Каролев

Има един девиз на Маркс, който на руски звучи така: „Будь самым собой и иди своей дорогой!" Няма по-подходящ девиз за човека и твореца с твърди и непоклатими убеждения, за цялостната личност, която е винаги органична в своите прояви и не се отклонява от избрания път. Понякога този стремеж за вярност на себе си може да струва необикновени усилия, голяма нравствена издръжливост и готовност за жертви. Сътресенията на времето, изненадващите трусове и бури могат да объркат по-слабия и да пречупят податливия на коварни съблазни, да сломят съпротивата му и да го превърнат от субект в обект на събитията. По-силният обаче няма да се подчини на обстоятелствата и няма да се откаже от същността си. За мен тоя девиз излъчва непомрачено от времената благородство, апостолско безкористие и последователност в своите убеждения. Той няма отношение към онези, които играят в живота като на сцена, и след всеки антракт навличат нов костюм, след всяко действие вземат по-ви сока нота. От историята знаем, че всички революции и епохите след тях са имали своите рицари и мълчаливи герои, но и своите неизбежни гримаси - струва ми се, това є к ізал един немски поет още през миналия век.

Новата книга на Стоян Каролев „ В света на прозата" е едно от най-съдържателните събития в литературния ни живот през последните години. Тя може да бъде отмината и недооценена само от онзи, който страда от вродено естетическо късогледство или е обхванат от пристъпите на прогресиращ професионален егоцентризъм. В нея с пределна яснота са изявени най-радостните тенденции в развитието на съвременното, диалектически обогатено естетическо мислене, способно да проникне в специфичните сфери на словесното изкуство, да прозре своеобразието на различни творчески дарования, да постигне истината за художествената пълноценност и функционалност на разнообразни стилови и жанрови явления, за естетическото битие на отделното художествено произведение, на художествения образ и внушение. В света на прозата" утвърждава законния стремеж на днешния литературен изследовател да навлезе в светая светих" на автори и книги без предубеждения и притворство, без есте тически екстаз и „артистична екзалтация, а с нараснала интелектуална проницателност спрямо реалните идейно-естетически ценности, с повишена емоционална отзивчивост към художествената атмосфера на литературните факти. Показателна за своеобразния ренесанс, който мнозина от челните представители на нашата теория и критика изживяха през последното десетилетие, тази книга представлява събитие и в личната био- графия на автора и: в нея са вложени ща стливите плодове на една вдъхновена творческа зрелост.

