класа

Новият двутомен труд на проф. Желю Авджиев „Литература, класа, народ" с подзаглавие,,Социалистическата литература 1928- 1944" е естествено допълнение към издадените вече от него монографични изследвания „Влиянието на социалистическите идеи върху българската литература до края на Първата световна война" (1968), Естестическо тър жество на социалистическата литература 1919-1923" (1975), „Септемврийска литература 1923-1927" (1973). Става дума за постепенно реализиране на една задача, която Авджиев си беше поставил преди повече от десет години - да проследи историческия път в развитието на социалистическата ни литература от 90-те години на миналия век до Девети септември, т. е. десетилетната „борба за нов свят и нова литература". Задачата си Авджиев уточнява така: „За този изключително важен, сложен и твърде показателен период наблюденията са съсредоточени и изводите са направени само върху пролетарските и изобщо прогресивните автори и творби, само върху най-значителните партийни и антифашистки трибуни на революционната мисъл и социалистическата литература. Официалната литература и нереволюционният литературен лагер се споме нават дотолкова, доколкото е необходимо; когато се говори за борбата на революционните писатели и критици с представителите на тази литература..." (т. I, с. 6-7). Както се вижда, авторът достатъчно ясно очертава целите и обхвата на изследването си. При това той има съзнанието, че при такъв подход се получава стеснен поглед върху литературното развитие или по-точно - 144 творци от общонационалния литературен процес" (с. 7). И все пак Авджиев се ерешил на това съзнателно ограничаване предмета на своето изследване съгласно с предварително формулираната от него задача: .....да проследява онази насока в литературното развитие, която вече е станала и през този период продължава да бъде най-яркият но сител на новото и прогресивното, на жиз неното и перспективното в цялата ни национална литература". Че авторът държи на това, се вижда и от заключителните редове към т. ІІ: „При проследяване пътя на социалистическата литература се засягаха и редица страни на общия национален литературен процес. Особено след Първата световна война, ко гато преломните моменти в развитието на социалистическата литература съвпадат с най-важните етапи в пътя на националната литература. Дори нещо повече - като централно, челно ядро в общия литературен процес социалистическата литература в найголяма степен вече определя, чертае тези етапи. Характеристиката им обаче е непълна и огра ничена, тъй като предварително поставената исъзнателно ограничена задача насочваше усилията към творчеството на социалистичес ките творци, към проблемите само на социалистическата литература" (с. 327). Това решение е колкото мащабно, тол кова и рисковано. Явно намерението литературата между двете световни войни да се представи под такъв именно ъгъл е било продиктувано и от съзнанието, че се избира една сравнително добре проучена област, която в лицето на такива изтъкнати изследвачи като Г. Цанев, П. Зарев, Р. Ликова и др. вече има завоювани успехи. Двутомникът на Ж. Авджиев „Литература, класа, народ" прави впечатление преди вси чко с фактологичната си наситеност. Завоювал своя територия" в съвременното ни литературознание, той детайлно изследва главните етапи, през които протича борбата за все по-пълно утвърждаване на социали стическата ни литература, не си затваря очите пред увлеченията и грешките на марксическата критика през разглеждания период, подробно характеризира политическата и литературно-естетическа линия на по-значителните революционни и общодемократични списания и вестници. За поезията Авджиев има съзнанието, че тя задължително се нуждае от изследване на социалните и корени.

Ако повярваме на Иван Руж от предговора, ще трябва да се откажем от задълбочен прочит на книгата заради съвсем скромните авторски намерения: „Настоящата книга е само опит да се поогледа явлението в посочения аспект, през очите на цитираните в книгата автори." Но сериозността на явлението, обхватността на замисъла, най-сетне естествената нагласа на всеки автор (дори когато е лишен от скромност) да самоограничава обема и сложността на своя труд ще ни принуждава да полемизираме с Иван Руж от предговора, противопоставяйки му Иван Руж от съдържанието на „Художествената литература и работническата класа“. Всъщност с констативната страна на предговора ще се съгласим - проблемите в книгата у нас са все още неизследвани или по-скоро са единствено част - не най-важната - от литературното всекидневие. Но докато за друг тази констатация би била умозрителна, то за Иван Руж тя е същностна. Ако за друг книга като „Художествената литература и работническата класа" може да е академичен дълг, институтско призвание, поредното тематично чудотърса чество, за Иван Руж тя е смисъл, обемащ неговото дело. На въпроса, защо е така, достатъчен отговор дава честното литературно присъствие на този автор, подчинено на революционните задачи на литературата, обвързано с проблемните територии на последната му книга. Познавайки всичко това, не е трудно да открием премълчаната от Иван Руж очевидност - „Художествената литература и работническата класа" е книгата на неговия живот. Разбира се, че не трябва да вярваме докрай на „признание" като: „Онова, що може да се каже, че е мое, Освен подредбата, са размислите ми, вмъкнати тук-там във връзка с произведения и факти, които познавам непосредствено...", а и то нито е прикритие на важността и значимостта на замисъла, нито е само израз на изследователска скромност. Излиза, че на предговора трябва да вярваме повече, но не откъм видимата скромност. Защото с встъпителните си думи Иван Руж ни въвежда в жанровите особености на книгата. Като обяснява отказа от пространни свои коментарии, а оттам и на изненадващи и нови концепции, той обяснява максималния си стремеж към обективност, към сумиране на досегашните усилия на редица изследователи и критици. Новото, което и авторът не крие, е привличането на огромната по обем фактология, подредена и коментирана като история на проблема за художествената литература и работ съдър ническата класа. Или, както по-нататък жанието разчленява и обяснява това понятие - история на присъствието на образа на работника и неговите проблеми в световния литературен процес, мястото на писателя-работник в пресъз даването на този образ, присъствието на други писатели - съчувствено или убедено- в тази проблематика, история на писателските обединения с революционно-пролетарска насоченост - и всич ко това на фона на героичната борба на труда с капитала, борба не само социална и полити ческа, но и идеологическа - за правото на тази литература на съществувание. Струва ми се, че на мястото на Иван Руж всеки друг автор би започнал такава книга с появата на работника в литературата, със зараж дането на пролетарската литература или - при най-голяма научна добросъвестност - с появата на индустриалния работник на световната исто рическа сцена. Но ето тук въпреки плокламираната обективност на изследването се появява раз бираема и съвсем непроизволна субективност, коя то можем да наречем апотеозен план на изслед ването. Иван Руж започва със зараждането на изкуството, без да го обяснява тен денциозно и единствено с осмислената трудова дейност на човека. Като се движи предпазливо сред познатите хипотези за произхода на изкуството, той предлага и своите хипотези - за многовековното изкуството на протеста, привеж да редица доказателства за съсловния произход на достигналото до нас изкуство и за съслов ната принадлежност на неговите създатели. От тук авторът започва да ни въвежда в идеята за историческата необходимост и важност на литературата, посветена на трудовия човек, в нейната революционна и революционизираща зна чимост.