Народ

Петър Пондев е автор на девет литературно-исторически и критически книги, най-значителните от които са създадени през последните десет години. Това е не само плодотворен за него период, но и истински нов етап в творческото му развитие. През последното десетилетие Подев доизгради своите концепции върху основните въпроси на литературното развитие, литературните направления и произведения. Мъчителен и противоречив е началният етап на неговото оформяне, съпроводен с продължително и упорито търсене на верния път. Борбата, която критикът води със себе си за преодоляване на сковаващите догми, за избистряне на изследователската си мисъл, за логичност и стройност в изложението си се увенча с успех. Очевиден и неоспорим е напре дъкът в творческото развитие на Пондев през втората половина на неговата лите ратурно-критическа дейност. Книгата „Ли тература и народ" съдържа избрани творби на автора и естествено - най-значителното, което е създал и което го представя като сериозен литературен работник - борец срещу догматичното и шаблонно мислене в българската литературна наука. Всичко в тази книга говори за по-широк поглед върху изследваните проблеми и за съзнателен стремеж да се анализира Литературата не само като една от формите на общественото съзнание, но и като специфична, сложна област на изкуст вото. Важното тук е да установим доколко е успял авторът на „Литература и народ" да осъществи този свой несъмнен стремеж, доколко е успял да разкрие литературните процеси именно като литературни, да навлезе в сложната им същност, да разбере и почувствува света на художни ците, за които пише.

Няма да скрия, че останах развълнуван на времето от тази книга - Цената на златото". Докоснах се до екзалтираната душа на непознатия автор, до напористата, гневна, разсечена на остри и метални звуци музика, която не струи, а те повлича със себе си. Сякаш всичко е откровение, което е невъз можно да не се направи. И не посмях да напиша ни ред! Толкова интимен и личен бе този разказ, че те принуждаваше по-скоро да го слушаш, отколкото да го обсъждаш. По-късно се запознах с автора. Оказа се, че първото впечатление от книгата не е било случайно. Че наистина в нея се е изляла цялата субективност на този човек - нервна и болезнено изострена, с тънки усети за красота. С Генчо Стоев е невъзможно да говориш спокойно. Той те държи нащрек, винаги те предизвиква и те кара да спориш. Всеки факт той го преценява от свой ъгъл, прави го по-необичаен, като го измъква от привичния порядък. Битието в съзнанието му се превръща в движение към неговото вътрешно разбиране за прекрасното. Винаги конфликтно! Хармонията заслепява очите му и това го кара още по-горещо да я желае. Затова и примирението по-рядко го докосва. Страданието му е като че ли втора природа. Имам чувството, че Г. Стоев непрекъснато се самоанализира, но не само за да направи точна равносметка, а и за да предизвика болката, саморазтерзанието, упрека към себе си и света, за да изпита дразнение, което увеличава вътрешното напрежение на мисълта.

Интересът на големия чешки поет Витезслав Халек (един от водачите на т. „майева" литературна генерация) към българския народ е засвидетелствуван в неговите пъте писни фейлетони,Z cest: Do Carihradu a domu“, които започват да излизат на страниците на чешкия вестник „Narodni listy" от 1865 г. За съжаление при своето пътуване на юг той е възпре пятствуван да посети България, за да се запознае по-отблизо с народа ни, да види отвътре неговия живот, неговите героични усилия в борбата за национално самосъхранение. Впечатленията му са бегли, външни (от Дунава той наблюдава селцата по българския бряг), но запечатват с документална точност поразяващи картини от техния бит и дават повод на автора да изкаже дълбокото си съжаление, че не може да прекрачи прага на един народ, чиято съдба собствените му думи го е интересувала отдавна. В своето пътуване единственият пряк контакт с българи Халек има във Видин, който е на пътя му от Черна вода за Белград. По Дунава той пътува в една лодка с трима българи-хайдути, заловени и осъдени от турците. Няколкото реда, които описва тази среща, са проникнати със съчувствие и възхищение от твърдата стъпка и мълчаливото мъжество, което се чете в погледа на народните отмъстители. „От нашата лодка Турските войници изведоха трима оковани българи -хайдути от Балкана, с лица красиви, мъжествени и прями. Единият беше вече стар, другите двама - младежи. Ръцете и краката на клетниците бяха оковани със страшно големи окови... Погледът им беше твърд, упорит и когато крачеха към крепостта, крачеха, доколкото беше възможно с огромните тежки окови, мъже ствено и право. Попитах за тяхната участ; присъствуващите с бюрократично пренебрежение погледнаха на въпроса ми; все пак успях да узная, че са убивали турци от Балкана и са осъдени за това - единият на петнадесет години, а другите двама на пет години работа във видинската B крепост. " Истинското общуване на В. Халек с нашия народ обаче става посредством българската народна песен. Както е известно, още Челаковски помества в своя тритомен сборник „Сла вянски народни песни пет песни на нашия народ в превод и в оригинал, взети от „Додатька на Вук Караджич.

