естетически

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

Любен Каравелов еписал на три езика - руски, сръбски и български -и това е неповторимо явление в историята на световната литература. Художествените произведения на Любен Каравелов - повести, разкази, стихотворения и фейлетони - са пронизани от тенденцията на критическо разобличаване не само язвите на турскоФеодалния строй, но и съглашателството между предателската българска буржоазия духовенството; рисувайки светли образи на революционери - борци за освобож дение на родината - Каравелов се стреми да пробуди съзнанието на масите от вековната изостаналост, да ги повдигне на активна борба (Дончо“, „Българи от старо време“, „Хаджи Ничо“, „Мъченик" и др.). Огромно влияние върху Каравелов оказва революционно-демократическата литература и естетиката на Чернишевски, Добролюбов Писарев. В повестта „Крива ли е съдбата?“ (1869), написана на сръбски език, той прилага идейно-творческите похвати на романа „Какво да се прави?" от Н. Г. Чернишевски. В писателската си дейност Л. Каравелов всестранно еизползувал творческия опит на класиците на руската и украинската литература, учил се еот тях на критикореалистични похвати при изображение на действителността, пропагандирал е произведенията на Пушкин, Гогол, Чернишевски, Херцен, Шевченко, Марко Вовчок Сърбия и България. Всичко това прави философското и художественото творчество на Любен Каравелов особено интересно и близко за нас. B Любен Каравелов възприема основните идеи на революционно-демократическата критика и естетика още през годините на пребиваването си в Русия (1857-1866) и това намира отражение преди всичко в неговите художествени произведения и в острата им критическа насоченост. Но той се опитва да осмисли принципите на реализма и на революционната тенденциозност също и в теоретичен план. „Поезията - четем в Ръкописните му бележки - както и всичко друго в умствената дейност на човека трябва да служи на сериозните цели на живота, а не да бъде изкуство заради изку ството", 1 В статиите си от този период Л. Каравелов призовава към изобразяване на живия народен живот, към сближаване на писмеността с фолклора, призовава да се Ликвидира арханзацията на литературния език. И В Сърбия (1867-1869) Л. Каравелов се проявява като оформен вече литературен критик, дал обоснована и твърда оценка на тенденциите на отвлечения романтизъм сантиментализъм, които са отдалечавали сръбската литература от правдивото изображение на социалната борба в сферата на тясноличните преживявания. Любен Каравелов еспомогнал в немалка степен за поврата на сръбската литература от края на 60-70-те години от сляпото подражание на чуждестранните образци към национална самобитност.

Още Маркс и Енгелс смятаха, че „бъдещата“ пролетарска литература ще се яви като органическо „полное слияние большой глубины, осознанного исторического смысла" с шекспировской живостью и действенностью" на художественото изображение. Такава те си представяха същността на пролетарското словесно изкуство, което вече няколко десетилетия ние назоваваме литера тура на социалистическия реализъм. В действителност чрез тези и подобните на нея формулировки основоположниците на марксическата естетика набе лязаха две основни черти на пролетарското литературно изкуство: първо, неговата по-дълбока и качествено нова историчност в сравнение с изкуството на миналите общества и второ, неговата способност и историческо задължение да тръгва в своите художествени търсения от найвисоките („шекспировски") творчески завоевания на общочовешкия гений.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Новата книга на Стоян Каролев „ В света на прозата" е едно от най-съдържателните събития в литературния ни живот през последните години. Тя може да бъде отмината и недооценена само от онзи, който страда от вродено естетическо късогледство или е обхванат от пристъпите на прогресиращ професионален егоцентризъм. В нея с пределна яснота са изявени най-радостните тенденции в развитието на съвременното, диалектически обогатено естетическо мислене, способно да проникне в специфичните сфери на словесното изкуство, да прозре своеобразието на различни творчески дарования, да постигне истината за художествената пълноценност и функционалност на разнообразни стилови и жанрови явления, за естетическото битие на отделното художествено произведение, на художествения образ и внушение. В света на прозата" утвърждава законния стремеж на днешния литературен изследовател да навлезе в светая светих" на автори и книги без предубеждения и притворство, без есте тически екстаз и „артистична екзалтация, а с нараснала интелектуална проницателност спрямо реалните идейно-естетически ценности, с повишена емоционална отзивчивост към художествената атмосфера на литературните факти. Показателна за своеобразния ренесанс, който мнозина от челните представители на нашата теория и критика изживяха през последното десетилетие, тази книга представлява събитие и в личната био- графия на автора и: в нея са вложени ща стливите плодове на една вдъхновена творческа зрелост.

Георги Димитров остави трайна следа в развитието на марксизма-ленинизма, творческата разработка на марксисткоц-ленинските естетически принципи. Естетическите възгледи на големия син на България могат да бъдат разбрани само като част от общата марксическа концепция за изкуството, нейно продъл жение и обогатяване. Същевременно името на Георги Димитров е непосредствено свързано с прилагането на ленинските идеи, с ленинския етап в нашето револю ционно движение. Под влиянието на Ленин се формират и естетическите разби рания на талантливия български революционел през 20-те и 30-те години. Ето защо ние ще се опитаме да разкрием как се формират ленинските възгледи на Г. Димитров и каква е ролята на ленинските естетически идеи за насочване на прогресивния художествен фронт у нас. При това в изследването си ще използуваме и новооткрити изказвания и статии на Г. Димитров по естетически проблеми, съхранявани в Централния партиен архив, а също така писма на све товноизвестни майстори на художествената култура до него, в които те говорят за естетическите принципи, които той отстоява.

Написана с научно проникновение и партийна страст, книгата на Александър Лилов е рядко и запомнящо се по своята основателност, точност и марксистко-ленинска целенасоченост изследване за кризата на съвременното буржоазно естетическо съзна ние. Не е тайна, че понякога в критически произведения, издадени през последните го дини, ние се срещаме с такова отрицание на буржоазната естетика или на буржоазните художествени направления, което буди недоверие доколко авторът е лично запоз нат с предмета на своята критика, пък даже и доколко той следи за съвременното дви жение на марксистката мисъл. Знае се, че голото, още повече невежественото отрицание няма нищо общо с марксистко-ленинската критика на буржоазната идеология. Марксизмът винаги е бил силен в своята критика, защото познава класовите и гносеологическите корени на критикуваните теории, защото разбира хода на тяхното развитие, отлично и по източници познава аргументите им и което е особено важно, в хода на критиката дава позитивна правилна интерпретация на изследваните въпроси. Авторът на разглежданата книга дълбоко е възприел тази плодотворна традиция на класическия марксизъм-ленинизъм и дава своя принос за нейното по-нататъшно обо гатяване в съвременни условия. Даже само това е достатъчно неговото произведение да бъде прочетено с интерес. Още в пред- говора е казано: „Класиците на марксизма Ленинизма ни оставиха блестящи образци за критически анализ на буржоазната тео рия. Главният урок от тези образци се за- ключава в това, че силата и убедителността на марксистката критика се измерват не с количеството на епитетите и декларациите, а с последователното провеждане на диа- лектико-материалистическия подход, с не- умолимата логика на научната доказателстве ност" (стр. 7). Авторът е верен на това свое верую и рисува пред очите ни една картина, която привлича с правдивостта си, с дъл бокото познаване на процесите, протичащи в логия. естетическата сфера на буржоазната идеоДруго качество на изследователския тод на ме- автора е неговият историзъм. Той 1 А. Лилов, Критика на съвременните буржоазно-естетически родата концепции за при- на изкуството, стр. 7. По-нататък ще се посочват само страниците на книгата. определя границите на съвременното бур жоазно естетическо съзнание (искам да отбележа научната плодотворност на самия термин „естетическо съзнание", въпреки че Някои теоретици изразяват своята скептичност към него) с империалистическата епоха. Но работата според него не е само в конкретната временна характеристика. Като отбелязва калейдоскопичния, еклектичен ха рактер на буржоазните естетически „изми", Александър Лилов ни предлага да не се заблуждаваме от бързата смяна на тече нията и теоретическата мода, а да виждаме вътрешната същност на тези вървещи по кръг, неносещи развитие на мисълта промени. Това е правилна историческа позиция, коя то ни позволява да се отнесем с доверие към изходния пункт на автора, по следния на чин определил своя обект на изследване: „Коренната характеристика на съвремен ната буржоазна естетика се заключава в това, че тя представлява теоретическа кристализация на естетическите възгледи на империалистическата буржоазия в епохата на историческия преход от капитализма към социализма, формираща се по пътя на