Хаджи

Жив е той, жив е!" - с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие. Нахлули отривисто в първия стих, двукратно наблягащи върху „жив е“, те сякаш бързат да пресекат и отхвърлят някакво предварително негласно твърдение „той умря, той е мъртъв“. „Жив е той, жив е" категорично натъртва първото полустишие и замира в паузата на края на изречението и извивката на стиховата цезура... Но ето че след широкия юначно епичен жест „там на балкана" предварителното негласно твърдение открито заговорва за себе си - и заговорва с жестока точност и безпощадна сила: жив той, но е потънал в кърви, жив е, но лежи и пъшка, юнак в младост и мъжка сила е той, но и с дълбока на гърди рана. Първоначалното категорично наблягане жив е той" рязко се сблъсква със своето мъчително отрицание, което колкото му противоречи, толкова и подчертава безпрекословната му увере ност - жив е. Животът и смъртта, победата и поражението сплитат ръце още в първите стихове на баладата и още оттук тласкат развитието й в две противоположни и все пак непрекъснато кръстосващи се насоки, в един мъчителен ивсе пак просветлено разрешен възел. Разрешение, незабележимо подготвяно още от композицията на началната строфа: мотивът на живота, силата и мла достта обхваща в пръстен строфичното начало и завършек и стяга вътре в себе си мотива на гибелта, слабостта и поражението: Жив е той, жив е! Там на балкана потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. Как се развива по-нататък този двубой върху ръба между живота и смъртта? От множеството измерения на неговия развой особено показателно и смислово наситено е измерението във времето. Баладата започва с дневна картина и минава през жаркото, изпълнено с робски труд пладне, когато слънцето, сякаш спряло хода си, лее огън от небосвода. Шестата от общо дванадесетте строфи обобщава тази дневна картина („Денем му сянка пази орлица") и точно в композиционната си половина творбата преминава в прохладната, волна, дъхаща и бунтовност, и нежност нощ. Идва свечеряването („Настане вечер, месец изгрее“) и балканът потъва в красотата и силата на своята хайдушка омая. А времето продължава своя ход и в срещуположната точка на пладнето с неговия жар, жестоко прозрачна яснота и тъжни робини в нощ 115 ната прохлада пристъпват чудните, бели и волни самодиви. След грижите им за юнака те литват в небесата и летят „дорде осъмнат". А след това - след това денят отново се връща: „Но съмна вече.“ Така заедно с времето и твор бата се връща в своята начална точка, там, откъдето е започнала!

1975, Книжка 6 - За драмата „Хаджи Димитър” на Любен Каравелов

Хаджи Найден Йованович има предходници в книгоиздаването у нас, а навярно не е и първият пътуващ книгопродавец. Но той стои на челно място, наред с основателите на едно дело, което след тях, през 60-те години на миналия век, беше сложено на нови модерни начала от Хр. Г. Данов и Драган В. Манчов в Пловдив. Те обаче започват, когато хаджи Найден Йованович приключва своята книгоиздателска и книгоразпространителска дейност, сломен от лишения и болести, от несполуки и беди. Никой преди него така упорито, така системно, в продължение на години не се е посвещавал на книгоиздателска и книгоразпространителска дейност. Плод на тази негова всеотдайност, на културния му подвиг, на волята му доброволно, самостоятелно, свободно да учи и просвещава своя народ са тези близо тридесетина негови издания, които сам разпространява из страната. Голямо, трайно, непознато дотогава у нас е делото му, дело на труженик, който пръв в нашата история превърна книгоиздателството в професия, и то професия благородна, патриотична, предназначена да просвещава българите, да им сочи по-висши иде али. Хаджи Найден Йованович стои на границата на една епоха, когато се трасира пътят на бъл гарското книгоиздаване и книгоразпространение, когато те излизат вече извън своя паисиевски, будителски стадий и вземат други, по-определени и устойчиви форми. Защото хаджи Найден Йованович е все още апостол на българската просвета, самоотвержен ратник и будител, който преследва една заветна цел - да служи на своя народ, да бъде полезен на съплеменниците си, да участвува в избавлението и спасяването на своя български род от невежеството и вековната тъмнина. Той не е и не може да бъде търговец, у него меркантилните подбуди, ако изобщо е имало такива, стоят далече зад патриотичните чувства и намерения, защото не става книгопро давец, за да печели, „да кяроса", а да буди народната свяст, да вдъхва любов към българската писменост, към просвещението и книгата, която по онова време е все още необичайна благодат дори за най-ревностните любословци и просветители. Той обединява в себе си книгоиздателя, пътуващия книжар и книжовника, който в част от изданията си си служи с черковнославянския шрифт и не отива по-далече от една примитивна популяризация на религиозно-морални поуче ния, на занимателни четива и елементарно природознание. Но той винаги държи буден у себе си патоса на ония, които векове наред преди него са се стремели да съхраняват и разпространяват българската писменост - това чудо, запазило българщината през най-трагичните периоди от историята на България.

The cardinal ambition of the text is to investigate the genetic commitment of the Modernism, and in particular of the Sezession poetics, with deep archetypical structures. The key role of Romanticism in this genealogy has been elucidated in detail, i.e. the transformation of myth folklore codes into literary ones. The problem is examined through a comparative reading of two poems, emblematic of Bulgarian poetry whose intertextual connection was established long ago - the romantic ballad "Hadji Dimitar" (1873) by the poet-revolutionary Hristo Botev and the poem "The Sun Dies Out" (1905), a sezession work by the most eminent representative of the early Modernism in Bulgaria Peyo Yavorov. The text studies the way in which Yavorov inherited and transformed not only the model of Botev, but - through it - the universal archaic archetype of the sacrificial heroic death in the middle of a monumental natural-cosmic chronotop. Beyond this archetype, the research restores the hidden presence of a second, more primitive one - about the battle of the hero against the chthonic female monster. In this way the "female" sex of the sezession Мonster in poem "The Sun Dies Out" has been determined, and its origin postulated through the folklore figure of the "samodiva" (wood nymph) in "Hadji Dimitar". Some other problems are examined in parallel. The manifested "political modernity" of the national Romanticism in Botev is pointed out, his engagement with the actuality, with the topical and concrete conditions of the national Renaissance, as well as the "mental modernity" of Yavorov's secession, which manifests itself, on the contrary, through a refusal of an external engagement with the political. This "mental modernity" has inherited,on another level, the absolute universalism of the archaic archetype. In such a way is substantiated the thesis of the regressive nature of the Modernism and the deeper "primitivism" of the modernist Yavorov in comparison with the romanticist Botev. This subject is situated in another, more particular, interpretative prospect. Through it has been traced - in a poetic-biographical aspect - the self-mythological potency of both poetic models - Botev's and Yavorov's.