Книгата на Т. Ив. Живков „Народ и пе сен" направи силно впечатление на всички, които се интересуват от развитието на бъл гарската художествена култура. Подходът на автора към нашата народна песен енов за българската наука. Изправен пред алтернативата филология или социология, Т. Ив. Живков е предпочел социологията. С това той излиза извън традиционната за българската фолклористика филологическа ориентация, установена чрез авторитета на изсле дователи като д-р Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Й. Иванов и пр. Трябва веднага да се подчертае, че опитът на автора за завоюване на нова научна проблематика е завършил с явен успех. „Народ и песен" се очертава като едно от първите изследвания в марксическата фолклористика, в които намира израз тенденцията към по-широк, социологически и културологически подход към фолклора. Актуално като проблематика и като методология е разглеждането на фолклора не само като народно поетическо или народно музикално творчество, но и като тип художествена култура. В методологическо отношение трудът се опира върху най-добрите постижения на българската и съветската наука в областта на фолклористиката, социологията, теорията на културата, естетиката, музикознанието и литературознанието. Най-главните общи проблеми, които оформят облика на авторската концепция за същ ността на народната художествена култура, са представени в теоретическото въведение „Към определението на фолклора като художествена култура". Две са основните задачи, поставени пред тази част на книгата: 1. Да се разработи теоретически идеята за Фолклора като тип художествена култура, като система за създаване, разпространение и потребление на художествени ценности, в чието функциониране се обособяват две подсистеми - на циклите на трудовия процес и на формите на худо жествено образование. 2. Да се обоснове становището за недостатъчността на филологическия и на изкуствоведческия подход към фолклора, за отноше нието към фолклора преди всичко като към социологическа проблема и за определящата роля на въпросите за неговата системна ор152 ганизираност и за начина на функционирането му в състава на определен културен модел при неговото изучаване. Във въведението се уточнява и предметът на изследването. Това е българската народна песен с цялата сложност на битието и в народната патриархална култура. Този възел от най-разнообразни отношения, заплетен около народната песен, не се изчерпва със самата нея и затова авторът въвежда термина „народна песенност“. Основните сфери на художествената дейност при фолклора са определени най-общо като пеене, разказване, материално художествено творчество. Те съществуват и следователно трябва да бъдат проучвани в най-тясна връзка с циклите на трудовия процес и с формите на художествено образование. Народната песенност е избрана за обект на анализ, тъй като тя е най-пълната и най-развитата от трите съставки. По-нататък планът на книгата следва целенасоченото движение на изследователския интерес от общата теоретическа постановка към доказването и уточняването й чрез материала. В конкретните разработки на въпросите се получава действителното диалектическо допълване между социологиче ския, литературоведческия и музиковедския подход. Убедителният социологически анализ в първа и втора глава (Народната песенна култура“ и „Песенни цикли") е пренесен в третата глава („Към въпроса за художествения образ в песенния фолклор") на равнището на естетическите категории. Така се осъществява необходимото за анализа на всеки тип художествена култура йерархизиране на методиката и равнищата на изследване - ако си послужим с известни и елементарни математически понятия, социологическият анализ е необходимото условие", а художественият - „достатъчното условие". Последната глава „Певци и песни" представя още една степен от приближаването на теоретическите размисли към явленията и Фактите. В резултат от това възниква цяла редица от интересни идеи и сполучливи реше ния на проблемите, например за дарбата като групова, а не като индивидуална ценност; стремежа към усвояване на песните като стре меж към социологизиране на личността нормативността на пеенето като социална дейност и самостойността му като художе ствено творчество;

