борби

В много свои стихотворения Пенчо Славейков разкрива с майсторството на проникновен творец своята неувяхваща любов към родината, към родната земя, към труженика от народа. В поезията му е изразена пълно неговата богата натура. Той не се задоволява с емпирично възприемане и предаване на външни събития; интересуват го философски проблеми, неразрешени много столетия. Поетът се вълнува от съдбата на човека, от неговата определеност в обществото, от полетите и паденията му. В стиховете му преобладава интелектуалното начало - така е и когато се говори за революционни борби, за патриотични чувства. Като в народното творчество образите, създадени от автора, са чисти и непосредствени. И най-сложните проблеми, трактуващи съдбата на народа, се предават със светли, жизнени нюанси, с колоритни художествени средства, с поетичен език - зву чен, твърд и плавен. В ред творби с особена обич и симпатия Пенчо Славейков претворява националноосвободителните борби на българския народ. За революционеритевъзрожденци той е изказвал гледище и е правел преценки, с които се омаловажава смисълът на тяхното дело или поне на някои страни от него. Тези преки изказвания са под влияние на книжни теории, които са далеч от жизненото и правдивото. В пълно противоречие с тях са конкретните художествени образи и обобщения на поета, който в сърцевината на своите преживявания еголям пат- - риот и хуманист, със светоусещане, сродно с народното чувствуване и оценяване - в най-добрите му проявления. В преките художествени изображения се разкрива най-искреното и интимно отношение на автора. То се оформя под влияние на спомените от детските години, на легендарните разкази за борците и на народното творчество. Поетът е обаян от красотата на народните песни, счита ги за връх на художественото съвършенство. С изключително възхищение той говори за хайдушките народни песни - най-хубавото, най-ценното, що е създал българинът". „От всяка такава песен лъхти благо чувство на човещина, дъха бодра воля, прозира енергия, жизнерадост. C Той се стреми да разбере душата, характера на своя народ, който обича трайно и дълбоко чувство. С вълнуваща хайдушка романтика, с дълбок вътрешен драматизъм са изпълнени трите малки песни на „Харамии“. От всеки стих прозира силна любов към народа, дълбоко съчувствие към неговите страдания, жажда за свобода и добруване. Картината на народната борба е предадена в правдивия и внушителен героизъм. Въпреки миньорното настроение, напълно съответствуващо на замисъла и на основните идеи, представените образи са величави и романтично извисени - показана е участта на „юнашки души“.

Утвърждаването на романа с епически тип повествование като водещ жанр в художествената ни действителност през първите десетилетия на социалистическата революция е факт с богат културно-исторически и специфично литературоведски, жанрологичен смисъл. Опрян върху епическите върхове в националния ни исторически път, романът потвърди закономерното си възраждане в годи ни на мащабни революционни преобразования, при гранични общественополитически ситуации и активизиране на националното историческо мислене. Днес изследователите на българската повествователна традиция са единодушни в твърдението, че през 50-те години романът - като самостоятелна изобразително-изразна система - заживя пълноценно у нас: постигна мисловно-естетически обобщения, достойни за европейската реалистична романова класика, откри своя идейно-тематична сфера на изображение, свои структурни закономерности и не на последно място - обогати решително социалните си функции. Динамиката на обществените процеси обуслови интензивното развитие на литературен жанр, който поради присъщата си социална активност се превърна сам в ускорител-участник в тези процеси. Заслуга за това имат четирима създатели на епичната пластико-изобразителна романова поетика и стилистика У нас, четирима майстори на традиционния тип (в най-добрия смисъл на това понятие) социално-психологическо и историко-битово повествование: Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов и Емилиян Станев. Извървели различни пътища, съхранили своя логика на развитие и реализация, свой изразен индивидуален профил и тематични предпочитания, те се оказаха почти едновременно пред една и съща колкото естетиче ска, толкова и актуално-обществена, социална необходимост: със средствата на художествения синтез да се направи духовна равносметка на изминатия път и се определят координатите на настоящето. Бе настъпило време, когато революционните завоевания и социално-психологическите промени трябваше да бъдат осмис лени не само от гледна точка на съвременността и бъдещето, както най-често налагаха императивите на обществената практика, но и в перспективата на миналото, в мащабите на исторически значимото, унаследеното като национално ценностно завещание. В години на изграждаща се нов тип обществена организация, на революционни социално-психологически процеси и новаторство във всички сфери на общо * Доклад, изнесен на Първия международен конгрес по българистика. 3 националния бит и култура бе наложително да се възстанови увереността в съще ствуването на дълбоки исторически основания, далечни първопричини на ставащото. Бе необходимо да се актуализира съзнанието за исторически континюитет иприемственост, да се съчетаят поривите на революционната романтика с уро ците и съзерцанието на миналото.