Библиографски раздел

След първия преглед на българската драма

Free access
Статия пдф
274
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Паметта е първият, макар не най-довереният помощник на обобщението. Човек неволно се обръща най-напред към онова, което тя е отсяла, когато месец след завършъка на първия национален преглед на българската драма и театър се помъчи да подреди наблюденията си. Без насилване паметта му припомня двете сполучливи Драми на един писател, който не изненада никого, защото не се нуждаеше от признание, имената на двама поети, които спече лиха заслужено възторга на публиката, макар че представеното от тях не се побира в понятието „драма“, и опита на млад автор, името на когото научихме едва от програ мата и запазихме като една от най-хубавите надежди на днешната ни драматургия. Раз- бира се, паметта не пощадява несполуките. Тя ни връща предупредително и към идейно-художествения провал, за който пар- тийният печат своевременно би тревога. Ала общо взето в съзнанието остават обнадеждаващи впечатления - националният ни театър се сдоби с много нови пиеси, като даде основания на очакванията ни, че скоро между тях ще бъдат много и хубавите пиеси. И нима трябва да се иска повече след първия сезон, през който българската Драма си извоюва законната половина от театралния репертоар?!

    Проблемна област

Библиографски раздел

Лев Толстой в моята памет

Free access
Статия пдф
738
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първите писателски имена, които съм запомнил още от най-ранна възраст, са имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков и Лев Николаевич Толстой. Би трябвало, от чувство за справедливост, да спомена тук и Майн Рид, макар той да стои на определено място в паметта ми, също и в сърцето ми, дето езапазена за него топла благодарност. Обичта ми към П. Славейков започва със стихотвоението му „Цар Самуил“, но още по вече с моята първа и последна среща лично с него в двора на църквата в родния ми град в Македония през месец септември 1908 година, когато аз бях тъкмо на десет години. На особено място и в паметта, и в сърцето ми стои Лев Толстой. Не си спомням точно кое от неговите произведения съм прочел най-напред и още като дете там, в родния ми град, но то беше или „Казаци“ или „Хаджи Мурад", а може би и двете по едно и също време. Ведно с моето Детско непосредствено възхищение, с едно дълбоко чувство на душевно задоволство, на яснота и пълнота, спомням си, че още тогава, с детската си наивност, почувствувах желание да стана писател като Лев Толстой. И дори, с момчешката си самонадеяност, аз не се сдържах и доверих това свое желание на най-близките си другари. На тая ранна въраст ние искаме да приличаме на тия, от които се възхищаваме най-много и които наймного обичаме. И, когато не сме се излъгали в своята обич, тия наши чувства остават непроменени през всичките ни възрасти.
    Ключови думи

Методологически проблеми на литературната история

Историята като жива памет

Free access
Статия пдф
2442
  • Summary/Abstract
    Резюме
    История на българската литература в 10-12 тома — това е амбициозен, но според мен малко нереалистичен проект, несъобразен с нашите мащаби, ако щете - с размерите на нашата страна. Тая гигантомания може да се забележи и в други области на нашия обществен живот - ние строим гигантски заводи, гигантски здания, гигантски комплекси, гигантски ресторанти. Това вероятно произтича от един национален психически комплекс, от страха, че сме малки. Тоя страх ни тласка към голямото - не в духовните му, а в пространствените му мерки. А нашият комплекс ние можем да излекуваме само като осъзнаем собствената си стойност и размери, като постигнем голямото и мащабното в духовния му смисъл, когато завладеем големи духовни пространства, а те не се поддават на количествено измерване. Най-напред ние трябва да си дадем сметка с какви сили разполагаме. Да предположим, че привлечем всички научни работници от университетите (а те не са много), всички критици от Съюза на писателите, годни да се включат в подобна работа; да предположим, че всички те заедно с нас с ентусиазъм се за хванат за работа (нещо малко вероятно); все пак остава една част от работата, която трябва да увенчае многогодишния труд на колектива - това е самото написване на историята. А това няма да бъде просто механично използуване на целия натрупан опит от тоя многогодишен труд, събиране на материалите и резултатите, а един нов синтез, едно ново осмисляне на всички проучвания. И ако не искаме да повтаряме всички грешки на предишната история, целия печален опит от изминалите години, то ясно е, че не бива да възлагаме написването на историята на един огромен колектив. Иначе пак би се получило нещо безформено, неединно по замисъл, по идея, по подредба на стойностите, по обща мисъл - какво в същност търсим и какво искаме от историята на литературата. Значи историята трябва да се пише от хора, които имат общи или сходни гледища върху историята въобще и върху историята на културата и литературата конкретно. А допускането, че един сравнително малък колектив може да напише 10-12-томна история за няколко години, ми изглежда от областта на фантастиката. Работата ще се проточи, пак ще стигне до запълване на дупки, до търсене на случайни автори за отделните глави и т.н., все неща, които са ни добре познати. Силите няма да ни достигнат, ние ще оставим нашето дело да се довършва от следващото поколение, което вероятно ще има други възгледи за литературната история и ще бъде принудено наново да преустройва цялата работа. След това. История на руската, английската, испанската или някоя друга голяма европейска литература в 10-12 тома - това ми изглежда резонно, съответствуващо на обема на тия литератури. И най-беглото запознаване на31 пример с английската или испанската литература ни изправя пред нещо поразяващо по своите размери, богатство и многообразие. Многовековното им развитие е натрупало такива планини от книжнина и духовни ценности, че сигурно те не могат да се обхванат и в по-многотомни изследвания.
    Ключови думи

