своя

Някъде Арагон бе пожелал биографията му да се сведе до следните данни: «Арагон Луи, роден в Париж в 1897 г., още живее. ...» Живее... и човек може да се срещне с него. Чух Арагон, преди да го видя. Дълбок и плътен глас, който придава на най-обикновените думи особено звучене. - Заминавам с Елза в Бретан за един месец, тя има тъй нужда от почивка... - Трябва срочно да предам един ръкопис... - Три дни ще бъда зает на пленума на ЦК... И най-после: Елате! Голяма виеща се стълба, после още една, вътрешна, тясна като в кула. На перилото е мон тиран някакъв странен апарат, нещо като подвижно столче. После разбрах, че това при способление е било измислено, за да може Елза да излиза, понякога, тъй рядко. «Нали разбирате, тя не може да изкачи всичките тези стъпала. Това бе двадесет дни, преди да се за творят очите на Елза. «Снощи за първи път от дълго време ходихме на кино, за да гледаме послед ния филм на моя приятел Бунюел.» Побелял и внушителен като планинска преспа, Арагон е така непосредствен и близьк, че неловкостта и респектът, с които пристъпих неговия праг, се стопиха неусетно още с първите му думи. - Искате да видите над какво работя? Илюстрациите на «Анри Матис». Повече от 500 за двата тома. Това не е обикновено художествено оформление, картините са част от плытта на романа, нали знаете... Забавените думи, незавършеното изречение са въпрос към събеседника сякаш да се убеди, че го разбират. От стената ме гледат очите на Елза. Един портрет: «На Елза Триоле, Анри Матис, ноември 46». Светлите, живи очи се усмихват. - Романът е готов. Но всичко върви тъй бавно... Трябва да излезе от печат до края наго дината, ако го видя догодина на пролет, ще бъда щастлив. .. Въпросите ми кръжат доста далеч от новата му книга. Те получават ясен, изчерпателен от говор, а мисълта на писателя тече и се влива пак в «Анри Матис». Романът е готов, но Арагон продължава да мисли, да мечтае за него.

Кръстьо Куюмджиев проявява интерес към поети, които невинаги се отличават с мащабност на дарованието, но имат собствен свят и оригинална духовна физиономия. На него му доставят материал за наблюде ние и разсъждения Николай Лилиев, Никола Ракитин, Валери Петров, Петър Алипиев, Петър Караангов - псети, които за мнозина изглеждат „встрани" от главното направле ние на нашата литература. В статиите си за тях критикът е по-интересен и находчив - още едно доказателство, че тук намира проблематиката, която го интересува. С това можем да си обясним и неговия - вече траенинтерес към личността и творчеството на Кирил Христов: след издадения през 1967 г. очерк за него сега с книгата си „Певец на своя живот" той отново се връща към тази тема. За Кирил Христов е писано доста: Миха ил Арнаудов, Владимир Василев, Никола Атанасов, Цветан Минков, Жельо Авджиев са само част от авторите, занимавали се с неговото творческо дело. Желанието и ам бицията на един сравнително по-млад кри тик и изследовател като Кр. Куюмджиев да се заеме с автор, за когото има десетки изследвания и дори обемисти трудове, говори, че този критик обича да руши общоприетите веднъж завинаги схеми, да се противопоставя на общия вкус. С тези неща той неведнъж е дразнил, почти като правило неговите статии и книги предизвикват реакции". Още в началото ще заявя: не са малко нещата, с които може да ни подразни и „Певец на своя живот".

България е родина на много и талантливи приказници. Може би защото нейната историческа съдба е драматична, трагична и превратна. Може би защото копнежът по свобода и справедливост се е превъплъщавал в най-възвишени образи и стремления и е търсел сърцето на твореца - тъй както подпочвената вода търси извора. Сред тия приказници-вълшебници блестят имената на Ангел Каралийчев, Николай Райнов, Елин Пелин, Георги Райчев, Константин Константинов, Светослав Минков, Ран Босилек. Ран Босилек - име, което всяко българско дете научава още преди да е пристъпило училищния праг и чуло училищния звънец. Преди да се е научило да срича по буквара, то носи в себе си незабравимите образи на героите от приказките „Неродена мома“ и „Незнаен юнак", от „Чудната кутийка“ и „Братче и сестриче". Много е писано - и задълбочено изследователски, и по повод" - и говорено за вълшебника на словото Ран Босилек и едва ли вече могат да се направят кой знае какви „открития" в неговата жизнена и творческа биография. В живота на този безкрайно надарен поет и приказник не се срещат сензационни проявления или пък събития. Неговото пословично трудолюбие и скромност, мисъл и талант, време и амбиции са посветени преди всичко на детската литература и културното развитие на нацията. И все пак всеки от нас носи в себе си своя Ран Босилек, помни своята първа среща с неговото покоряващо слово, с омагьосващата атмосфера на творбите му, с жизнерадостната игривост и звучност на стиховете, с емоционалните тръпки от приказките. Откъде черпи живителни сокове за многобройните си произведения този сладкодумен приказник, кое подхранва неизтощимата му творческа енергия през дългите писателски години? Несъмнено корените трябва да потърсим най-напред в родното място, в будния, със свой климат и колорит, китен балкански град Габрово, в омагьосващите като вълшебно биле майчини приказки, в природата, при трудолю бивите и любознателни хора на този край. А по-късно-и при децата и непресъхващата му обич към тях. Ран Босилек не е учил педагогическо училище, но кратковременният му стаж като учител в Габрово му помага още тогава да разбере, че на млада България и трябват умни, просветени, духовно и нравствено извисени хора, граждани с високи стремежи, патриоти и труженици.

Teodor Trayanov’s poetical book “Song of Songs” (1923) is being examined in the deeper meaning of the history of ideas that reached the poet both in a cultural way (the innermost “inside” of the Bulgarian national culture), and in an educational way. In the chosen work the “being a poet” emerges as a centre of Solomon’s “Song of Songs” of the Old Testament, the Bulgarian prechristianity (outside the Old Testament) and the Christian ideas adopted in the Bulgarian national culture.