Желю

Известен на всички е конкретният повод, който поражда у Илия Р. Блъсков идеята да напише своята повест „Изгубена Станка“. През една тъмна нощ на „велики пости“ 1863 г. при отец Константин, с когото Блъсков живеел в една от училищните сгради на Шумен, дошел странен човек и останал при него повече от обикновеному. Заинтригуван от необичайното нощно посещение, на другия ден Блъсков полюбопитствал пред духовника що за човек е бил този изповедник и какво толкова му е разказвал. - Такъв човек и такава изповед - отговорил му отец Константин - сега за пръв път през живота си срещам. Кой е този човек може да ти кажа, но неговата изповед - не мога, забранено ми е от църковните закони. Отговорът още повече заинтригувал Блъскова и той тръгнал да търси нощния гост. Едва го намерил, защото този човек - Желю се казвал - бил хайдутин, криел се и рядко се показвал пред хората. Когато се видели, Желю се доверил на Блъскова и му разказал своя бурен и пълен с приключения живот. Автор вече на две книги с религиозно съдържание, Блъсков отдавна искал да напише трета, но със сюжет из живота на българите. За образци имал книгите на Раковски „Предвестник Горскаго пътника“ (1856 г.) и „Горски пътник" (1857 г.) и най-вече излязлата през 1860 г. „Нещастна фамилия" на Васил Друмев. Сам вдъхновен и очарован от тези книги, Блъсков виждал интереса, с който те се четат от мало и голямо, и затова искал новата му книга непременно да прилича на тях. Но нямал подходящ сюжет. И така докато срещнал Желя. От многобройните неша, които той му разказал, Блъсков избрал историята за откраднатата от татарите мома Станка и седнал да я опише (Илия Р. Блъсков „Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот“, С., 1907, стр. 167). След издаването и през 1865 г. в Болград, повестта на Блъсков спечелила грамаден успех. Тя станала една от най-търсените и четени книги преди Освобождението. През 1870 г. „Изгубена Станка" била драматизирана от Богдан Ковачев и както свидетелствува Вазов, играна с голям успех. Незабравими са страниците от „Немили-недраги", където се разказва за възторга и патриотическото въодушевление, което „Изгубена Станка" пред извиквала сред хъшовете при представянато и във Влашко. Желю и Никола, герои на повестта, станали най-популярните имена, синоним на безстрашие и самоотверженост.

Отдавна се чувствува нужда от едно по-пълно изследване на процесите и промените, настъпили в нашата литература след Септемврийското въстание от 1923 г. За някои от нейните най-ярки предста вители се появиха талантливо написани очерци, отделни книги. В редица студии и статии, посветени на тази литература, изтъкнати наши критици и литературни историци (Г. Цанев, П. Зарев, Г. Димов, Здр. Петров, Т. Жечев) определиха найобщите и параметри, спряха се на отделни характерни моменти от нейното появяване и развитие. Свое място имат и статиите, рецензиите и отделните бележки на Г. Бакалов, нейния кръстник и активен уча стник в създаването и развитието й. С една дума, има натрупан богат материал, ценни изследвания, конкретни наблюде ния и анализи. Това свидетелствува за непрекъснатия интерес на литературната история и критика към този възлов момент от развитието на новата ни литература, изиграл такава важна роля в понататъшните търсения и постижения на редица творци. Все още остават нерешени обаче въ проси от естетическо и методологическо естество, поставени в един по-теоретичен план. Липсва едно по-голямо цялостно изследване на септемврийската литература, което да обхване всички нейни основни проблеми, свързани с появата и развитието и, с традициите, които създава. Все още стоят неизследвани и периодичните издания, като сп. „Нов път“, сп. „Пламък“, „Звънар“ и др., които са пряко свързани със септемврийската литература, тъй като са били нейният пръв живот. Опит да се разгледа по-пълно и подробно периодичният печат от тези години представлява книгата на Ж. Авджиев „Септемврийска литература“. Неговият интерес към този период от Литературния процес е закономерен. Той някак естествено стигна до него, след като в друга своя книга „Влиянието на социалистическите идеи върху българската ли тература“ (до края на Първата световна война) бе проследил важна развойна линия от общия литературен процес през 90-те години и първото десетилетие на нашия век, свързана с развитието на пое зията, белетристиката и критиката. Естествено бе да продължи по-нататък, тъй като в своите изследвания бе стигнал до период, примамлив за всеки автор, за всеки литературен историк, богат на нови процеси и явления. Книгата на Ж. Авджиев „Септемврийската литература (1923-1927)" обхваща важен период от развитието на новата българска литература. В нея за първи път по-системно са изследвани една част от процесите и явленията в литературния живот след Септемврийското въстание до 1927 г. Още в определянето на границите на своя труд - от първите отражения на въстанието до романа „Хоро“ и в. „Ведрина" на А. Страшимиров - авторът разкрива своята позиция в отношението си към септемврийската литература. Той си поставя за цел да проследи зараждането и развитието на тази литература, която се създава непосредствено след въстанието, облъхната от неговото горещо дихание. Това ограничаване във времето според автора има своя резон. Темата за Септември - 1923 е необикновено жизнена, тя подхранва непрекъснато вдъхновението на писатели и поети, на художници и композитори и ето че в продължение на 50 години не е престанала да занимава умо вете и сърцата на всички творци на изку ството. Да вземем даже само някои факти от литературата през последните години, които недвусмислено говорят за този голям интерес: появиха се романите „Иван Кондарев“ на Ем. Станев, „Огнено лято на К. Калчев, „Първите залпове" на Р. Михайлов, „В строя" на Ив. Михайлов. поемата „Гневът" на Мл. Исаев, „По дирята на безследно изчезналите“ на Н. Христозов, „Докосвания до България" на Ив. Динков.

