Станка

Известен на всички е конкретният повод, който поражда у Илия Р. Блъсков идеята да напише своята повест „Изгубена Станка“. През една тъмна нощ на „велики пости“ 1863 г. при отец Константин, с когото Блъсков живеел в една от училищните сгради на Шумен, дошел странен човек и останал при него повече от обикновеному. Заинтригуван от необичайното нощно посещение, на другия ден Блъсков полюбопитствал пред духовника що за човек е бил този изповедник и какво толкова му е разказвал. - Такъв човек и такава изповед - отговорил му отец Константин - сега за пръв път през живота си срещам. Кой е този човек може да ти кажа, но неговата изповед - не мога, забранено ми е от църковните закони. Отговорът още повече заинтригувал Блъскова и той тръгнал да търси нощния гост. Едва го намерил, защото този човек - Желю се казвал - бил хайдутин, криел се и рядко се показвал пред хората. Когато се видели, Желю се доверил на Блъскова и му разказал своя бурен и пълен с приключения живот. Автор вече на две книги с религиозно съдържание, Блъсков отдавна искал да напише трета, но със сюжет из живота на българите. За образци имал книгите на Раковски „Предвестник Горскаго пътника“ (1856 г.) и „Горски пътник" (1857 г.) и най-вече излязлата през 1860 г. „Нещастна фамилия" на Васил Друмев. Сам вдъхновен и очарован от тези книги, Блъсков виждал интереса, с който те се четат от мало и голямо, и затова искал новата му книга непременно да прилича на тях. Но нямал подходящ сюжет. И така докато срещнал Желя. От многобройните неша, които той му разказал, Блъсков избрал историята за откраднатата от татарите мома Станка и седнал да я опише (Илия Р. Блъсков „Спомени из ученическия, учителския и писателския ми живот“, С., 1907, стр. 167). След издаването и през 1865 г. в Болград, повестта на Блъсков спечелила грамаден успех. Тя станала една от най-търсените и четени книги преди Освобождението. През 1870 г. „Изгубена Станка" била драматизирана от Богдан Ковачев и както свидетелствува Вазов, играна с голям успех. Незабравими са страниците от „Немили-недраги", където се разказва за възторга и патриотическото въодушевление, което „Изгубена Станка" пред извиквала сред хъшовете при представянато и във Влашко. Желю и Никола, герои на повестта, станали най-популярните имена, синоним на безстрашие и самоотверженост.

Тя отдавна е завоювала свое място в тъй наречената женска поезия. Най-вярна автохарактеристика са стихотворенията й: „Родената на прага" (от сбирката „Земя на огньовете") и „Балада“ (от „Есенно сияние"). Поете сата сякаш се е преродила и в образа на пясъчната лилия - крехкото цвете, което, забило корените си в пясъка, се бори със стихията на бурите, на вя търа, с безпощадното време и устоява, - дори цъфти, макар и с бледи, горчиви цветове. Лудият кестен" пък е поетическа реализация на житейската и философия. Благославям всяко цъфтене! Като другите - в законно време. Или дръзко. Страстно. Накрая. Лирическата героиня на Станка Пенчева е нежна и силна, мечтателна и волева - борческа натура. Такава е и поезията й - на категоричните пристрастия. Поетесата утвърждава смисъла на човешкото съществуване като способност някому да бъдеш нужен - за нея това е щастието. Тази мисъл е намерила художествена реализация в едноименното „пейзажно" стихотворение, в изображението на самотната водна капка, която би засияла „в камъка като зорницата“, ако поне веднъж при нея кацне птица. „Пълнолетие" направи впечатление с дръзновението и жизнелюбието на младата авторка. С тази книга се появи един бодър глас в нашата поезия - тласът на двадесетгодишните стопани на цеховете и заводите, на разораните угари и граничните застави, на ония, които израстваха със самочувствието на нови хора. В „Автобиография“ тя го е казала ясно и просто: Аз имам своя работа любима и гордостта, че също съм полезна: когато подир време си замина, след мене няма всичко да изчезне. В „Пълнолетие" преобладават творбите, в които блика радост от градив ния, съзидателния труд, от оня труд, който оставя завещание на потомците. Тук има щедрост, готовност за себераздаване, без да се очаква отплата. И онова, което прави впечатление от пръв поглед: ранното гражданско, а в известен смисъл и творческо съзряване на поетесата. (Особено ако направим съпоставка с днешната „млада" поетична смяна, която издава първите си книги на по 32-33, че и повече години и при това носи следите на една закъсняла инфантилност.) Тя ще запази и по-късно преклонението си пред великото дело на човешкия ум, на човешките ръце, пред могъщите творчески възмож ности на човешката личност. Затова и в по-сетнешните й книги има стихотво рения - апотеоз на труда, на надпреварата с мига. Ето и техните заглавия: 26 , Кога е сладък хлябът“, „Труд", цикъл „Моят труд“, „Работници“, „Мислещият Херкулес“, „Недоволният“, „Как се прави стихотворение“ и др. За мото на цялото и творчество може да послужи следното четиристишие от втората и книга: