Спомен

Училището е било на мегданя, в същото здание сега е общината. Според както си спомня, Пенчо като дете бил малък на ръст и много палав. В Трявна живеели тогава само баба Иринка с Донка, Пенчо и Пенка, дядо Славейков бил в Цариград, а другите момчета Цариград и Русия. Баба Славейковица тогава била на средна възраст жена, хубава, Райков, с кърпа на главата, широки фистани и кожухче. Повечето била в къщата на баща си Иванчо Когато съседна до училището. На тяхната ограда имало врата направо за черковния двор. му ставали големият на син на даскал Петко се завръщал от Цариград, идвал в училището, всички крака, а даскалите го заобикаляли.

Аз живях ми при леля си Тодорка две години. При нея завърших гимназия, защото ро живееха в Кюстендил. Това беше в 1906 и 1907 година. Нейният мъж се беше поминал. Къщата му беше в същия двор на малката къща на дядо Славейков, в която жи вейкова,• от По Болград. мъж Коста Атанасова, племеница на снахата на Пенчо 62 Славейков, Тодорка Иванка Сла вееше Пенчо Славейков, на площад Славейков. Нашите прозорци гледаха в Пенчозите прозорци. Тук при леля си, го видях за пръв път. Висок, красив, черноок човек с бастун. Правеше ми силно впечатление, още повече, че той мъчно се движеше и бавно, бавно го вореше. Идваше много често, обикновено след обед на кафе, а в неделя към 10 часа сутрин. От далеч чувах тоягата му по калдаръма, когато идваше при леля. Слизаше долу в столо ваята и разговаряха с леля ми. Щом влезеше, аз скачах готова да му подам това онова, с нещо да му услужа. Леля ми ми правеше забележка, че това го стеснявало - да не стол така на щрек и да не показвам, че забелязвам недъга му, защото това го притеснявало. Веднъж доде и разправи на леля ми:

Нейната сестра, Точка, е била у нашите да помага в домакинството. Те я взели от Търново и я завели със себе си в Пловдив. Братът на дядо Славейков, Панайот, бил беден човек, и дядо Славейков искал да помогне на децата му да се изучат. Най-дълго стояла у тях Точка. Баба ми я третирала като слугиня и постоянно мърморела на дядо ми, за дето бил прибрал братовите си деца. По едно време трима - Точка, Марийка и Рачо били у тях. Баба ми не ги искала. Точка разправяла на сестра си, че през един много студен зимен ден (в Пловдив), Пенчо излязъл сутринта и цял ден не се завърнал дома. Брат му Иван му бил казал, че Денят е много студен, да не излиза. Той отишел на Марица с кънки и чак вечерта си дошел. През нощта станал и паднал. От тогава се почнала болестта му. „Аз си го спомням, бех годишно дете, как го влачеха сестра ми и слугинята през двора, той облегнат на рамената им, парализиран. Това ще да е било в 1884 г., като разправяше, по-късно колко са го ле 6 кували. - Ta гориха ли ме, та бесиха ли ме, че какво ли не ме правиха! Та парализиран седеше той в джамлъка на старата къща. Аз дете на 6 години. Даде ми една чепка грозде. „Да те не вижда мама!" Ето, че се зададе баба Славейковица. Аз турих ръката си зад гърба и тя щом наближи, изпуснах гроздето в тревата". Разправял и една случка, някъде на запад:

В първите месеци на 1918 г. аз командувах един оръдеен взвод от гробищата на Тулча. Аз нямам вина за това, че съм се бил срещу свои братя! Но като преглеждах писмата на войниците, от южния фронт вече пишеха на своите познати от „северния": „Тъмен облак се задава, откъм гора, от Балкана!" (Това писмо го запомних и разбрах, че войниците вече знаят за руската революция). Тя беше извършена току преди няколко месеца: царят свален и властта преминала в работническо-селските съвети. Това много допадна на войниците и нашите два фронта вече се огънаха от войнишката умора. Лятото премина в люти сражения на южния фронт: при Яребична, при Дойран и завоя на реката Черна. Тогава ние не можехме да узнаем, че начело на революцията е застанал Ленин. Но за войниците бе достатъчно, че започва революция!…