преоценка и преразглеждане на собстве ното и теоретико-естетическо наследство, на превъоръжаването и с идеи и теоретически решения, които отразяват протича щите в съвременното империалистическо общество дълбоки противоречия и реакционни процеси, на нестихваща и яростна борба с марксистко-ленинската естетика като носител и авангард на прогреса в съвременного естетическо познание" (стр. 12-13). Лилов до пълня това определение с такива характерни белези на съвременната буржоазна есте тика като афинитета към субективния идеа лизъм, асоциалния подход към изкуството, плурализма, еклектиката, разрушаването на художествения образ, крушението на хуманистическите принципи и критерии, де хуманизацията, дегероизацията, засилващия се ирационализъм В центъра на вни манието си той е поставил диалектиката между интелектуалното и емоционалното в изкуството и това е главната проблема, която определя както отбора на авторите и теченията, така и анализа на техните решаващи аргументи. Тук е и сферата, в която Лилов, макар и бегло, дава своя позитивен теоретически принос, като в нача лото ни е уведомил, че сегашната му книга е само първа част на една обща работа, в която ще бъде направен опит за изследване от диа лектико-материалистически позиции на про блема за природата, структурата и функ ционалните основи на художественото творчество и по-специално на диалектиката на интелектуалното и емоционалното начало в художествено-творческия процес" (стр. 8). Това не е празно обещание, пишещият тези редове е имал възможност да чете един интересен вариант на проектираната творба, 142 който беше защитен от автора като кандидатска дисертация в СССР.

Състоянието Сабина Беляева на на съвременната белетристика, отразяваща проблемите нашето село, се характеризира с разнообразни идейно-естетически търсения, които изместиха остарелите конфликти в прозата на 50-те и началото на 60-те години. Динамиката на социалните процеси днес повече от всякога изисква от писателя изострен усет към актуалните въпроси на деня и богата социоло гическа култура, за да открие и извлече от жизненото многообразие новите закономерности и тенденции на обществения процес. Активно преобразя вайки света, човекът обогатява своя исторически опит, засилва се аналитич ността във всички области на материалното и духовното битие, а с това и в литературата като форма на национално самопознание, която отхвърля ста тиката и емпиризма на битоописателството. Едно качествено ново идейнохудожествено равнище в изображението на съвременното село очертава стре межа да се предусетят перспективите на социалния процес, плодотворните насоки с оглед жизнените интереси на народните маси в прогресивния ход историята. Тази тенденция - към своеобразно художествено усвояване прогнозиране на действителността внася ново съдържание в една от основ ните естетически категории - народността, и се явява вододелна граница му на И критерий за съвременност при изследването на най-новата И ни белетристика. Интересен материал за наблюдения в тази насока представлява прозата на Васил Попов и Димитър Вълев. Основание да ги разгледаме върху обща плоскост се явяват преди всичко сходните тематични предпочитания. Познали хуманистичните традиции, създадени от Елин Пелин и Йовков, простотата и първичната неподправеност на човешките изживявания в творбите на Илия Волен и Ст. Ц. Даскалов, безпощадния психологически анализ съ B Караславовата проза от 30-те години и трагизма на непреодолимо-болезнените сблъсъци между старото и новото у Андрей Гуляшки и Ивайло Петров, Двамата търсят жизнен материал в един нов момент от историята на българ ското село, в условията на пълна и окончателна победа на кооперативния строй. Дребното, разпокъсано и изостанало селско стопанство е преустроено върху социалистически основи - тая лаконична, трезва равносметка за твореното от нашия селянин обобщава извънредно широк кръг явления. Разглежданите книги на В. Попов и Д. Вълев се появиха през изминалите десе тина години; съвсем естествено всеки от тях избра определени моменти жизненото многообразие и ги видя от свой зрителен ъгъл. Общият за цялата съвременна литература стремеж да се огледа явлението от много страни, да се отрази сложността на времето, в което живеем, естествено доведе до екви валентни жанрово-структурни изменения. В „Корени“ и в сборниците 106 OT за за хората от Юга се явиха цикличните връзки, които ги сближават и с оглед на общи формални особености. Циклизацията на разказа дойде като закономерно явление в литературния процес, свидетелствуващо за диалектиката на беле тристичните жанрове. Изведена като формален жанров критерий при подбора на разглежданите творби, тя представлява благодатна основа за интересни художествено-тематични паралели.

