Пеньо

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

По някаква нелепа и обидна привичка ние живите обикновено се разминаваме, без да погледнем по-дълбоко в очите си, без да се замислим, че върху челото на всеки от нас грее една невидима звезда. Едва като загубим близкия човек, ние осъзнаваме каква пустота е зейнала край нас, която никога няма да се запълни. Сигурно за това един френски автор бе писал, че светът на нашите мъртви е по-богат от света на живите. Още по-странна е съдбата на поетите. Приживе хората често съжителствуват с тях, без да разпознаят същинските им черти. Дори в клишираните измерения на всекидневието техните особености изглеждат като смешни чудатости. Отиде ли си обаче истински поет, образът му изведнъж придобива друго озарение. Даже малките негови странности получа ват значимост и всяка негова прищявка носи тайнствен смисъл. Тогава всички любопитствуват да разгадаят „загадката".

Проф. д-р Пеньо Русев работи на научното поприще цели 45 години. От първата си научна публикация през 1937 г. до сетния си дъх през 1982 г. той се труди активно и остави значително научноизследователско дело. То включва 260 заглавия на книги, монографии, студии, статии, рецензии, които могат да се систематизират в няколко направления: опе ративна критика, история и теория на литературата, сравнително литературознание, пси хология на художественото творчество и на художественото възприемане, теория на информацията. Във всяка една от тези сфери на науката проф. Русев прави свой съществен влог, отличаващ се с оригиналност и задълбо ченост. Многопосочността на неговите науч ни занимания не накърнява проникновеното третиране на изследваните от него проблеми. С еднаква вещина той работи и в областта на литературната история, и в областта на психологията на художественото творчество. Неговите най-значителни приноси са тъкмо в тези две области на науката. По-странични те му занимания с литературна критика и тео рия на информацията само допълват и обогатяват основните му научни трудове. Именно те го нареждат сред учените литературоведи, допринесли за развитието и издигането на българската литературна наука. Доминиращо направление в цялостната научноизследователска дейност на проф. П. Русев е историята на българската литература. Интересите и проучванията му в тази насока са не само най-дълготрайните, но и най-плодоносните, защото многовековното развитие на родната литература предоставя на учения многообразен материал за работа и възможност за широко разгръщане на науч ноизследователските способности. Литератур ната история отговаря в най-голяма степен на творческия натюрел на проф. Русев, тъй като у него преобладава подчертан стремеж към издирване, събиране и осмисляне на историко-литературните факти и явления, склон ност към интерпретацията им в тяхната вза имовръзка, способност да се видят и оценят те както в рамките на конкретните общественополитически и културно-исторически условия, 110 които са ги родили, така и в развитието на литературния процес през вековете. За лите ратурния историк П. Русев е характерно насочването предимно към непроучени или недостатъчно изследвани въпроси от историята на българската литература, към писатели и творби, които трасират пътя на нейното развитие. И още една присъща само нему чер та - широкия диапазон на историко-литературните му интереси и занимания. Той е от малцината наши учени, които с еднакъв успех изследват и старата, и новата българска литература. Трудно е да се каже кой от двата дяла в хилядолетното развитие на българската литература се радва на по-голямата му любов и предпочитания като изследвач. Важ ното е, че в разработването и на старобълга ристичните, и на новобългаристичните лите ратурни проблеми проф. Русев прави свой съществен принос, отличаващ се с оригиналност в подхода и трактовката на фактите и явленията, със задълбоченост и последователност на научните тези, с методологическа правомерност и принципна взискателност.