Новият двутомен труд на проф. Желю Авджиев „Литература, класа, народ" с подзаглавие,,Социалистическата литература 1928- 1944" е естествено допълнение към издадените вече от него монографични изследвания „Влиянието на социалистическите идеи върху българската литература до края на Първата световна война" (1968), Естестическо тър жество на социалистическата литература 1919-1923" (1975), „Септемврийска литература 1923-1927" (1973). Става дума за постепенно реализиране на една задача, която Авджиев си беше поставил преди повече от десет години - да проследи историческия път в развитието на социалистическата ни литература от 90-те години на миналия век до Девети септември, т. е. десетилетната „борба за нов свят и нова литература". Задачата си Авджиев уточнява така: „За този изключително важен, сложен и твърде показателен период наблюденията са съсредоточени и изводите са направени само върху пролетарските и изобщо прогресивните автори и творби, само върху най-значителните партийни и антифашистки трибуни на революционната мисъл и социалистическата литература. Официалната литература и нереволюционният литературен лагер се споме нават дотолкова, доколкото е необходимо; когато се говори за борбата на революционните писатели и критици с представителите на тази литература..." (т. I, с. 6-7). Както се вижда, авторът достатъчно ясно очертава целите и обхвата на изследването си. При това той има съзнанието, че при такъв подход се получава стеснен поглед върху литературното развитие или по-точно - 144 творци от общонационалния литературен процес" (с. 7). И все пак Авджиев се ерешил на това съзнателно ограничаване предмета на своето изследване съгласно с предварително формулираната от него задача: .....да проследява онази насока в литературното развитие, която вече е станала и през този период продължава да бъде най-яркият но сител на новото и прогресивното, на жиз неното и перспективното в цялата ни национална литература". Че авторът държи на това, се вижда и от заключителните редове към т. ІІ: „При проследяване пътя на социалистическата литература се засягаха и редица страни на общия национален литературен процес. Особено след Първата световна война, ко гато преломните моменти в развитието на социалистическата литература съвпадат с най-важните етапи в пътя на националната литература. Дори нещо повече - като централно, челно ядро в общия литературен процес социалистическата литература в найголяма степен вече определя, чертае тези етапи. Характеристиката им обаче е непълна и огра ничена, тъй като предварително поставената исъзнателно ограничена задача насочваше усилията към творчеството на социалистичес ките творци, към проблемите само на социалистическата литература" (с. 327). Това решение е колкото мащабно, тол кова и рисковано. Явно намерението литературата между двете световни войни да се представи под такъв именно ъгъл е било продиктувано и от съзнанието, че се избира една сравнително добре проучена област, която в лицето на такива изтъкнати изследвачи като Г. Цанев, П. Зарев, Р. Ликова и др. вече има завоювани успехи. Двутомникът на Ж. Авджиев „Литература, класа, народ" прави впечатление преди вси чко с фактологичната си наситеност. Завоювал своя територия" в съвременното ни литературознание, той детайлно изследва главните етапи, през които протича борбата за все по-пълно утвърждаване на социали стическата ни литература, не си затваря очите пред увлеченията и грешките на марксическата критика през разглеждания период, подробно характеризира политическата и литературно-естетическа линия на по-значителните революционни и общодемократични списания и вестници. За поезията Авджиев има съзнанието, че тя задължително се нуждае от изследване на социалните и корени.

