Арагон

През месец септември тази година големият френски писател, публицист и критик Луи Арагон бе удостоен със званието доктор по философия хонорис кауза на Карловия университет в Прага. Речта на Арагон, произнесена по време на тържествената церемония, е всичко друго, но не и традиционна реч-отговор, в която новият доктор благодари за оказаната му чест. Както казва самият Арагон, в Прага той не е искал да произнесе обичайната академична реч, подходяща за Париж или за Оксфорд, а да сподели мислите си за неща, които го вълнуват. Речта на Арагон е посве тена на най-животрептушите проблеми на съвременното реалистично изкуство, на Въпроса за теорията и практиката на социалистическия реализъм. „Както знаете - обръща се Арагон към своите слушатели - аз принадлежа към онази категория мъже и жени, които от един век насам мислят и действуват съобразно с принципа за неделимостта на теорията от практиката“. „Този принцип - продължава писателят - така всеобщо признат във всички области на науката, в областта на изкуството кой знае защо все още не е пуснал достатъчно дълбоки корени. Тук често смятат, че ръководната роля принадлежи на теорията, че най-напред представителите на литературната наука установяват теоретичните предпоставки на творбата, а след това писателите се съобразяват с тях. Тоест, че не художествената творба е явление, за което теоретиците трябва да държат сметка, а обратното, че в тази област явленията, творбите трябва да се подчиняват на теориите. В резултат критиците получиха свободата, когато са изправени пред едно явление, пред една книга, да я измерват с предварително установената от теоретиците мярка, като че ли теорията е крак, а творбата – обувка."

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.

Някъде Арагон бе пожелал биографията му да се сведе до следните данни: «Арагон Луи, роден в Париж в 1897 г., още живее. ...» Живее... и човек може да се срещне с него. Чух Арагон, преди да го видя. Дълбок и плътен глас, който придава на най-обикновените думи особено звучене. - Заминавам с Елза в Бретан за един месец, тя има тъй нужда от почивка... - Трябва срочно да предам един ръкопис... - Три дни ще бъда зает на пленума на ЦК... И най-после: Елате! Голяма виеща се стълба, после още една, вътрешна, тясна като в кула. На перилото е мон тиран някакъв странен апарат, нещо като подвижно столче. После разбрах, че това при способление е било измислено, за да може Елза да излиза, понякога, тъй рядко. «Нали разбирате, тя не може да изкачи всичките тези стъпала. Това бе двадесет дни, преди да се за творят очите на Елза. «Снощи за първи път от дълго време ходихме на кино, за да гледаме послед ния филм на моя приятел Бунюел.» Побелял и внушителен като планинска преспа, Арагон е така непосредствен и близьк, че неловкостта и респектът, с които пристъпих неговия праг, се стопиха неусетно още с първите му думи. - Искате да видите над какво работя? Илюстрациите на «Анри Матис». Повече от 500 за двата тома. Това не е обикновено художествено оформление, картините са част от плытта на романа, нали знаете... Забавените думи, незавършеното изречение са въпрос към събеседника сякаш да се убеди, че го разбират. От стената ме гледат очите на Елза. Един портрет: «На Елза Триоле, Анри Матис, ноември 46». Светлите, живи очи се усмихват. - Романът е готов. Но всичко върви тъй бавно... Трябва да излезе от печат до края наго дината, ако го видя догодина на пролет, ще бъда щастлив. .. Въпросите ми кръжат доста далеч от новата му книга. Те получават ясен, изчерпателен от говор, а мисълта на писателя тече и се влива пак в «Анри Матис». Романът е готов, но Арагон продължава да мисли, да мечтае за него.