Куюмджиев

„Утре никой няма да ни пита дали сме били творчески личности и артисти, а ще гледа какво сме оставили" - отбелязва Кръстьо Куюмджиев в статията „Общест веното призвание на критиката“, поме стена в началото на новата му книга. След победоносни или безрезултатни полемични схватки той снема доспехите на рицар на артистичната критика и се оглежда: раните по него и върху противниците са безброй, но къде са завоюваните простори? Всеки се е разположил върху собствения си духовен багаж. Тази статия има програмен характер, в нея личи желание за равносметка, за самокритичен поглед към изминалите години на разгорещени спорове. Критикът изяснява на читателите, на опонентите и на себе си някои основни принципи, сумирайки последиците от безкрайните разговори за състоянието на критиката през изтеклото десетилетие. За Куюмджиев тя е „интелектуалният израз на дадена културна епоха, самосъзнанието на дадена култура“. Наистина, доколкото критиката сполучи да бъде и философия, тя постига този синтез. За да се издигне тя до та141 кова равнище, са нужни много условия и авторът изброява част от тях, свързвайки ги с актуални въпроси на нашата литература. Изказванията на Куюмджиев за литературната критика заемат значителна част от досегашните му публикации. В новата книга те са четири от всичко 16 поместени работи. Като се прибавят две полемики - „За сериозната критика" от книгата му „Профили с черно и бяло“ и „Лекарю, излекувай се сам" от разговора в сп. „Септември“ през 1965, както и бележки по вестниците, непечатани още статии, би се образувал цял том. Всички тези статии са насочени пряко към битови проблеми на нашата литературна съвременност, те са далеч от пожеланията за големи платна, които представят самосъзнанието на дадена култура, изградена в постоянна преценка и търсене на място върху картата на европейската и на световната цивили зация в наше време. (Нека призракът на Шпенглер не ни плаши при употребата на тази дума.)

Кръстьо Куюмджиев проявява интерес към поети, които невинаги се отличават с мащабност на дарованието, но имат собствен свят и оригинална духовна физиономия. На него му доставят материал за наблюде ние и разсъждения Николай Лилиев, Никола Ракитин, Валери Петров, Петър Алипиев, Петър Караангов - псети, които за мнозина изглеждат „встрани" от главното направле ние на нашата литература. В статиите си за тях критикът е по-интересен и находчив - още едно доказателство, че тук намира проблематиката, която го интересува. С това можем да си обясним и неговия - вече траенинтерес към личността и творчеството на Кирил Христов: след издадения през 1967 г. очерк за него сега с книгата си „Певец на своя живот" той отново се връща към тази тема. За Кирил Христов е писано доста: Миха ил Арнаудов, Владимир Василев, Никола Атанасов, Цветан Минков, Жельо Авджиев са само част от авторите, занимавали се с неговото творческо дело. Желанието и ам бицията на един сравнително по-млад кри тик и изследовател като Кр. Куюмджиев да се заеме с автор, за когото има десетки изследвания и дори обемисти трудове, говори, че този критик обича да руши общоприетите веднъж завинаги схеми, да се противопоставя на общия вкус. С тези неща той неведнъж е дразнил, почти като правило неговите статии и книги предизвикват реакции". Още в началото ще заявя: не са малко нещата, с които може да ни подразни и „Певец на своя живот".

Критическите сборници поставят автора си пред двояко изпитание. Найчесто те са лишени от център, в механич ния сбор от статии, портрети и рецензии - колкото и интересни да са те сами по себе си - липсва онова вътрешно единство, без което те не надхвърлят конкрет ния повод за написването си. А понякога е точно обратното - пречупени през призмата на едно властно индивидуално виж дане, писатели и творби странно заприлич ват помежду си, сякаш за да докажат старата максима, че „в портрета трябва да търсим не модела, а образа на худож ника". Впрочем тези противоположни опас ности - опасни само в неплодотворните си крайности - само демонстрират диалектиката на критическата дейност, която винаги тръгва от конкретното, но със стремежа да го надхвърли, като го вклю чи в литературния, обществено-култу рен и философски контекст на своето време. На пръв поглед Кръстьо Куюмджиев е бил изправен и пред двете „опасности" едновременно. Кръгът на неговите инте реси е тесен и своеобразен. Привличат го творци, и сходни, и полярно различни едновременно: Димитър Димов, Богомил Райнов и Валери Петров - двата полюса на едно поколение; Ивайло Петров, Николай Хайтов, Йордан Радичков - и Добри Жотев; Любомир Левчев и Петър Кара- ангов... Или от класиците - Смирненски, Лилиев и скромния Ракитин. При това критикът няма амбицията да очертае един етап в развитието на литературата чрез портретите на най-ярките му творци - както например Здравко Петров в „Профили на съвременници". Ако вземем пред вид, че статиите в книгата са писани в интервал от петнадесетина години, можем да сметнем, че „Силуети" е в същност малка критическа „автоантология". От друга страна, Кръстьо Куюмджиев е един от малкото критици, които биха могли и да не подписват статиите си. Той се познава" не само и не толкова по емо ционално-експресивния си стил, който разчита на асоциативното богатство на израза не по-малко, отколкото на пря кото значение, но и главно по настойчи вия стремеж да открие непреходното в кипежа на деня, в индивидуалното творческо дело да намери онова общозначимо, което ще остане в духовния опит на нацията. Именно това обединява привидно разпилените му интереси, придава на статиите и портретите му неочаквана мисловна обемност.

ез да познавам книгата на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов", през пролетта на 1977 г. в доклад, изнесен в Института за литература при БАН, между другото казах следното по повод Яворовата трагедия: „На времето, когато излезе книгата на Михаил Кремен „Романът на Яворов", се чуха гла сове, дори от видни литератори и писатели, че тая книга (сега не говоря за нейните качества) събуждала нездрав, болезнен интерес към драмата на Яворов, че няма никакъв смисъл да се ровим в личния живот на поета, че в същност авторът на тая книга гъделичка празното любопитство на тълпата с клюки от интимния свят на Яворов. В наши дни един юрист е възстановил цялото дело Яворов и доказва несъстоятелността на обвиненията от страна на буржоазния съд. Но книгата му не може да намери издателство пак по същата причина - защо да се раздухва отново клюкарското любопитство на тълпата, и без това тая тема е невралгична, по тия работи е по-добре да се мълчи, отколкото да се говори. Излиза, че поезията на Яворов еедно, а неговата трагедия - нещо съвсем друго. Дайте на тия дълбокомислени глави едно съчинение на някоя учена студентка, например „Времето у Яворов", една тема, от която тяхната философска кръв се разиграва, и ще видите как дълбокомислените глави ще се заклатят одобрително - ето това е вече литература, подхванати са дълбоки проблеми с перспектива да се решат и подпроблемите... Излиза, че упражненията на ученичката водят към нещо съществено, а потресаващата трагедия на тъмнокожия мъченик ни отклонява от важните задачи на културата. Не споря, „Времето у Яворов" или „Стихът на Яворов" са важни и интересни теми за литературознанието. Но ако ги разработваш, без да имаш пред вид трагедията на Яворов, ако забравяш за Яворов, за да се съсредоточиш върху поезията му, ти проявяваш непочтителен интерес към миналото. Защото тоя човек, който сам се разпъна на кръста на нашите духовни противоречия, защото за неговата душа тия противоречия бяха станали непоносими, който окървави най-новата ни история със собствената си кръв и сам себе си принесе като изкупителна жертва, който със страшната си съдба отпечата завинаги своя силует на страдалец върху нашата национална памет и стои като укор пред нашата съвест, казвам, тоя човек е заслужил по-друг вид внимание от нас. И ако нас ни вълнува всеки факт от неговата биография, това не е празно и недостойно любопитство, вкус към пикантерии. Ето вече шест десетилетия как драмата на Яворов отеква във всяко българско сърце, измъчва нашето въображение и нашата съвест, кара ни да се чувствуваме съпричастни на тая драма. Той сякаш ни събира около своя гроб и макар че на това място мълчим и не смеем да се погледнем един друг в очите, край тоя гроб ние всички се чувствуваме по-единни, попо-свързани, по-близки. Музикалният стих на Яворов е нещо важно, но гробът на Яворов ни издига до нравствена висота, където ни се дава шанса да осъзнаем своя синовен дълг към мъртвите бащи. Затова тоя гроб вълнува повече хора, отколкото например цезурата в Яво ровия стих.

В своето есе „Животът на литературните форми" Куюмджиев привежда доказателствен материал не само от лабораторията на конкретен творец или чрез степенуване художе 149 ствения приоритет на разглежданите литературни десетилетия. Критикът живо се интересува от корелацията човек - духовен продукт, от тънкото и сложно взаимопроникване между индивидуалното прозрение на писателите в нравите и в същността на времето, както и от конкретните приложими към това общество нравствени норми, художествено преоткрити и преосмислени от творческото съзнание: за нашите деди образите на народната Фантазия, гаданията, молитвите, заклинанията, баянията и т. н. са били не само висша ду ховна реалност, но и жива естетическа действителност, преживявания от етико-естетически характер, средство за общуване и сбли жаване със силите на природата, познания и Философия..." (с. 13). „Проблемът за „живото и мъртвото“, мисля, не може да се решава по спекулативен път, извън конкретните нуж ди и потребности на дадена културна епоха. Всяка обща схема, особено когато се отнася до изкуството и културата, до движението на човешката мисъл, може в даден момент да се окаже непотребна. Разбира се, познанието за общите закономерности на историческото развитие, което ни дава историческият материализъм, е базата на нашите размишления върху историята. Но именно историческият материализъм ни учи, че само конкретният подход към определени явления в обществения живот на човека може да ни разкрие истината за тия явления. Така че, можем да кажем, миналото оживява, когато ни е потребно, по-точно, когато осъзнаем, че ни е потребно (c. 31). Творбата, преодоляла своето собствено изгнаничество през вековете, причинено от отхвърлената литературна мода или незадоволените капризи на силните на деня, чрез своето ново раждане нарушава „аксиологичната йерархия" на строго установените пътища към признанието, а това само по себе си поражда ред въпроси, които имат, както отбелязва Куюмджиев, не само социологичен аспект: „Къде е заложена съдбата на една книга - в самата нейна същност или във възприемането и от конкретното време; върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството, няма ли тук случай- ности?"

Познаваме ли добре критическите текстове на Кръстьо Куюмджиев, не можем да се съмняваме, че всяка написана от него мисъл е видяна преди това през очите на вярата: вяра във великата мисия на изкуството, вяра в непобедимостта на хуманистичната идея. В него се е съхранил духът на онези представители на българската интелигенция от началото на века, които направиха много за разкриването на нови хоризонти пред българската литература, съхранило се е и щастливо се е развило и неповторимото умение да обедини (може би инстинктивно) мощното възрож денско начало със съмненията на модерното съзнание. Когато общуваме с писаното слово на този сладкодумен събеседник, хипнотизирани от подчинените на вярата, на беса на творчеството думи, ние съпреживяваме текста, включваме се в диалог, който обема не само, дори не предимно литературни теми, а докосва и повежда към преосмисляне възгле дите ни за екзистенциалните тайнства, възбужда и активизира диалектическото начало в нашето мислене. Би било невъзможно да следваме активно разсъжденията на критика, ако останем роби на неподвижните представи, ако анализираме явленията сами за себе си, а не в тяхната динамична взаимнопроницаемост, ако не допускаме борбата и привличането на противоположностите, отрицанието на всяко отрицание, ако не почувствуваме със сетивата си неговия стремеж към абсолютната истина, абсолютната красота, абсолютната правда, безсмъртието, безкрая, свободата и т.н. Макар и съставена от отделни статии, писани в различни години, ние възприемаме новата книга на Куюмджиев „Историята като жива памет" като едно цяло, в което творецът изповядва своята истина за феномена на националното и за мястото на изкуството в националната съдба. Дори не на националното, вежда към зараждането на българското, където авторът открива първопричините за специ фичния развой на нашата родова неповторимост. Развитието не може и не трябва да бъде идеализирано: всяка идеализация на миналото е опасност за настоящето и бъдещето на рода. Трябва да се видят не само светлите моменти, но да се осмислят и дните на падения, да се изследват колебанията, съмне нията, грешките, а за всичко това трудът на „, тесните специалисти" е недостатъчен, недостатъчна е упоритостта на онези, които с просветителските си усилия прокарват пъртина сред белите полета, необходимо е дръзновението не само на езиковеди и фило лози, но и на историци, социолози, философи на историята на културата, ако щете, на творците на художествени произведения. ... В същност мечтата на критика е всички тези разнообразни изследвания да се извършат от един човек, който да обедини в себе си енциклопедичните познания на учения с могъщата дарба за художествено обобщение на писателя, да обедини изконно българската езическа жизненост с духа на възвишената славянска философичност и западноевропейския философски рационализъм. В спомените си Куюмджиев има щастието да открие такъв човек - естествено не толкова съвършен, колкото е идеальт, но затова по-близък, по-разбираем и по-скъп. Става дума за Цветан Стоянов - едва ли е възможно да останем безмълвни пред майсторски изваяния портрет на превърналия се в жива памет приятел, споменът за когото е и огромен сти мул за творчество: „Него не го задоволя ваха дребните теми, той не търсеше голямото и значителното в случайните културни явле ния, с истински интелектуален размах той се захващаше за най-едрото, за най-големите проблеми на човешкото съществование, за съдбоносните задачи на човешкия дух.