Едва ли има български писател, който да не се е изказвал пряко за българския народ или да не се е опитвал да въплъти една или друга негова черта в художествен образ. Тук ще се спра главно на преките народоведчески изказвания на някои наши писатели от Паисий до Антон Страшимиров. Още преди повече от два века в своята „История славяноболгарская" Паисий пише за характера и психологията на българина, като подчертава ярко неговите положителни черти, за да възрази на гръцкото високомерие спрямо българския народ. Според него българите са незлобливи и гостоприемни, милосърдни и справедливи и същевременно „страшни всему миру; мал народ, но непобедим". Те не били научени да се покоряват на своите царе, но били „свирепи, диви, безстрашни и силни на бран, люти като лъвове". Паисий изтъква специално и жилавостта на българите, тяхната устойчивост против чуждоземното иго - в толико страдание и насилие“, те „держат свою веру непременно". Тая жизнена упоритост, тая устойчивост срещу насилията и страданията се изтъкват по-късно и от други писатели като отличителна черта на българския национален характер. В духа на Паисиевия исторически романтизъм са и народоведческите наблю дения на Георги Раковски. Като изследва старината, фолклора и обичаите на българския народ, той намира всичко онова, което е отбелязал вече неговият учител в „История славяноболгарская", доказва го подробно и се опитва да го възпее в „Горски пътник". Към него прибавя още, че „българите живеят дружелюбно", че между тях владее дух на равенство и никакъв отличителен наслов за родопоколение не отдават никому си, само по-старите почитат и уважават". Това е намек за демократичността на българите, у които според Раковски и най-простият селянин, когато иде в града и се представи пред някой богат българин, отива със смелост и дързост като при равен съсед и брат". На научна основа иска да постави своите проучвания на българите Любен Каравелов. Той изхожда от факта, от наблюдението. Най-сигурни документи за него са народните обичаи и песни. Неговите наблюдения се отнасят повече до бита. Народни умотворения, предания, навици - ето кое го интересува. Как живее българинът в своя дом, как урежда къщата си, как води стопанството си, как се забавлява и т. н. - ето въпросите, които го занимават преди всичко. „Аз обичам народния живот с неговите песни и пословици - признава Каравелов в своя вестник „Свобода", - с неговите приказници и легенди и с неговите обреди и обичаи." Според него народните обичаи са свещени, защото благодарение на тях българският народ се езапазил от погърчване. Затова той ги изучава грижливо и от тях извежда психологическите особености на българското население.

Утвърждаването на романа с епически тип повествование като водещ жанр в художествената ни действителност през първите десетилетия на социалистическата революция е факт с богат културно-исторически и специфично литературоведски, жанрологичен смисъл. Опрян върху епическите върхове в националния ни исторически път, романът потвърди закономерното си възраждане в годи ни на мащабни революционни преобразования, при гранични общественополитически ситуации и активизиране на националното историческо мислене. Днес изследователите на българската повествователна традиция са единодушни в твърдението, че през 50-те години романът - като самостоятелна изобразително-изразна система - заживя пълноценно у нас: постигна мисловно-естетически обобщения, достойни за европейската реалистична романова класика, откри своя идейно-тематична сфера на изображение, свои структурни закономерности и не на последно място - обогати решително социалните си функции. Динамиката на обществените процеси обуслови интензивното развитие на литературен жанр, който поради присъщата си социална активност се превърна сам в ускорител-участник в тези процеси. Заслуга за това имат четирима създатели на епичната пластико-изобразителна романова поетика и стилистика У нас, четирима майстори на традиционния тип (в най-добрия смисъл на това понятие) социално-психологическо и историко-битово повествование: Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов и Емилиян Станев. Извървели различни пътища, съхранили своя логика на развитие и реализация, свой изразен индивидуален профил и тематични предпочитания, те се оказаха почти едновременно пред една и съща колкото естетиче ска, толкова и актуално-обществена, социална необходимост: със средствата на художествения синтез да се направи духовна равносметка на изминатия път и се определят координатите на настоящето. Бе настъпило време, когато революционните завоевания и социално-психологическите промени трябваше да бъдат осмис лени не само от гледна точка на съвременността и бъдещето, както най-често налагаха императивите на обществената практика, но и в перспективата на миналото, в мащабите на исторически значимото, унаследеното като национално ценностно завещание. В години на изграждаща се нов тип обществена организация, на революционни социално-психологически процеси и новаторство във всички сфери на общо * Доклад, изнесен на Първия международен конгрес по българистика. 3 националния бит и култура бе наложително да се възстанови увереността в съще ствуването на дълбоки исторически основания, далечни първопричини на ставащото. Бе необходимо да се актуализира съзнанието за исторически континюитет иприемственост, да се съчетаят поривите на революционната романтика с уро ците и съзерцанието на миналото.