Новият двутомен труд на проф. Желю Авджиев „Литература, класа, народ" с подзаглавие,,Социалистическата литература 1928- 1944" е естествено допълнение към издадените вече от него монографични изследвания „Влиянието на социалистическите идеи върху българската литература до края на Първата световна война" (1968), Естестическо тър жество на социалистическата литература 1919-1923" (1975), „Септемврийска литература 1923-1927" (1973). Става дума за постепенно реализиране на една задача, която Авджиев си беше поставил преди повече от десет години - да проследи историческия път в развитието на социалистическата ни литература от 90-те години на миналия век до Девети септември, т. е. десетилетната „борба за нов свят и нова литература". Задачата си Авджиев уточнява така: „За този изключително важен, сложен и твърде показателен период наблюденията са съсредоточени и изводите са направени само върху пролетарските и изобщо прогресивните автори и творби, само върху най-значителните партийни и антифашистки трибуни на революционната мисъл и социалистическата литература. Официалната литература и нереволюционният литературен лагер се споме нават дотолкова, доколкото е необходимо; когато се говори за борбата на революционните писатели и критици с представителите на тази литература..." (т. I, с. 6-7). Както се вижда, авторът достатъчно ясно очертава целите и обхвата на изследването си. При това той има съзнанието, че при такъв подход се получава стеснен поглед върху литературното развитие или по-точно - 144 творци от общонационалния литературен процес" (с. 7). И все пак Авджиев се ерешил на това съзнателно ограничаване предмета на своето изследване съгласно с предварително формулираната от него задача: .....да проследява онази насока в литературното развитие, която вече е станала и през този период продължава да бъде най-яркият но сител на новото и прогресивното, на жиз неното и перспективното в цялата ни национална литература". Че авторът държи на това, се вижда и от заключителните редове към т. ІІ: „При проследяване пътя на социалистическата литература се засягаха и редица страни на общия национален литературен процес. Особено след Първата световна война, ко гато преломните моменти в развитието на социалистическата литература съвпадат с най-важните етапи в пътя на националната литература. Дори нещо повече - като централно, челно ядро в общия литературен процес социалистическата литература в найголяма степен вече определя, чертае тези етапи. Характеристиката им обаче е непълна и огра ничена, тъй като предварително поставената исъзнателно ограничена задача насочваше усилията към творчеството на социалистичес ките творци, към проблемите само на социалистическата литература" (с. 327). Това решение е колкото мащабно, тол кова и рисковано. Явно намерението литературата между двете световни войни да се представи под такъв именно ъгъл е било продиктувано и от съзнанието, че се избира една сравнително добре проучена област, която в лицето на такива изтъкнати изследвачи като Г. Цанев, П. Зарев, Р. Ликова и др. вече има завоювани успехи. Двутомникът на Ж. Авджиев „Литература, класа, народ" прави впечатление преди вси чко с фактологичната си наситеност. Завоювал своя територия" в съвременното ни литературознание, той детайлно изследва главните етапи, през които протича борбата за все по-пълно утвърждаване на социали стическата ни литература, не си затваря очите пред увлеченията и грешките на марксическата критика през разглеждания период, подробно характеризира политическата и литературно-естетическа линия на по-значителните революционни и общодемократични списания и вестници. За поезията Авджиев има съзнанието, че тя задължително се нуждае от изследване на социалните и корени.