белетрист

Въпросът за литературните влияния върху Каравелов е сложен и интересен. Той е неразривно свързан с цялостния комплекс от проблеми за творческия път на писателя, за особеностите, мястото и значението на неговото литературно дело. Той не може да бъде правилно разбран, ако не пристъпим към него конкретно-исторически. Конкретно-историческият подход предполага проучване не само на историческия момент, но и на специфичните особености на националното развитие, на националния културен процес. Като писател Л. Каравелов се учи от творчеството на строго опреде лени автори: предимно от революционно-демократичната руска и украинска литература и от Гоголевото творчество. Революционно-демократичното направление му влияе с две свои основни тенденции, проявени, от една страна, в произведенията на писатели, които разработват публицистичния жанр в белетристиката, като Чернишевски и Херцен, а от друга страна, в произведения, които се отличават със своеобразен народностен, дори народнически патос. Най-значителна представителка на последната тенденция е украинската писателка М. Вовчок. Влиянието на М. Вовчок и Т. Шевченко върху Каравеловото творчество е особено силно, неоспоримо. Задачата на настоящата работа е да постави и изясни някои въпроси за изграждането на белетриста Каравелов, във връзка с влиянието на украинската писателка М. Вовчок, за общите тенденции в тяхното творчество и за различията помежду им.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Онова, което искам да споделя за този белетрист, ми носи големи въл нения - и като читател, и като критик. Повече от двадесет години, поради непознаването им, не съм писал за книгите на Марий Ягодов. Няма да се успокоявам, че и други оперативни ценители, ако съдим от мълчанието им, са в дълг към делото на един дълбоко пластичен повествовател. В случая споделената или разделена вина в никаква степен и никого не оправдава. Защото всеки от критиците е отговорен пред собствената си съвест; всеки за себе си прави равносметка на видяно и подминато, на казано и премълчано; на компромисите, които е извършил, и на принципите, от които се е ръководил. Моя та утеха би могла да намери приют единствено в чистосърдечното ми признание - причина е моята неосведоменост. Човек не може да познава всичко една текуща национална литература, макар че произведения като „Горун призори" (1956), „Мюмюновите гълъби" (1962) и „Антина и ветровете" (1963) не са факти, които биха могли да не се забележат и да се поставят в пасивно съотношение спрямо други литературни творби, които някога са очертавали, B а и сега определят релефа на съвременния художествен процес.. Както всяко литературно произведение, така и всеки писател има да извърви свой много специфичен път на развитие и на реализация. Трябва да се наложи в зрителното поле на читателите и на критиката, да спечели тяхното предразположение и признание, ако ги заслужава. Нужно е да придобие полагащото му се място и с приноса си в онова непрекъснато обновление, което наричаме новаторство, и с трайното, същинското и необходимото, което ляга в основата на традицията и я подготвя за по-нататъшно извисяване. За Марий Ягодов този неизбежен момент дойде с книгата му „Древният път" (1977), която вече не можеше да не бъде забелязана и да не направи силно впечатление тъкмо сред ярките проявления на съвременната ни проза. С по-кратките си разкази, а най-вече с мащабните и по размери и по съдържание новели сборникът ни накара да се замислим върху следното обстоятелство: кой е този писател, който като че ли скромно и всъщност така смело дръзна да мери силите си с неколцината най-изтъкнати сегашни български автори, считани от критиката - къде с пълно право, къде до известна степен по навик и по съображения - за фаворити, за единствени и сякаш недостижими? Ето че се появи този мълчаливец, когото посетителите на писателското кафене виждат всеки обед да си пие кафето, да наблюдава някак си разсеяно и от време на време да влиза в задушевен разговор с почти едни и същи - може би близки, може би не дотам интимни събеседници.