преводач

През своя недълъг, лишен от външен шум и блясък житейски път Асен Разцветников (1897-1951) успя да измине докрай пътя, който води в храма на сло вото. Неговата човешка участ бе несретна, трагична. Животът му бе самотен, труден, разяден от духовни противоречия, но той ги преодоля чрез вълшеб ната сила на поезията, превърна ги в поезия. И творческата му съдба се оказа необикновено щастлива. Разцветников не само остави ярка диря в българската лирика и записа златни страници в нашата детска литература, но също така допринесе много творбите на редица чуждестранни писатели да зазвучат вдъхно вено и на родния ни език. Той е един от класиците на българския художествен превод, продължител на дай-добрите му традиции, създадени от поети като Ив. Вазов, К. Величков, П. П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Г. Милев, Д. Подвързачов, Г. Михайлов. Нещо повече, Разцветников е един от малцината големи наши писатели, за които преводът е дейност не по-малко усърдна и отговорна от собственото им творчество. Самоотверженият преводачески труд на Разцветников без съмнение е една от особените, характерни изяви на неговия литературен талант. Преводът е своеобразно продължение и развитие с други средства на цялостното му, самобитно писателско дело. И днес, когато търсим очертанията на това дело върху картата на нашето литературно минало, ние виждаме, че с името на Разцветников са свързани някои от най-артистичните постижения на българския стихотворен превод от епохата между двете световни войни. Между тях трябва да търсим и къл новете на новата ни, модерна преводаческа школа, която разцъфтя в края на 50-те години и продължава до ден днешен да дава своите плодове. За Разцветников може да се каже и нещо повече от това, че е етап в развитието на българското преводаческо изкуство. Той е едно от имената в краткия списък преводачи, които не са престанали да бъдат посредници при възприемането от нашата публика на европейската литературна класика. Разцветниковите пресъздания на „Херман и Доротея“ и „Страданията на младия Вертер", поя вили се в края на 20-те години, и до днес се преиздават у нас като най-добри преводи на тези две произведения на Гьоте. А Разцветниковите преводи на „Илиа да" от Омир и „Тартюф" от Молиер все още продължават да бъдат образци на българско поетично слово - въпреки че е минал близо половин век, откакто са публикувани; въпреки че преводът на „Илиада“ е непълен; въпреки че междувременно се появиха нови преводи на тези знаменити творби. В това отношение бихме могли да сравним Разцветников с малцината наши писатели от рода на К. Величков („Ад“ от Данте), Д. Подвързачов („От ума си тегли" от 1 „Илиада" в превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова (1969); „Тартюф" в превод на Ст. Бакърджиев (1977). 45 Грибоедов и „Маскарад" от Лермонтов), Г. Михайлов (стихотворения от Едгар По) и др., които превърнаха превода в изкуство. Преводаческото дело на Асен разцветников потвърждава още веднъж ста рата мисъл, че преводът не е само форма (понякога доста елементарна) на меж дулитературен обмен, но и могъщо средство за създаване на художествени про изведения. И понякога те от доведени деца на националната литература се пре връщат в истински, кръвни рожби на майчиното слово.

Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.