Написването на фундаментален труд, в който да бъде разгърната и извадена на необходимата научна висота категориалната система на марксистко-ленинската естетика и да бъде извършен философски синтез върху базата на конкретните постижения на Марксисткото изкуствознание, е невъзможно да се осъществи резултатно без достатъчни и разноаспектни проблемни изследвания. В тази насока трябва да търсим значението на книги като „Естетически размишления" от Атанас Стойков. Две са основните достойнства на тази книга: 1. Широк проблемно-тематичен обхват. В изследователското поле на естета попадат голям брой въпроси - от Винкелмановия принос в историята и теорията на изкуството до съвременните модернистични и формалистични явления. 2. Ясна и последователна концептуална система, която може да бъде проследена сигурно, независимо от широкия проблемнотематичен обхват на авторовата мисъл. Конкретният естетически анализ води у Стойков естествено до естетико-теоретичните обобщения. Ще разгледаме проявленията на тези достойнства в книгата и ще направим своите бележки по някои пропуски и спорни въ проси. Атанас Стойков използува един такъв несъмнено интересен факт, какъвто е спорът около изобразеното в „Лаокоон“, за да съ постави разбиранията на Винкелман и Лесинг за живописта. Но авторът дава поскоро критичен портрет или малък очерк за единия и другия и неговата цел не е да разглежда изчерпателно в сравнителен план естетическите възгледи на двамата крупни мислители, което до известна степен обяс нява прибързаността на заключението му, че Лесинг е разбирал по-дълбоко от Винкелман особеностите на изобразителното изкуство. Ако проанализираме внимателно становищата на двамата естети, ще се убе дим, че Лесинг е по-непоследователен от Вин келман, макар че на пръв поглед Лесинговите доводи за изобразяваното в „Лаокоон" преживяване изглеждат по-убеди телни. И двамата изхождат от виждането, че гръцкото изкуство изобразява човека в състояние на душевно спокойствие и уравновесеност, но докато у Винкелман на този идеал е подчинена и използуваната форма на съединяване израза с красотата, Лесинг смята обратно, че законите на съответното изкуство налагат характера на изобразя ваното душевно преживяване. Нима обаче самото съединяване на красотата с израза не се подчинява на такава обемаща катего рия, каквато е идеалът в изкуството? Мисля, че в това не може да има съмнение. Естествено съображенията на Лесинг, засягащи чисто техническата страна на формообразу ването, не могат да бъдат пренебрегнати. Изразно-техническите ограничения обаче никога не са имали предимство в истинското изкуство, иначе не бихме могли да си обяс ним холандската живопис, Веласкес, появата на карикатурата и развитието на изкуството изобщо. Авторът основателно сочи в очерка си за Винкелман редица негови идеи, които би трябвало да получат по-цялостна и задъл бочена разработка от марксистко-ленинската естетика. Да вземем такъв кардинален въпрос, какъвто е въпросът за отношението на изкуството към красотата в природата. „Есте тически размишления" ни дава достатъчно материал за разсъждения и изводи в тази насока, както и за изясняване на някои други естетически проблеми, тясно свързани с посочения. И Винкелман, а след него и Лесинг отстояват правилното разбиране, че красотата в изкуството не представлява пряко подражание на красотата в приро Дата - една теза, която бе разширена и обоснована научно едва от марксистко-ленинската естетика. Авторът дава решителен отпор както на натуралистическите фалшификации на социалистическия реализъм от критици на марксизма като Томас Мънро, така и на опитите да се изпразни от съдър жание самото понятие чрез спекулации в духа на „реализма без брегове" на Роже Га роди. Ученият красноречиво показва доколко превратно тълкуват Лениновите изказвания за изкуството естетите-антикомунисти и по-специално отношението на В. И. Ленин към творчеството на Л. Н. Толстой.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.

