майсторство

За художественото майсторство на Елин Пелин е писано вече, но казаното все още не е достатъчно. Историята на разказа „Лепо“ е показателна за насоката на развитие на големия белетрист, неговото израстване като писател със самобитен подход и поглед за селската ни действителност от края на миналия и първите десетилетия на днешния век. Една съпоставка на различните редакции на разказа води не само до по-вярното му разбиране, но и до по-пълно изясняване на художественото майсторство на Елин Пелин, осветлява някои моменти от творческия процес: износване на произведе нието, въплъщаване замисъла в словесна форма.

Има един девиз на Маркс, който на руски звучи така: „Будь самым собой и иди своей дорогой!" Няма по-подходящ девиз за човека и твореца с твърди и непоклатими убеждения, за цялостната личност, която е винаги органична в своите прояви и не се отклонява от избрания път. Понякога този стремеж за вярност на себе си може да струва необикновени усилия, голяма нравствена издръжливост и готовност за жертви. Сътресенията на времето, изненадващите трусове и бури могат да объркат по-слабия и да пречупят податливия на коварни съблазни, да сломят съпротивата му и да го превърнат от субект в обект на събитията. По-силният обаче няма да се подчини на обстоятелствата и няма да се откаже от същността си. За мен тоя девиз излъчва непомрачено от времената благородство, апостолско безкористие и последователност в своите убеждения. Той няма отношение към онези, които играят в живота като на сцена, и след всеки антракт навличат нов костюм, след всяко действие вземат по-ви сока нота. От историята знаем, че всички революции и епохите след тях са имали своите рицари и мълчаливи герои, но и своите неизбежни гримаси - струва ми се, това є к ізал един немски поет още през миналия век.

На него е посветила монографията си полската литературна историчка Тереза Домбек. Като няколкогодишна преподавателка по полски език в Софийския университет, тя отблизо се запознава с българската литературна традиция, с развитието на общокултурните и литературни контакти между двата славянски народа - българския и полския. Проучвайки рецепцията на полската литература в България, научноизсле дователският и поглед се е спрял на едно от най-интересните явления в историята на българо-полските литературни връзки - пре водаческата и популяризаторската дейност на нашата изтъкната поетеса Дора Габе. Докато историята на българо-полските литературни отношения през Възраждането е предмет на доста изследвания у нас, на новата рецепция на полската литература са посветени само няколко проучвания за отделни писатели. Нашата полонистика е все още длъжник по отношение на редица въ проси от българо-полската литературна взаимност.

Въпросите на психологизма са важен момент и в художественото творчество, и в лите- ратурния анализ. Писателят в зависимост от собственото му светоотношение, от индиви дуалния му естетически опит и от насъщните потребности на историческото време се на- сочва към диалектиката на човешката душев- ност, за да постигне социално-философските обобщения, без които е немислимо истинското изкуство. И ако психологическият анализ е неделима съставка на реалистичния художе ствен метод, то овладяването и творческото прилагане на неговите форми и похвати се пре връща в доказателство за социалната и есте тическа значимост на една литература, в кри- терий за нейните постижения. 140 Взаимовръзката между психология и лите тура еизвънредно широка тема, която у нас е все още недостатъчно проучена. Обемистите трудове на акад. М. Арнаудов и напоследък на Н. Антонов са посветени на психологията на литературното творчество. Психологията на художественото възприемане е предмет на анализ в книгата на проф. П. Русев „За въз приемането на художественото творчество". Но специализирани, а още по-малко обобща ващи теоретични изследвания за психологиче ското начало като средство за реалистично изображение липсват. Психологизмът, докол кото е бил разглеждан във връзка със своеобра зието на отделни автори и творби, е поставян винаги в обсега на един по-широк комплексен идейно-художествен анализ, без да бъде обо собен като самостоен историко-литературен проблем. С книгата си „Въпроси на психоло гическото майсторство" Любен Бумбалов прави опит да отговори на необходимостта от подобни проучвания. Той съсредоточава вниманието си върху психологическите дире ния на българските писатели от Първата све товна война до наши дни, за да ги очертас като закономерна развойна тенденция в противоречивото движение на съвременното изкуство към задълбочено социално познание. Въз основа на някои характерни явления в развитието на българската проза между двете световни войни и след Девети септември мла дият автор се стреми да разкрие диалектиче ското преминаване от изображението на бита към изображението на индивида в цялата слож ност на неговите обществени връзки" - и оттук типологията на психологическото повествование, неговите обективни вътрешни закономерности. Сам по себе си такъв подход изключва литературно-историческите аспекти на анализа. В конкретните наблюдения са пропуснати редица звена, които биха оформили представата за психологизма в българскатаЛитература като последователна, хронологи чески разгърната и исторически изменяща се развойна линия. Авторът си поставя задача чрез постигнатото от българските писатели при изобразяване на човешката душевност да очертае някои аспекти на типологическото своеобразие на следвоенната проза, да обясни конкретно-историческите предпоставки за поя вата на такива нови жанрови форми като пси хологическия роман и по този начин да изясни генезиса на новата ни социалистическа рома нистика. Единната насока на анализа определя единството на книгата въпреки привидната относителна самостойност на четирите сту дии, събрани в нея.

