Цената

Мисля, че понякога е трудно да се съди за качествата на художествените произведения и още повече за настроенията на творци и читатели, като се излиза единствено от онова, което се пише за тях. Светът на изкуството е много по-обширен, отколкото обикновено се предполага, и пътищата на художественото въздействие са много по-сложни, отколкото изглежда на пръв поглед, за да се обхва нат от един или друг наблюдателен пост, без да се изпада в увлечения. Затова Много често виждаме, че покрай имената, които сме обкръжили с признание, хората носят в съзнанието си и други, останали вън от нашия кръгозор, покрай провере ните ценности се наслаждават и от такива, които ни изглеждат спорни, покрай сочените примери за гражданско и творческо поведение, достойни за подражание, те се възхищават и от онези, които не носят белега на героизъм. На тази основа някои забравени творци, кога справедливо - кога несправедливо, оживя ват чрез спомена на своите познати и дори понякога стават легенда в известни среди на поклонници, преди творбите им да са стигнали до обикновения читател. Като казвам това, не ще и дума, аз имам предвид не един случай, но е достатъчно да спомена и само един, който ме интересува В момента и ми изглежда от най-характерните - достатъчно е да спомена случая с Александър Вутимски. Александър Вутимски, както еизвестно, живя в голяма нищета и умря много млад едвам на двайсет и четири години. Въпреки усилията на близки и приятели, за които подсказват някои писма, приживе той не можа да издаде работите си в отделна книга и да се представи поцялостно на читателите. Така стихотворенията му за дълги години останаха в прашните страници на списанията или в Някои частни архиви, достъпни само за много тесен кръг любители на поезията. И за изненада това незаслужено пренебрежение продължи твърде дълго-близо две десетилетия след смъртта му. Съдбата и този път не се оказа благосклонна към него: между постите той е последният от доброжелателните приятели на нашия свят, за когото ние се сетихме. И все пак би било неточно да твърдим, че през тези години той е останал между забра вените - поради естеството на неговата поезия, която трудно се свързва със задачите на съвременността, той беше по-скоро премълчаван, отколото забравян. И действително, ако е вярно, че Алек сандър Вутимски е сравнително ново име за голям брой млади читатели, вярно с също така, че той често пъти е заемал значително място в частните разговори и в литературните разисквания от последните години. Малък е броят на тези, които са имали възможност да го четат, но мнозина са онези, които живеят със спомена за неговата поезия и неговата трагична участ. Може да изглежда странно, но не подлежи на никакво съмнение, че този млад човек, който загина рано, преди да се утвърди като творец, и с поезията си, и с личната си съдба дава своите отражения върху не един от жи вите - и днес ние чувствуваме неговото присъствие в настроенията, в интонацията и в образната мисловност на някои поети от неговото поколение. Затова, противно на очакванията, малкият сборник от негови творби, озаглавен „Стихотворения", който беше публикуван преди две години (1960), дойде поне за Литературните среди не да открие и за твърди едно име, а да отговори с голямо закъснение на един вече назрял интерес, Тази книга дойде да очертае реалните измерения на едно литературно дело, което се преценяваше най-често през беше Дрезгавината на спомена и жено вече с легенда.

Няма да скрия, че останах развълнуван на времето от тази книга - Цената на златото". Докоснах се до екзалтираната душа на непознатия автор, до напористата, гневна, разсечена на остри и метални звуци музика, която не струи, а те повлича със себе си. Сякаш всичко е откровение, което е невъз можно да не се направи. И не посмях да напиша ни ред! Толкова интимен и личен бе този разказ, че те принуждаваше по-скоро да го слушаш, отколкото да го обсъждаш. По-късно се запознах с автора. Оказа се, че първото впечатление от книгата не е било случайно. Че наистина в нея се е изляла цялата субективност на този човек - нервна и болезнено изострена, с тънки усети за красота. С Генчо Стоев е невъзможно да говориш спокойно. Той те държи нащрек, винаги те предизвиква и те кара да спориш. Всеки факт той го преценява от свой ъгъл, прави го по-необичаен, като го измъква от привичния порядък. Битието в съзнанието му се превръща в движение към неговото вътрешно разбиране за прекрасното. Винаги конфликтно! Хармонията заслепява очите му и това го кара още по-горещо да я желае. Затова и примирението по-рядко го докосва. Страданието му е като че ли втора природа. Имам чувството, че Г. Стоев непрекъснато се самоанализира, но не само за да направи точна равносметка, а и за да предизвика болката, саморазтерзанието, упрека към себе си и света, за да изпита дразнение, което увеличава вътрешното напрежение на мисълта.