На две свои заседания (12 и 26. XII. 1974) Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди подготвения за печат труд на проф. Стоян Каролев под наслов „Жрецът-воин". Трудът разглежда личността и творческото дело на Пенчо Славейков. Той представлява книга I (в две части), а авторът подготвя книга II - една част, в която ще се занимае изключително с поетиката на Славейков. Обсъждането беше оживено и съдър жателно. Оценката на работата е единодушна: проф. Ст. Каролев се явява пред нашата научна общественост с голямо творческо постижение, което се отличава с оригинален подход към проблема, със съществени нови изводи за поета, мислителя и критика П. Славейков. Рецензент на труда е проф. д-р Атанас Натев. Като оценява високо труда, Натев още в самото начало определено подчертава, че в своята цялост изследването на Каролев е нова дума в нашето литературознание, етапно за съвременната ни литературна наука. Стоян Каролев е проучил всичко, свързано с книжовното и общественото дело на Славейков. В неговия труд, особено в част втора, се предлагат интересни разсъждения за редица чуждестранни писатели и мислители (Ибсен, неокантианците, Хайне, Гьоте, Ницше и други), като авторът стига до оригинални, заслужаващи по-нататъшно обсъж дане заключения, когато ги съпоставя с делото на Славейков. Отдавнашните пожелания да се разглежда новобългарската литература в контекста на общоевропейското развитие са до голяма степен осъществени в книгата, поне що се отнася до кръга „Мисъл. Налага се да признаем, каза Натев, че за подобна стъпка у нас са подготвени малцина. Книгата на Каролев би била немислима, преди да бъдат написани известните на всички сериозни изследвания на Георги Цанев, Пантелей Зарев и други. Този труд обобщава досегашния сложен, небезпротиворечив опит да се „върне Пенчо Славейков на прогресивното ни национално наследство, при това без „помилване“, без „опрощаване на противоречията в делото на писателя, а с тях и чрез тях - разбира се, обя172 снени от марксически позиции. По достойн ство трябва да се оцени сериозният принос на изследователя, който дръзновено предлага портрета на Славейков без „ретуш", без да се опасява, че това би омаловажил или поставило в неизгодно осветление делото на писателя. И тук се крие според Натев главната заслуга на Ст. Каролев. Авторът ни поднася първата широкообхватна и богато аргументирана монография в съ временното ни литературознание, в която делото и интелектуалните дирения на един от „неудобните“, от най-оспорваните и найпротиворечиви български писатели се представят в „едър план“. Натев спира вниманието си на 1 глава на т. І - „Възхвала на противоречията“, като подчертава, че в тази възхвала на противоречията" Каролев основателно намира „ключ" за проникване не само в идейния, но и в житейския, дори гражданския свят на писателя. Отделните изказвания на Славейков в защита на „противоречивостта, против бремето на логически огладената мисъл и пр. явно не са капризи на словото, нито пък опити за оправдание на собствената непоследователност. Те са, както посочва Каролев, непосредствен израз на стремежа на Славейков да се опълчи срещу байганьовската действителност по това време у нас със средства, заимствувани отвън - от вече раздиращата се от противоречия западноевропейска култура. „Противоречивостта, това е позиция за настъпление, чиито истински цели обаче са замъглени от вече не толкова устойчивите представи за „освобождение на личността“.

В своя повече от тридесетгодишен път на изтъкнат литературен критик Стоян Каролев неведнъж е показвал, че притежава критически сетива и за неувяхващите ценности на литературното ни наследство. Но неговите литературно-критически трудове винаги са съдържа ли в себе си и погледа на критик и са носили белезите на съвременните му естетико-методологически търсения. По своеобразен начин именно тези търсения го отведоха напоследък и до богатия и сложен духовен свят на Пенчо Славейков, който той вече няколко години изучава с рядка научна добросъвестност и на който е посветена неговата нова двутомна книга „Жрецът-воин“, излязла като относително самостоятелна първа част от крупен монографичен труд за поета-мислител. Около внушителната фигура на Пенчо Славейков десетилетия наред са се сблъсквали преклонение и отрицание, кръстосвали са се коренно противоположни мнения и оценки. И неслучайно именно по отношение на него нашето литературознание след Девети септем ври особено ярко изживя и преодоля някои от своите характерни увлечения и слабости. Не зная доколко можем да приемем предположението на Стоян Каролев, че шумните спорове около тази забележителна личност, оставила трайни следи в българската културна история, са спрели сигурно само временно. Може би действително неспокойният и противоречив създател на „Кървава песен" и „На острова на блажените" би могъл в определен момент да се окаже отново във водовъртежа на някоя литературна дискусия. Но във всеки случай тези спорове вече не могат да се върнат към тясната сфера на елементарното „за“ или „против“. През последните две десе тилетия българската литературна история на прави много за изясняването и утвърждаването на мястото на Пенчо Славейков в нашето литературно развитие. И именно това даде възможност да се появи днес изследване като издадената от Стоян Каролев книга, обгърнала духовния свят на поета - културен мисионер, в цялото му богатство и противоречивост, поставила си за цел да го разкрие в цялата разноликост и нестройност на неговото оформяне и развитие, с всичката диалектическа сложност на влиянията, които е изпитал, и въздействията, които е оказал. Това е един научен труд от академичен тип в най-добрия смисъл на тази дума, в който обобщаващата мисъл на автора извлича своите концепции от един събран, издирен и проучен в детайли фактологически материал. Но, от друга страна - и като факти, и като проблеми, - изследователят съвсем не изчерпва всички съществени моменти от жизнения и литературен път на поета. Това не е класиче ската монография-енциклопедия за даден писател, а своеобразен аналитичен портрет, видян в определени от специфичните интереси на автора аспекти, изследване, което търси преди всичко смисъла и съдържанието на културното мисионерство на Славейков в неговите връзки с основните течения в европейския културен живот от края на миналия и началото на новия век. Върху този основен аспект, върху ролята и вътрешното самочувствие на поета като свещенослужител и борец в областта на философско-естетическите и нравствени идеи акцентува и названието „Жрецът-воин" - взето от известния стих на Дебелянов за Пенчо Славейков. Но от артистичния характер на това название не бива да се съди и за самия облик на книгата - като жанр, подход и стил. Творческите инвенции на автора тук се извличат от строгата логика на аналитичните дисекции. И това намира израз и в строго разграничителната проблемна композиция на труда. Изцяло верен на този характерен за неговото критическо „амплоа“ подход, Каролев по начало е замислил изследването си като две относително самостоятелни части: първа та е посветена на личността и философско-есте тическите идеи на Славейков (която именно се представлява от излезлите два тома), а втората - на неговата поетика. Деление, което не може да не ни смущава до известна сте пен, тъй като предопределя не само редица композиционни утежнения и неудобства (като повторения и препратки от едната част към другата), но и едно, макар и условно, откъс ване от съдържателната страна на поетичното творчество от неговата форма и на идейния замисъл от неговото художествено осъществяване, което пречи да се почувствува цялостното обективно внушение на отделните творби и на целокупния художествен свят на Сла вейков. Известно е, че този художествен свят 169 внушава един образ, по-различен от този, който създават преките изказвания и изяви на Славейков - по-хармоничен и по-близък до народностно-демократичното разбиране за литературата. И тъкмо това основно противоречие между мислителя и поета ни води към съществени моменти в психологическото устройство на автора, а, от друга страна, ни помага да разграничим в неговия цялостен облик органичното от случайното, дълбокото и трайното от временното и повърхностното.

Трудно ми е да си представя, че някога и Стоян Каролев е бил млад критик. Когато препрочитам ранните му статии за Антон Страшимиров, Никола Вапцаров, Веселин Андреев, Богомил Райнов, печатани в сп. „Изкуство“ в първите години след народната победа, винаги ме удивлява неговата спокойна, отмерена аналитична мисъл, неподатлива на прибързани афектации, искрено му завиждам за трудно постижимото равновесие на духа, което е успял да постигне още в началните си критически изяви. Може би тук влияние е оказало ранното академизиране на неговите литературни занимания (на 26 години той е вече асистент в Катедрата по българска литература след Освобождението в Софийския университет, едновременно работи и в партийното издателство). Нека не забравяме и друго: Каролев е от онова следдеветосептемврийско поколение литературни критици, на което се пада нелекият жребий да прокарва нови пътища в литерату рознанието ни, преустройвайки го на марксически основи, да бъде в челните редици на борбата за нов свят и нова литература. Първите години след победата са време на революционен кипеж, на едно търпеливо, възторжено просветителство въпреки липсата на достатъчно опит, въпреки липсата на наша собствена, богата и укрепнала марксическа литературоведска традиция. Много скоро възторзите ще угаснат под оловното небе на нормативната култовска естетика, а суховеите на догматизма и сектантството ще превърнат творческото вдъхновение в гола схема, в механичен сбор от наготово зазубрени формули. И неусетно довчерашните ентусиасти станаха (по израза на Минко Николов) „литературни надзиратели". Но въпреки всичко епичните времена на бързи революционни промени родиха и епичната романова проза от началото на 50-те години. Изобщо най-значителните постижения на тогавашната ни литература са в областта на романа и повестта, а това донякъде обяснява ранните предпочитания на Стоян Каролев към света на прозата, които с годините ще прераснат в трайна и съдбовна привързаност. Не зная дали съм прав, но за всичко това критикът, струва ми се, има и още една своя лична, интимна причина. Той предпочита да пише за белетристика (макар че немалко е писал и за поезия) може би защото, както сам казва, „белетристиката по принцип тежнее повече към обективното, а поезията, особено лириката - към субективното изображение".