Преглед

Библиографски раздел

„Историята като жива памет” от Кръстю Куюмджиев

Free access
Статия пдф
2853
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Познаваме ли добре критическите текстове на Кръстьо Куюмджиев, не можем да се съмняваме, че всяка написана от него мисъл е видяна преди това през очите на вярата: вяра във великата мисия на изкуството, вяра в непобедимостта на хуманистичната идея. В него се е съхранил духът на онези представители на българската интелигенция от началото на века, които направиха много за разкриването на нови хоризонти пред българската литература, съхранило се е и щастливо се е развило и неповторимото умение да обедини (може би инстинктивно) мощното възрож денско начало със съмненията на модерното съзнание. Когато общуваме с писаното слово на този сладкодумен събеседник, хипнотизирани от подчинените на вярата, на беса на творчеството думи, ние съпреживяваме текста, включваме се в диалог, който обема не само, дори не предимно литературни теми, а докосва и повежда към преосмисляне възгле дите ни за екзистенциалните тайнства, възбужда и активизира диалектическото начало в нашето мислене. Би било невъзможно да следваме активно разсъжденията на критика, ако останем роби на неподвижните представи, ако анализираме явленията сами за себе си, а не в тяхната динамична взаимнопроницаемост, ако не допускаме борбата и привличането на противоположностите, отрицанието на всяко отрицание, ако не почувствуваме със сетивата си неговия стремеж към абсолютната истина, абсолютната красота, абсолютната правда, безсмъртието, безкрая, свободата и т.н. Макар и съставена от отделни статии, писани в различни години, ние възприемаме новата книга на Куюмджиев „Историята като жива памет" като едно цяло, в което творецът изповядва своята истина за феномена на националното и за мястото на изкуството в националната съдба. Дори не на националното, вежда към зараждането на българското, където авторът открива първопричините за специ фичния развой на нашата родова неповторимост. Развитието не може и не трябва да бъде идеализирано: всяка идеализация на миналото е опасност за настоящето и бъдещето на рода. Трябва да се видят не само светлите моменти, но да се осмислят и дните на падения, да се изследват колебанията, съмне нията, грешките, а за всичко това трудът на „, тесните специалисти" е недостатъчен, недостатъчна е упоритостта на онези, които с просветителските си усилия прокарват пъртина сред белите полета, необходимо е дръзновението не само на езиковеди и фило лози, но и на историци, социолози, философи на историята на културата, ако щете, на творците на художествени произведения. ... В същност мечтата на критика е всички тези разнообразни изследвания да се извършат от един човек, който да обедини в себе си енциклопедичните познания на учения с могъщата дарба за художествено обобщение на писателя, да обедини изконно българската езическа жизненост с духа на възвишената славянска философичност и западноевропейския философски рационализъм. В спомените си Куюмджиев има щастието да открие такъв човек - естествено не толкова съвършен, колкото е идеальт, но затова по-близък, по-разбираем и по-скъп. Става дума за Цветан Стоянов - едва ли е възможно да останем безмълвни пред майсторски изваяния портрет на превърналия се в жива памет приятел, споменът за когото е и огромен сти мул за творчество: „Него не го задоволя ваха дребните теми, той не търсеше голямото и значителното в случайните културни явле ния, с истински интелектуален размах той се захващаше за най-едрото, за най-големите проблеми на човешкото съществование, за съдбоносните задачи на човешкия дух.