Проф. д-р Пеньо Русев работи на научното поприще цели 45 години. От първата си научна публикация през 1937 г. до сетния си дъх през 1982 г. той се труди активно и остави значително научноизследователско дело. То включва 260 заглавия на книги, монографии, студии, статии, рецензии, които могат да се систематизират в няколко направления: опе ративна критика, история и теория на литературата, сравнително литературознание, пси хология на художественото творчество и на художественото възприемане, теория на информацията. Във всяка една от тези сфери на науката проф. Русев прави свой съществен влог, отличаващ се с оригиналност и задълбо ченост. Многопосочността на неговите науч ни занимания не накърнява проникновеното третиране на изследваните от него проблеми. С еднаква вещина той работи и в областта на литературната история, и в областта на психологията на художественото творчество. Неговите най-значителни приноси са тъкмо в тези две области на науката. По-странични те му занимания с литературна критика и тео рия на информацията само допълват и обогатяват основните му научни трудове. Именно те го нареждат сред учените литературоведи, допринесли за развитието и издигането на българската литературна наука. Доминиращо направление в цялостната научноизследователска дейност на проф. П. Русев е историята на българската литература. Интересите и проучванията му в тази насока са не само най-дълготрайните, но и най-плодоносните, защото многовековното развитие на родната литература предоставя на учения многообразен материал за работа и възможност за широко разгръщане на науч ноизследователските способности. Литератур ната история отговаря в най-голяма степен на творческия натюрел на проф. Русев, тъй като у него преобладава подчертан стремеж към издирване, събиране и осмисляне на историко-литературните факти и явления, склон ност към интерпретацията им в тяхната вза имовръзка, способност да се видят и оценят те както в рамките на конкретните общественополитически и културно-исторически условия, 110 които са ги родили, така и в развитието на литературния процес през вековете. За лите ратурния историк П. Русев е характерно насочването предимно към непроучени или недостатъчно изследвани въпроси от историята на българската литература, към писатели и творби, които трасират пътя на нейното развитие. И още една присъща само нему чер та - широкия диапазон на историко-литературните му интереси и занимания. Той е от малцината наши учени, които с еднакъв успех изследват и старата, и новата българска литература. Трудно е да се каже кой от двата дяла в хилядолетното развитие на българската литература се радва на по-голямата му любов и предпочитания като изследвач. Важ ното е, че в разработването и на старобълга ристичните, и на новобългаристичните лите ратурни проблеми проф. Русев прави свой съществен принос, отличаващ се с оригиналност в подхода и трактовката на фактите и явленията, със задълбоченост и последователност на научните тези, с методологическа правомерност и принципна взискателност.