На 27 ноември 1975 г. в Института за литература при БАН се състоя публичната защита на дисертацията на Сабина Беляева на тема: „Съвременният цикъл разкази - идейни и естетически особености". Присъст вуваха членове на Научния съвет, научни съ трудници при института, преподаватели и асистенти от СУ „Климент Охридски", сту денти и много граждани. Заседанието се председателствуваше от директора на Института за литература Тончо Жечев. След като представи дисертантката, той даде думата на нейния научен ръководител проф. Ефрем Ка ранфилов. Във встъпителните думи проф. Е. Каранфилов подчерта самостоятелния и задълбочен характер на подготовката на С. Беляева, прецизността на изследванията и сериозните научни наблюдения. Сабина Беляева прочете автореферат, след което думата бе дадена на двамата рецензенти - проф. Розалия Ликова и ст.н.с. Боян Ничев. В своите рецензии те обстойно и задълбо чено анализираха основните положения в труда, разкриваха особеностите при творческия подход на дисертантката, изтъкнаха приносните постижения, както и някои спорни мо менти. рен процес на развитие на повествователните форми. Тя отбеляза, че С. Беляева правилно разглежда циклизирането като плод на конкретни обществени условия, в контекста на цялостния литературен процес". В своя подход към проблема дисертантката се насочва правилно към историческите корени на яв лението, осветлявайки го в творчеството на А. Константинов и Йовков", разглежда и неговото бъдеще, както и интересния въп рос за връзката между циклизацията и романа. Професор Р. Ликова се спря подробно на проблема за типологизиране на явлението в главата „Типология на цикловите структури в светлината на традицията". Тя отбе ляза като постижение на дисертантката анализа на художествената конструкция на книгата „Бай Ганьо", развитието на образа, Връзката между социалната динамика на образа и динамиката на неговото развитие, както и отворената динамична композиция на цялата творба". В противопоставянето на Алеко - Йовков като автори на различен тип конструкция и циклови структури - динамична и статична, проф. Ликова смята, че Беляева основателно стига до извода за практическата пълноценност и на двата художествени типа конструкция, но смята, че е необходимо да се обърне повече внимание „върху връзката на писателя с естетическите и художествени тенденции на неговото вре ме, които не са малко" (при анализа на прозата на Йовков). По-нататък в своята обстойна рецензия проф. Ликова се спира на трактовката на категорията време, разгледана в главата „Категорията време в цикъла разкази" във философско-психологически план. Спирайки се на разказите-цикли на Д. Вълев и В. Попов, С. Беляева проследява художествените аспекти на времето както в отношението автор художествен свят, така и времето като еле мент на композицията и като елемент от психологическата структура на героите". При анализа на разказите на В. Попов Беляева открива свободата при преливане между минало и настоящо в съзнанието на героя и свободното опериране с обективната, материалната действителност". Проф. Ликова приема позицията на дисертантката при извеждане на традицията от Йовков до съ временните разказвачи, но с оглед на поосновни психологични общности". „Само така, в тая връзка на търсения могат да се разкрият традициите на Йовков в психологическото развитие на съвременния разказ, " заключава рецензентката.

