Траянов

Както преди половин век, така и в нашата съвременност поезията на Теодор Траянов трудно се възприема от българската публика. Той има твърде малко почитатели, които са привързани към неговата личност и творчество. Измеж ду българските символисти той е най-непопулярният. Докато към Яворов изпитваме едно преклонение към неговия „демоничен" талант, докато спрямо Димчо Дебелянов чувствуваме нежна привързаност и любов, докато Николай Лилиев ни завладява с духовната си чистота, докато Гео Милев ни смущава с младежката си дързост, ние оставаме твърде несъпричастни към „новото самочувствие" на Теодор Траянов. Първият поет ни грабва с двете си души", вторият - с изтънчената си чувствителност, третият - с хармоничността и музи калността на своя стих, четвъртият - с оварваряването" на поезията, а ето че романтическият титанизъм на Теодор Траянов трудно достига до нас. Вече няколко поколения се смениха, а той продължава да стои настрана от широката читателска публика и нито едно поколение не сне от него титула „мъчен поет“. Още от ученическите години помним стиховете му: „Бърза бързоструйна Струма, тайна в хладна гръд таи...", но нашата любов, внимание и интереси са спече лени от други поети, по-открити и достъпни и ние бързо се преориентираме към тях. Някогашното твърдение на хиперионовци, че мащабите на творческото дарование на Траянов не съответствуват на разбирането и възприемането му от страна на читателите, вече се е превърнало в традиция. За живота му знаем твърде малко. За творчеството му няма специални изследвания. Затова съвсем прав е Александър Лилов, който пише: „Той е един от най-неизследваните поети в нашата литература, един от незаслужено забравени те представители на българския символизъм, който някога бе считан едва ли не за най-големия поет на България. Проверката на времето се оказа твърде суро ва към наследството на този поет, чиито железни ритми" трудно достигат до нас. Работата обаче не е само в това. Причините за забравянето на Траянов са сложни и дълбоки, те заслужават по-специално внимание. Тук искаме да от- бележим само, че авторът на „Български балади“ и „Пантеон" не заслужава та зи участ, която му отреди нашето литературознание. Стихотворения като „Тай- ната на Струма“, „Смърт в равнините“, „Заклинание на словото“, „Гибел", „Лунна балада“, „Северна песен" и др. са между най-хубавите в нашата поезия Изобщо могат да заемат достойно място във всяка антология на българската поезия. време е да се направи една по-цялостна марксическа преоценка на творИ чеството на този голям и противоречив български поет…"

Поезията на Христо Ботев е неизчерпаем източник на вдъхновение за много творци в българската литература. Традицията на Христо Ботев и нейното обновление намират израз най-вече в идейно-художественото развитие на романтическата героика. В основата на тази традиция лежи баладата „Хаджи Ди- митър". 1 И В настоящата статия от поетическото наследство на Т. Траянов, Г. Милев Н. Хрелков се разглеждат произведения с баладичен характер или такива, включващи в структурата си баладични елементи, тъй като те дават възможност за най-ярки паралели с баладата „Хаджи Димитър" в творчеството на поетите от първите десетилетия на ХХ в. Целта на статията е да проследи приемствеността в литературното реали зиране на героичното и трагичното и влиянието на тази приемственост върху развитието на баладичния жанр. Написани през различни исторически периоди, поетическите произведения на Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват по различен начин мотива на „Хаджи Димитър" в интерпретацията на героичното и трагичното. Особеното в развитието на мотива на Ботевата балада у тези автори се състои в това, че той се изгражда и осъществява в реалистическа тенденция, вложена в оптимистическата Ботева концепция за революционната борба. Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват мотива на „Хаджи Димитър", като създават произведения с високохудожествена стойност.