това създам едно модерно художествено творение и го издам с мое авторско име, то в такъв случай изпратете ми една декларация в смисъл, че ми разрешавате издаването мое авторско име. "1 Бунарджиев отправя до Христовски и други писма с подобно съ държание. Най-сетне момъкът изпраща декларация, с която му разрешава да преработи „Не c гасне" в повест „Изменницата" и да я издаде под свое име. „Изменницата" излиза от печат. Трифон Христовски я прочита и остава изумен: това с неговата повест ..Не гасне", в която Бунарджиев е променил някои изрази, като ги енаправил пригладени, сладникави, високопарни. Това, в което Христовски е почнал да се съмнява, се потвърждава: той е попаднал на ловък измамник, на литературен търгаш. Христовски решава да се обърне за помощ към Георги Бакалов. В дълго писмо той му разказва за жестоката си участ, за желанието си да усвои теорията на научния социализъм, за лите ратурните си опити и за случая с Бунарджиев. Изпраща му ръкописа на своята повест „Не гасне иедин екземпляр от „Изменницата".

„Не бях прекратил и от Париж да безпокоя българските списания „Съвременник", „Съвременна мисъл“, „Наш живот" и други. Името ми поне сред поетите се знаеше. Доста много за моята „слава" бяха направили Димитър Подвързачов, Димчо Дебе лянов и дори Георги Бакалов. Той проявяваше хубави чувства към моите „поезии", макар отсетне да написа в „Звезда" своята статия „Безкръвна поезия", за която не му се сърдя, разбира се. " Te си. Приятелските връзки на Николай Лилиев и Георги Бакалов никак не са случайни. първо са земляци, от Стара Загора. Второ, в най-ранната си младост Лилиев симпатизира на социалистите, или както тогава ги наричат - чучулигите“. Но любопитно е да се отбележи, че Лилиев не обича да разказва за този период от живота През 1959 г. във връзка с чествуването на 75-годишния юбилей на свищовската търговска гимназия трябвало да се приготви нарочен сборник. С тази задача се заема журналистът Борис Андреев. Той се обръща към Лилиев да му напише спомените си ето какъв отговор получава: „Не искам да ви огорча с отказа, защото задачата ви благодарна. Дано направя нещо, но не мога да ви обещая напълно..." В навече рието на празника Борис Андреев отново му напомня за молбата си, но Лилиев този път любезно му отказва: „Аз не бих могъл, дори при най-добро желание, да изпълня вашата молба. Моята старческа немощ не ми позволява да съсредоточа мисълта си върху това, що ми искате. Прощавайте, че съм толкова откровен пред Вас - и не И e мислете, че някакво нечовешко чувство ме кара да не се отзова на Вашата молба. "2 B По-късно, когато първите коли на юбилейния сборник вече са под печат, Борис Андреев получава от съученика на Лилиев Цоньо Георгиев от Велико Търново спомен, който се разказва за съществуването на социалистическия кръжок в търговската гимназия. В него членувал и Лилиев. Цоньо Георгиев твърди, че през 1902 г. в местността „Разсадника" край града членовете на кръжока имали среща с Васил Коларов, който им говорил за социализма и за работническото движение. Борис Андреев поискал потвърждение от Лилиев за този факт от биографията му и ето какво му отговаря той на 24 май 1960 г.: „Радвам се, че юбилейният сборник на свищовската търговска гимназия се печата и съжалявам, че и тоя път не бих могъл да удовлетворя молбата Ви. Васил Коларов не съм се срещал и на срещата през 1902 г. не съм присъствувал. Това само мога да Ви кажа по това, за което ме питате.