Библиографски раздел

В памет на Пеньо Русев

Free access
Статия пдф
3189
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Почина Пеньо Русев. Смъртта го завари насред път, тъкмо когато инте ресите и усилията му, разпръснати в много посоки, трябваше да стигнат до обобщения и някаква - винаги относителна - завършеност. Пеньо Русев беше професор по история на българската литература във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов" и доктор по психология на художественото творчество. В института, който подготвя бъдещите творци на българския театър и кино, той изгради с много усилия и преданост преподаването на родната литература. Неговите студенти, уморени от традиционните знания и школската взи скателност на средните училища, погледнаха с нов поглед и неспиращ интерес към тази литература. Той ги научи да я разбират и обичат не само защото умееше да свързва нейните постижения с изискванията на театъра и киното, но и защото успя да организира лекциите в съгласие със съвременната наука и съвре менното обществено развитие. От ранните години на научна дейност (като асистент и младши научен съ трудник в Института за български език и Института за литература при БАН) до зрелостта си на професор във ВИТИЗ Пеньо Русев не престана да изследва проблеми на българската литература. Неговите студии върху литературата от времето на Първата световна война, върху творчеството на Михалаки Геор гиев, Смирненски, Яворов и Елин Пелин свидетелствуват за един търсещ и пре дан на работата си научен работник. Пеньо Русев е един от създателите на Търновския университет „Братя Ки рил и Методий", негов пръв и дългогодишен зам.-ректор, ръководител на една от катедрите и на няколко научнопроблемни групи. Широката му и плодотворна работа като организатор и автор на изследвания върху Търновската кни жовна школа, творчеството на Григорий Цамблак, връзките между византийската култура и литературното развитие в Югоизточна Европа през Средновековието и т. н. е до голяма степен пионерска. Въз основа на богат и проверен фактически материал Пеньо Русев дава всестранна характеристика на Търновската реформа, подчертавайки обществено-политическия смисъл на Евтимиевото дело: пред надвисналата опасност от унищожаване на народността чрез силното идеологическо въздействие на една завоевателска верска държава, каквато е била Османската империя, книжовниците от Търновската школа правят опит за заздравяване на националното единство чрез създаване на обединяваш, наддиалектен, еднакво валиден за цялата българска християнска народностна общност литературен език. В развитието на средновековната българска култура той открива няколко основни момента: независимост, демократичност и единност.

    Ключови думи

Библиографски раздел

Гоголевата креативна памет: още веднъж за птицата-тройка…

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The present essay attempts to find a new approach to the investigation of the famous lyrical digression and the motif of bird-troika in the finale to the first volume of ‘Dead Souls’. The genealogy of this motif is not sought in the borrowing from foreign poetical sources but in the working of a deep motif scheme determining the generation and the transformations of certain texts in Gogol’s oeuvre and the writer’s memory of them. The bird-troika motif is examined as a complex integration of the finales of ‘The Diary of a Madman’ and ‘Taras Bulba’ in the finale to volume one of ‘Dead Souls’.

Библиографски раздел

Текстове, следи, боклук: Променливата медия на културната памет

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    What makes possible a dialogue with the dead across periods of time? In this paper, the author wants to return to this question, focusing neither on the social transactions nor on the hidden potential of images but on the text in its written and printed form. The scholar shows how the Renaissance myth of reviving the dead is literally rooted in letters, that is, in an epistemology of writing as a medium able to transcend time as well as space.

Преглед

Библиографски раздел

Натрупването на паметта и изграждането на канона в литературата (Емил Димитров, Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на литературата. С.: Изток-Запад, 2012)

Free access