Предлаганият спомен на Фран Гундрум енеизвестен; в досегашните издания на спомени за Иван Вазов не ще го открием. За този спомен непряко става дума в една бележка на сп. Българска сбирка". В рубриката „Разни вести“, а отделно и в статии списанието редовно информира за преводите на Вазови произведения в чужбина. В кн. VI (11—12), год. VI, 15. VI.. 1899 г. на с. 599 под наслов „Вазов в славянската книжнина" се отбелязва рецензията на разказа „Кардашев на лов" в хърватското списание, Виенац“. Там се споменава: „Хърватската литература се езапознала вече с великия философ и реалист български, с неговия преведен роман „Под игото“ и някои драски, както и с биографията му, напечатани в тазгодишния (от 1899 г. - б. м., Ив. Тр.) „Вйенац“. Именно в продължението на тази биография, в бр. 9 на списанието (год. ХХХI, 1899, с. 139-140), е споменът на Фран Гундрум за срещата му с Иван Вазов в Карлови вари. И тъй като това ежив и интересен разказ за народния поет от чужденец - негов преводач, попу ляризатор и критик, оправдано е да го направим достояние и на българския читател. Д-р Фран С. Гундрум-Ориовчанин евиден хърватски лекар, роден на 9. Х. 1856 г. в Ориовац, починал на 24. VII. 1919 г. в Крижевци, Хърватско. Завършил медицина във Виена, от 1889 до 1894 г. той работи като лекар в различни градове на България. Това пребиваване в родината ни го сторва завинаги приятел на българския народ, на неговата култура и литература. И когато се завръща в Хърватско - след 1894 г., - заедно със заниманията си за попу ляризиране на медицинските знания сред народа, за активно участие в борбата срещу алкохолизма и венерическите болести, Фран Гундрум следи развитието на българската литература инай-често в списание „Виенац" помества свои отзиви за произведения преди всичко на Иван Вазов, а и на други наши писатели от 90-те години. На Гундрум принадлежи първият превод на „Под игото" на хърватски език, издаден през 1898 г., до края на 20-те години единствен в съседната ни братска страна. С всеотдайността на радетел за славянско единение и като популяризатор на българската литература Фран Гундрум е от малцината искрени приятели на българската литература в Хърватско. Специално за приноса му в развитието на българо-югославските културни връзки може да се направи обширно изследване, в което без съмнение първото място ще принадлежи на пре водите и отзивите на Гундрум за творчеството на народния поет. Споменът на Фран Гундрум за Иван Вазов предлага любопитни подробности из Вазовата биография. Преди всичко чрез него установяваме кога писателят пристига в Карлови вари - 11. VIII. 1898 г., а срещите между двамата приятели стават на 12,13 и 14 август с. г. От разказа на Гундрум научаваме, че една случайност - изпускането на влака във Виена - епредвардила Вазов от жп. катастрофа. Предимство на спомена е сполучливият, изразителен и пластично предаден портрет на Иван Вазов, какъвто рядко тъй пълно, с толкова подробности срещаме у други познайници на писателя. В този случай е за подчертаване наблюдателността на Гундрум, умението му да пор третува и не скривайки възхищението си, да постигне точна характеристика. При превода сме се старали да останем верни на стила на Гундрум - чести повторения, дълги синтактични периоди, известна сантименталност; по оригинал, както са, предаваме нем ските названия на селища и местности.

Виждаме как пред очите ни истините на създаваната днес литература гу бят своя блясък, властта си над съзнанието ни и не подхранват любопитството да се връщаме към книги, които са ни привличали и удовлетворявали преди десет или петнадесет години. Започвам с тая обща и малко безутешна конста тация наблюденията си над въпроси около създаването на „Време разделно" от Антон Дончев, защото романът е сред малкото, което вече две десетиле тия продължава да се търси и чете. Литературната критика го позабрави и ако го споменава, то е в обзорните прегледи, без анализ, без търсене на неизпол зувани пътища към идейно-естетическата същност на текста, а читателят - не; в ръцете му е деветото издание на книгата с все така голям за нашата Книгоиздателска практика тираж... Но не това ме насочи към предисторията на „Време разделно". Вярно c, че в еволюцията на историческия тип повествование той заема възлово място и се нарежда сред проявите, които още в началото на 60-те години ни убедиха, че предстоят важни естетически трансформации в нашата проза, че класическата вазовско-загорчиновска линия по същото време ни предлага своята „лебедова песен" в „Железният светилник“ и „Преспанските камбани" на Д. Талев и на нейна смяна идва философско-историческият разказ за българкото минало. Нещо повече - с „Време разделно" А. Дончев се насочи към фолклорно-митологични представи и наслоения в народната памет, които разкриха сложната си, с изключително богатство образотворческа демопсихологическа същност. Но и това не е подтикът за наблюденията над романа тук. Задачата ми е да засегна реализацията на творбата, да изтъкна някои черти на творческия процес с убеждението, че и подходът на А. Дончев с „Време разделно" може да бъде един от близките по време „уроци“ за в днешната ни литература. И младите В началото ме заинтригува неколкократно изказваното от А. Дончев твърдение, че „романът е написан за 43 дни“, че не го е поправял и текстът не познава мъчителната стилистична обработка, многото редакции и преписвания, че го е „прочел за втори път чак на коректури".

Успоредно с многобройните хумористични и нехумористични стихотворения, които пе чатах в „Див дядо", издание на БЗНС, пишех и много сериозни лирични стихотворения, които - грижливо преписани - слагах в тънка папка с надпис „За „Хиперион". Списанието, което бе за почнало да излиза в края на 1922 г. въпреки еклектичния си характер ми допадаше поради своята по-модерна, по-широка литературна основа. В „Хиперион" се печатаха не само стихот ворения и разкази от Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Емануил Попдимитров, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Георги Михайлов, но и лирика и есеистика от ре дица видни представители на френския и руския символизъм - Балмонт, Бели, Блок, Бодлер, Вийон, Стриндберг, Киркегор. А тия автори бяха за мене и нови, и по-интересни от авторите, които печатаха своите произведения в сп. „Златорог". По това време сп. „Везни" на Гео Милев бе престанало да излиза поради оскъдните мате риални средства на неговия редактор и издател, а другите литературни издания не поместваха нито оригинална, нито преводна литература. Редактори на „Хиперион" бяха Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов, но по-късно узнах, че фактическият редактор на списанието бе Людмил Стоянов. Теодор Трая нов, който бе се върнал в София след пребиваването си във Виена, като служител в българската легация, и закъснелият аполог на угасналия български символизъм Иван Радославов почти не вземаха участие в редактирането на „Хиперион".