Мотивът

В много свои стихотворения Пенчо Славейков разкрива с майсторството на проникновен творец своята неувяхваща любов към родината, към родната земя, към труженика от народа. В поезията му е изразена пълно неговата богата натура. Той не се задоволява с емпирично възприемане и предаване на външни събития; интересуват го философски проблеми, неразрешени много столетия. Поетът се вълнува от съдбата на човека, от неговата определеност в обществото, от полетите и паденията му. В стиховете му преобладава интелектуалното начало - така е и когато се говори за революционни борби, за патриотични чувства. Като в народното творчество образите, създадени от автора, са чисти и непосредствени. И най-сложните проблеми, трактуващи съдбата на народа, се предават със светли, жизнени нюанси, с колоритни художествени средства, с поетичен език - зву чен, твърд и плавен. В ред творби с особена обич и симпатия Пенчо Славейков претворява националноосвободителните борби на българския народ. За революционеритевъзрожденци той е изказвал гледище и е правел преценки, с които се омаловажава смисълът на тяхното дело или поне на някои страни от него. Тези преки изказвания са под влияние на книжни теории, които са далеч от жизненото и правдивото. В пълно противоречие с тях са конкретните художествени образи и обобщения на поета, който в сърцевината на своите преживявания еголям пат- - риот и хуманист, със светоусещане, сродно с народното чувствуване и оценяване - в най-добрите му проявления. В преките художествени изображения се разкрива най-искреното и интимно отношение на автора. То се оформя под влияние на спомените от детските години, на легендарните разкази за борците и на народното творчество. Поетът е обаян от красотата на народните песни, счита ги за връх на художественото съвършенство. С изключително възхищение той говори за хайдушките народни песни - най-хубавото, най-ценното, що е създал българинът". „От всяка такава песен лъхти благо чувство на човещина, дъха бодра воля, прозира енергия, жизнерадост. C Той се стреми да разбере душата, характера на своя народ, който обича трайно и дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика, с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на „Харамии“. От всеки стих прозира силна любов към народа, дълбоко съчувствие към неговите страдания, жажда за свобода и добруване. Картината на народната борба е предадена в правдивия и внушителен героизъм. Въпреки миньорното настроение, напълно съответствуващо на замисъла и на основните идеи, представените образи са величави и романтично извисени - показана е участта на „юнашки души“.

Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:

Тази статия ще започне по малко необичаен начин - с критика и доуточня ване на проблема, поставен в заглавието. На първо място трябва да се посочи, анализът няма да се разпростре върху всички литературни явления на 20-те години, а главно върху септемврийската литература и върху творчеството на някои поети, свързани с литературния кръг „Стрелец“. Като примери понякога ще бъдат привличани и по-периферни литературни явления. Не са разгледани художествените задачи на древните мотиви в поезията на Багряна, защото това въпрос, изискващ задълбочено самостоятелно изследване - нещо, което краткият обем на тази статия не позволява. e Трябва да се поясни, че самата формулировка на проблемите, с които ще се занимава тази статия, беше значително затруднена поради липсата на подходящи литературоведски понятия и термини. Така че употребата на термина „мотив“ е условна, защото древното в литературните творби на 20-те години се появява и като мотив (словесен или сюжетен), и като персонаж, и като цял композиционен план, а понякога дори като цялостно „излъчване“, атмосфера в произведението. Понятието „древно" също се нуждае от уточняване, защото в неговия обем освен често срещащите се в литературата на 20-те години преки определения „стар“, „древен“, „езически“, освен митологически и фолклорномитологически персонажи и мотиви, освен преките исторически асоциации вли зат дори и явни или скрити връзки с вечния фонд на световната литература. Нещо повече - според моето схващане в понятието „древно" влизат не само тематични елементи, но и някои структурни елементи на литературните произведения от този период - определени смислови преходи, образни представи, характерни за древното мислене. Всичко посочено дотук е обединено в категорията „древно" по два общи белега - огромната темпорална перспектива, която то създава в творбата (дълбочината на историческото, митологическото, културно-историческото време), и типологически общата художествена функ ция на древното в новия тип художествено обобщение, характерен за литературата на 20-те години (предимно поезията). Р. Ликова посочва съгласието на почти всички литературоведи и изкуствоведи, които са изследвали модерното изкуство, че то започва с едно гротескно докосване на крайностите. Според мен трябва да се добави - не просто на крайностите, а на несъвместимостите. Съчетават се неща, чието едновременно и взаимосвързано съществуване се отрича и от културно-художествената традиция, и от здравия разум. Смесват се взаимоизключващи се предметни, ценностни, идейни, словесно-стилистически светове, преплитат се затворени модалности - сън и реалност, всекидневие и митология, литература и действителност.

Западноевропейската литература от XV в. продължава донякъде среднове ковната традиция на рицарския роман, който от Франция се разпространява Северна Италия. Основата е преди всичко цикълът на Карл Велики. От него се вдъхновяват редица италиански поети, в чиито творби, за разлика от предходната епоха, се усеща както една по-умерена форма и съдържание, така и стремеж към изобразяване на човешката сила и достойнство. Зародилият се вкус към античното води до издаването на класически автори. Притокът на емигранти от византийските земи след падането на Цариград през 1453 г. и традиционното присъствие на византийската култура в италианските земи стават главната причина да се засилят издирването, преводът и издаването на византийските извори. Процесът е доста продължителен и с течение на времето тези извори, било то използувани чрез латинския им превод или директно ци тирани по оригинала, навлизат в историческата литература, която отчасти подхранва художествената. В случая ще разгледам един доста любопитен мотив за българите и техния цар Ватран, който донякъде съдържа достоверна историческа информация и в същото време стои малко встрани от ренесансовия историографски модел. Още през XV в. Боярдо пише в Италия „Влюбеният Ролан "2. Сюжетът му е бил черпан както от епиката на Карл Велики, така и от бретонския цикъл. Тази творба е била предназначена за аристократичната публика. Поради големия и успех поемата претърпяла няколко публикации между 1483 и 1496 г. След смъртта на поета интересът към поемата му пресъхва и тогава Л. Ариосто продължава недовършения от Боярдо разказ, като в 1516 г. издава след благословията на покровителката си Изабела д'Есте „Бесният Ролан" в 40 песни На цялата сюжетна линия на тази творба няма да се спирам, а ще обърна внимание само на един определен момент от нея: събитията при Белград и ролята на рицаря Руджеро. На тази тема Ив. Шишманов се е спрял в едно свое изследване от началото на нашия век. Въпросният мотив заслужава да се разгледа в светлината на информацията, която имам днес.

An article is focused on the structuring ideological, aesthetic and poetical functions of the motif ‘Nevermore’ (presented in Poe’s poem The Raven) into Bulgarian literature. The first stage of examination deals with the adoption of the motif in Bulgarian symbolist poetry especially Debelyanov’s ‘Nevermore’ (1907, 1908, 1910), Yavorov’s ‘Shepot nasame’ and Trayanov’s ‘Tazhen privet’ (1909, 1912, 1928). Next stage of the analysis shows that the motif ‘Nevermore’ (in Elin Pelin work ‘Salza Mladenova’) can be used as a stepping-stone in the study of the parody dialog between Bulgarian modernist poetry and non-modernist literature. This way of thinking outlines two perspectives to analyze the motif: 1. Examination of relationship between The Raven and four famous Bulgarian literary works, on one hand, and, seeing the parody as a dialog, gives an opportunity to discuss much more complicated problems such as identity of Bulgarian literature and its European or/and Balkan belonging, on the other.