Хрелков

Има писатели, които играят голяма роля в обществения и в литературния живот, но остават чужди на „шумната слава". Тяхната дейност прилича на ония дълбоки водни течения, които изменят климата, дават възможност на цветя и дървета да растат в далечни северни страни, а сами са незабележими, невидими, непознати. Такъв творец в нашата комунистическа антифашистка литература е Николай Хрелков. Неговото обаяние на човек и поет, неговата роля на комунист-учител прекрасно разбират тези, които са имали възможност да бъдат в личен досег с писателя, да дружат с него, да изпитат неговото благотворно влияние. „Да посетя Хрелков - е споделяла героинята на РМС Лиляна Димитрова - за мене е празник. Той като че ли е човек от друг свят. " Много писатели като Гьончо Белев, Людмил Стоянов и др. до голяма степен израстват като творци социалистически реалисти, правят решителната крачка от общодемократическите антифашистки позиции към позициите на марксизма-ленинизма благодарение на личната дружба, на влиянието, което оказва върху тях Николай Хрелков.

Срещнах го за пръв път през есента на 1928 година. Потомъкът на Любен Каравелов тогава току-що се беше завърнал от чужбина, от емиграция. Висок, с малко приведена глава между асиметрично издигнатите му рамене, фигурата на този човек излъчваше не примиримост, доблестта на непреклонния. Когато той разговаряше спокойно, от погледа му струеше подкупваща детска доверчивост и доброта. Но случеше ли се да премине в полемика и да отстоява своята вяра в народа и неговото право на свобода и човешко ща стие, от очите му излитаха стрелите на революционното му убеждение. Жестът му беше ъгловат и драматичен, наситен с прикрит вътрешен трагизъм, сплетен с безгранично чувствие към бедните, към страдащите. Звучността на неговия глас носеше вълненията на благородното му сърце, поривите на неговите стремителни мисли, акцента на обаятелната му преданост на верен пролетарски син... Една клетвена преданост, която съзнателно и неотстъпно се осъществи с време в оня трагичен край на Николай Хрелков, който се пре върна в мярка за моралния му и политически ръст на гражданин-комунист.

Това беше една сутрин в първите дни на месец септември закусихме в един от крайбрежните хотели на Монтрьо, където случайно бяхме попаднали през нощта, и след като направихме малка разходка из парка, за да се порадваме на швейцарската природа, ние тръгнахме отново на път. Предстоеше ни дълъг преход до Париж, но същевременно не ни се искаше да пропуснем една щастлива възможност - да посетим знаменития Шильонски замък, който предната вечер бяхме подминали. Нямахме време за губене, затова трябваше бърже да избираме. И, разбира се, избрахме онова, което можеше да се окаже неповторимо. Така вместо към Лозана, както под сказваше благоразумието, завихме в обратна посока и се понесохме към Шильон. И отведнъж потънахме отново в швейцарския пейзаж: отдясно спокойната лазурна шир на Леман, отляво предпланините на швейцарските Алпи, а в дъното на югоизток засне жените конуси на Дан-дю-Миди, леко позлатени от септемврийското слънце. Гледах тази картина, изпълнена с живописно величие, и неусетно зримото започна да отстъпва място на едно вълнение, което нощният сън беше прекъснал. Както при първата среща със заснежените грамади, аз се почувствувах още веднъж в духовната и емоционална атмосфера на един от моите поети, който беше минал някога от тук и беше населил алпийския пейзаж със сенките на своето въображение. Но вместо мрачните призраци от предната вечер, сега, под влияние на утринната бистрота, неволно бях потърсил в него онова, което предрича края на една кошмарна нощ. И го бях намерил в тези два стиха, които неочаквано изплаваха в съзнанието ми:

Неочаквано и за самия мене, около месец или месец и половина след срещата в апе ритив „Роял" в моя живот настъпи една не особено приятна промяна. Поради това, че ми на И предстоеше да се готвя за държавен изпит, който повече от всеки друг изпит предполага по-добри условия за работа и по-малка заетост със странични занимания, размислих какво да правя и като не намерих друг изход, реших да се върна временно в провинцията. Така, колкото и неприятно да ми беше, аз се отдалечих от литературните среди и за известно време загубих дирите на Хрелков. Онова обаче, което научих по-късно, ме хвърли в тре вога. Оказа се, че Хрелков беше получил кръвоизлив и по настояване на лекарите и близки хора беше се съгласил най-подир да постъпи в санаториум. И действително, чух след това, че той беше отишел на лечение в Искрец, по-късно, струва ми се, в Пловдив на някои други места, а през лятото на 1937 година съвсем неочаквано го намерих в Че пино-баня у моя съученик и приятел Васил Сотиров - един необикновено сърцат и вели кодушен човек, с когото се беше свързал по не знам какви неизповедими пътища. В ре зултат на тези усилия острите пристъпи на болестта бяха отбити, но здравето му все пак оставаше непоправимо. За връщане към нормален живот не можеше и да се мисли, затова с помощта на близки хора Хрелков се беше установил в Горна баня - отначало само лекуване, а след това и на постоянно местожителство. Тук именно със своето държане и за своята непримиримост той мина от литературата, където вече си беше създал име, в една друга област, която бих нарекъл литературна легенда.

Един от първите преводачи на съветската литератра у нас, от времето на нейното проникване през 20-те години, е Николай Хрелков. Близък приятел на Г. Милев, Хрелков сътрудничи в неговите списания, Везни“ (1919—1922) „Пламък“ (1924-1925) предимно със статии и преводи из руската съветска поезия. Тази дейност на Н. Хрелков, която в оня период изцяло поглъща вниманието на нашия поет, не е оценена по достойнство - тя еили премълчавана, или разглеждана като част от увлеченията му по руските символисти. Всъщност авторът на „Среднощен конгрес“, подобно на Гео Милев, обръща поглед към младото съветско изкуство. То го привлича със своя революционен повик, със своите идеи и новаторство.

Някога, на вратата на стаята си, един от нашите поети поставя бележка „Николай Хрелков. Влез!" Обикновен жест, обикновена проява и потребност на ежедневието ли? Да. Въпреки всичко в тази бележка, струва ми се, се отразяват някои основни и характерни за поета и човека Хрелков същностни отлики, специфика. Тази бележка е „малка подробност“, резултат от изградена вече философия за хората, за индивида и обществото; малка подробност, дошла да потвърди по един „малък начин цялостно поведение - реално и духовно - сред годините и епохата, да стане свидетел на символ-верую, дало пламък и устои за живота на поета. Изградените представи, високите етични принципи, непоколебимото граж данско убеждение - без преднамереност, без показност и парадност - намират своя еквивалент в чисто и любещо хората ежедневие. Защото то за Николай Хрелков е изградена изходна постановка. Нека се върнем към основната концепция на стихотворението му „Изповед" (в памет на Васил Левски) и още веднъж ще открием - и за Хрелков, и за себе си, ще съпреживеем онзи решаващ вътрешен подтик към „светлоломна човешка любов", която придвижва вековете напред и човек умира с нея свободен. Голямата и прастара дилема - човек - общество, човек -човечество, разпъвала на кръст всеки създаден на тази земя, получава едно от най-ярките си превъплъщения чрез цялостното битие на Хрелков в нашия общественополитически и културен живот, в историята на българската литература, на българското художествено мислене. Николай Хрелков е един от светлите рицари, пълен с противозаряди, разкъсан от въпросите на времето си и своите собствени въпроси към него, и едновременно единен, който съумя да живее най-малко за себе си и само за другите. Не бих искала да припомням известни вече неща и факти, свързани с биографията му - многобройните споделени спомени на приятели и съидейници са разкрили множество негови дни, помисли, постъпки. Пътят му от родния дом, София и войната, главоломните 47 събития от 20-те години и емигрантските години, отново България с нейните революционни борби, множеството му пътувания, установяването му в Горна баня - до самия край през 1950 г. - поредица от живи доказателства, дребни, катадневни и големи, които сбосновават и чисто практически защищават не ГОВИЯ стих: