Кръстю

Познаваме ли добре критическите текстове на Кръстьо Куюмджиев, не можем да се съмняваме, че всяка написана от него мисъл е видяна преди това през очите на вярата: вяра във великата мисия на изкуството, вяра в непобедимостта на хуманистичната идея. В него се е съхранил духът на онези представители на българската интелигенция от началото на века, които направиха много за разкриването на нови хоризонти пред българската литература, съхранило се е и щастливо се е развило и неповторимото умение да обедини (може би инстинктивно) мощното възрож денско начало със съмненията на модерното съзнание. Когато общуваме с писаното слово на този сладкодумен събеседник, хипнотизирани от подчинените на вярата, на беса на творчеството думи, ние съпреживяваме текста, включваме се в диалог, който обема не само, дори не предимно литературни теми, а докосва и повежда към преосмисляне възгле дите ни за екзистенциалните тайнства, възбужда и активизира диалектическото начало в нашето мислене. Би било невъзможно да следваме активно разсъжденията на критика, ако останем роби на неподвижните представи, ако анализираме явленията сами за себе си, а не в тяхната динамична взаимнопроницаемост, ако не допускаме борбата и привличането на противоположностите, отрицанието на всяко отрицание, ако не почувствуваме със сетивата си неговия стремеж към абсолютната истина, абсолютната красота, абсолютната правда, безсмъртието, безкрая, свободата и т.н. Макар и съставена от отделни статии, писани в различни години, ние възприемаме новата книга на Куюмджиев „Историята като жива памет" като едно цяло, в което творецът изповядва своята истина за феномена на националното и за мястото на изкуството в националната съдба. Дори не на националното, вежда към зараждането на българското, където авторът открива първопричините за специ фичния развой на нашата родова неповторимост. Развитието не може и не трябва да бъде идеализирано: всяка идеализация на миналото е опасност за настоящето и бъдещето на рода. Трябва да се видят не само светлите моменти, но да се осмислят и дните на падения, да се изследват колебанията, съмне нията, грешките, а за всичко това трудът на „, тесните специалисти" е недостатъчен, недостатъчна е упоритостта на онези, които с просветителските си усилия прокарват пъртина сред белите полета, необходимо е дръзновението не само на езиковеди и фило лози, но и на историци, социолози, философи на историята на културата, ако щете, на творците на художествени произведения. ... В същност мечтата на критика е всички тези разнообразни изследвания да се извършат от един човек, който да обедини в себе си енциклопедичните познания на учения с могъщата дарба за художествено обобщение на писателя, да обедини изконно българската езическа жизненост с духа на възвишената славянска философичност и западноевропейския философски рационализъм. В спомените си Куюмджиев има щастието да открие такъв човек - естествено не толкова съвършен, колкото е идеальт, но затова по-близък, по-разбираем и по-скъп. Става дума за Цветан Стоянов - едва ли е възможно да останем безмълвни пред майсторски изваяния портрет на превърналия се в жива памет приятел, споменът за когото е и огромен сти мул за творчество: „Него не го задоволя ваха дребните теми, той не търсеше голямото и значителното в случайните културни явле ния, с истински интелектуален размах той се захващаше за най-едрото, за най-големите проблеми на човешкото съществование, за съдбоносните задачи на човешкия дух.

Кръстьо Пейкич е доста слабо позната личност, на когото българската исто- риография на XVII и XVIII в., вкл. религиозната и най-вече културната, трябва да отреди полагаемото се място. На сегашния етап на науката сведенията ни за него са оскъдни. Те могат да бъдат почерпани от архивите на Пропаганда фиде, от историята на българските католици, от историята на църквата в Печа и от историята на Източната църква и да се срещнат в книгите и в тематичните изследвания на Милетич, Ферменджин, Костич, Зиц, Ангял, Богданов, Пейчев, Турчинович. Последният е посветил на Пейкич цяла монография (Misionar Podunavlja Bugarin. Krsto Pejkič 1665 - 1731 Zagreb, 1973 г.), която, въпреки че не държи сметка за някои от най-новите приноси, и до днес остава най-пълният труд по този въпрос, като изследва детайлно и пряко, по материали от първа ръка, живота и делото на писателя мисионер. Роден през 1665 г. в Чипровец в семейството на търговци от местното католическо население, Кръстьо Пейкич, изглежда, е учил при хърватите-францисканци, преди да започне следването си в Рим. Пристига в Рим през 1689 г. непосред вено след въстанието против турците и разрушаването на Чипровец. В Рим учи девет години до 1698 г. От 1698 г. до 1704 г. работи като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи. От 1705 до 1709 г. еигумен в Дома на катекумите във Венеция. В следващите двадесет години го виждаме като мисионер, енорийски свещеник, каноник, абат в християнските земи, наскоро освободени от турско иго, от Унгария до Бараня, от Банат до Трансилвания и Влашко, та чак до Сърбия. В Белград завършва дните си през 1730 г. като декан и първи каноник на новата католическа митрополия. i През последните петнадесет години от живота си сред трудностите на мисионерството и отчасти като негов плод и оръдие той издава някои трудове, кои то не остават без ответ след неговата смърт: Zarcalo istine med Crkva Istočne Zapadnje (Mleći, 1716)". Mahometanus dogmatice, et cate cherice in lege Christi, Alcorano suffragante, instructus (Tyrnaviae, 1717), Speculum veritatis inter Orientaleт et Occidentalem Ecclesias refulgens (латински превод, поправен в Zarcalo Венеция, 1725), Concordia orthodoxorum Patrum orientalium et Occidentalium in eadem veritate, de Spiritus Sancti processione... convenientium (Tyrnaviae, 1730) Speculum заедно с Addita-mentum и Concordia са препечатани заедно два пъти, в 1730 (Тугnaviae) и в 1731 (Tyrnaviae). Concordia е препечатана отново през 1745 г. (Claudiopoli, не е отбелязано от Турчинович) и през 1765 (Tyrnaviae), докато между временно Zarcalo получава голямо разпространение в Хърватско заедно с една версия от Стефан Бадрич, публикувана във Венеция през 1745 г.