Еволюцията

Има един девиз на Маркс, който на руски звучи така: „Будь самым собой и иди своей дорогой!" Няма по-подходящ девиз за човека и твореца с твърди и непоклатими убеждения, за цялостната личност, която е винаги органична в своите прояви и не се отклонява от избрания път. Понякога този стремеж за вярност на себе си може да струва необикновени усилия, голяма нравствена издръжливост и готовност за жертви. Сътресенията на времето, изненадващите трусове и бури могат да объркат по-слабия и да пречупят податливия на коварни съблазни, да сломят съпротивата му и да го превърнат от субект в обект на събитията. По-силният обаче няма да се подчини на обстоятелствата и няма да се откаже от същността си. За мен тоя девиз излъчва непомрачено от времената благородство, апостолско безкористие и последователност в своите убеждения. Той няма отношение към онези, които играят в живота като на сцена, и след всеки антракт навличат нов костюм, след всяко действие вземат по-ви сока нота. От историята знаем, че всички революции и епохите след тях са имали своите рицари и мълчаливи герои, но и своите неизбежни гримаси - струва ми се, това є к ізал един немски поет още през миналия век.

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.