По-миналата година изд. „Народна култура“ издаде сборника „Ана Ахматова". В него влизат почти всички стихотворения от „Бег времени" (Советский писатель, 1965). Преводач - Иван Николов. Ана Ахматова е тънък и деликатен поет, трудно поддаващ се на превод. У нея е важна всяка дума, защото тя носи не само нюанс и характерно виждане, но и творческа позиция. Неточ ният превод би могъл да накърни сериозно тъканта на стихотворенията и те да престанат да бъдат ахматовски. Знаейки това, аз в началото гледах на българския сборник като на подвиг. Но когато започ нах да чета преводите, усетих, че в мен се надига недоумение. После дойде обидата! В послеслова преводачът съобщава: „Ранните стихове на Ахматова приличат на рисунки с перо. Целият техен смисъл е скрит в подробностите, най-незначителната дума и жест дават простор на въображението да доизгради лирическата ситуация." Точно това отсъствува в преводите. Пренебрегнати са не само незначителните жестове", но и толкова важните подробности“. Заменени са с еквиваленти", които будят недоумение, или са съчинени съвсем нови строфи на мястото на оригиналните. А на много места е превеждано точно обратното.

Голям творчески кураж бе нужен на Генчо Стоев, за да напише продълже ние на великолепната си повест „Цената на златото". Бяха минали повече от десет години и това произведение имаше вече своя социална биография. Мястото му в литературния процес бе незаменимо, то живееше в съзнанието на читателската публика като ненакърнима художествена цялост, защото в него достигнато удивително единство - дълбокият смисъл на историческите събития се оглежда изцяло в съдбите на героите, релефната пластичност и едновременно символната извисеност на образите хармонират на пречистеното, лапидарно и многозначно слово. Нито един елемент не би могъл да се прибави или отнеме от естетическата завършеност на повестта, тя е такова монолитно словесно изваяние, в което и най-зоркото око няма да открие вътрешни пукнатини и противоречия. Ето защо самата поява на „Завръщане" - втората част на „Цената на златото" - бе известно предизвикателство към вече изградени естетически представи, към затвърдели впечатления и оценки. Новото произведение на Генчо Стоев трябваше да преодолява психологически бариери, при което поемаше обяснимия риск всеки негов колеблив звук да бъде драматизиран и преувеличаван. Подобна психологическа реакция бе възможна, защото „Завръщане“ носеше амбицията да се измери и свърже в съзнанието ни с един действително висок художествен образец, а това предполага строг естетически съд, в който потърпевши обикновено са новородените. Не ще съмнение, че писателят еимал представа за този риск, но е имал силата и да го приеме - и да спечели, защото е създал достойно продължение на първата си повест. „Завръщане" не е механично допълнение към „Цената на златото". В тази книга не откриваме лекомислено разгъване на сюжетните нишки от предишната повест, нито външно проследяване на исторически събития и индивидуални изживявания. Художествената завършеност в „Цената на златото" в същност не дава сериозни възможности за такъв повърхностен подход, а и целите на писателя не са били да коментира вече създаденото, да илюстрира историята или да строи празно занимателни фабулни ходове. „Завръщане" притежава свой идейнопознавателен център, който обединява около себе си целенасочено и последователно цялата система от художествени средства, за да оформи самостоятелния 74 облик на повестта. Но същевременно множество връзки ни отвеждат към „Цената на златото". Това са и няколкото общи герои, и единната човешка участ на централния от тях - Павел Хадживранев, и каузалността на събитията с техния идеен заряд, и близостта на стила - оная характерна генчостоевска фраза: пределно стегната и експресивно-афористична, в която словото еотмерено, метафорично наситено, богато с асоциации и емоционални внушения.