Френският изследовател Пиер Мартино поставя романтизма, парнасизма и символизма в една обща традиция. Онова, което свързва тези три близки и същевременно така различни школи, е несъмнено общата естетическа платформа, залегнала в поетиката им: платформата на лар пур лартизма. на Доктрината „изкуството за самото изкуство“, която стои в основата всички изяви на модернизма в художественото творчество, от една страна, засили някои тенденции, залегнали в теорията на консервативния романтизъм, а, от друга страна, школите, които тя оплоди, бяха по своята форма (не толкова по съдържание) антиромантични. Парнасизмът например бе не само рожба на краха на буржоазните революции от 1830 и 1848 г., който доведе на власт Луи Бонапарт и заедно с него вълчия апетит, арогантността и безскрупулността на финансовата олигархия. Парнасизмът има и своите естетически предпоставки. Той бе и закономерна реакция на романтизма - на неговата словесна пищност емоционална разточителност. Произведенията на парнасците са безстрастни и изящни - едно „пасивно отрицание на буржоазната пошлост“. Повечето от тях „забравят бунтарството на романтиците и се затварят в кръга на тънкото естетство" (Голдман). Пластичността на формата, изтънчеността на езика стават определящи качества на парнаската поезия, в чийто кръг влизат освен Готие, Льоконт дьо Лил още Теодор дьо Банвил, Буе, Глатини, Казалис, Диеркс, Катул Мендес, Рикар, Сюли Прюдом, Ередиа и редица други. И така, въпреки че парнасизмът се роди в пелените на романтизма, в много отношения той пародира Юго, Ламартин и Мюсе, защото пледира за по-умерено, „обективно и същевременно изящно изкуство, за една по-голяма естетическа чистота“ - поезията трябва да рисува", да живописва, а не да критикува. Оттам и култът към пластическата красота на художествената форма. В желанието да се описват събитията безстрастно, студено, без да се оценяват, прозира стремежът жизнената и творческата позиция на писателя да остане скрита за окото на читателя, защото според парнасците тя би му пречила да възприеме чистата красота". Започва една безсмислена в същност конкуренция с живописта.

Поезията на парнасците е изкуство на пластичното изящество, на хармонично конструираната строфика, на визуалното съвършенство. Но това е и поезия разсъдъчна, описателна, предметна. Тя е еднообразна като тематика, образност, поетика: Красотата, Изкуството, Красотата на изкуството, преклонение пред гръцките богове и герои, увековечени в скулптурите на Фидий и Пракси тел. Ако искаме да я охарактеризираме с най-точната дума, тази дума несъм нено ще бъде естетизъм. И елитарност. Елитарността характеризира литературата в епохи субективни, епохи, в които като правило личността противостои на обществото. Но по-често творецът се задоволява само с презрение към тълпата" - оная самодоволна буржоазна „публика", която трупа капитали, но, от друга страна, е особено ревнива към „творческите странности" на художниците и има претенциите на арбитър към техните произведения. Дилемата: творец - общество принадлежеше на романтизма, тя бе негова. Поради обществената апатия на парнасците, поради емоционалната „неутралност" на тяхното творчество дори и там, където се явява (в поезията на Теодор дьо Банвил, на Льоконт дьо Лил), тя не акцентува върху неравноправното положение на твореца в буржоазното общество, не засяга онези социални и психологически механизми, които са причина за неговата самота, за едно почти тотално неразбиране от страна на заобикалящите го. Хладната увереност на парнасците беше реакция на екзалтираната чувстви телност и разточителната емоционалност на романтиците. Но ако в това отношение парнасизмът бе отрицание на романтизма, то той също подготви своето отрицание в лицето на символизма (някои най-ярки представители на сим волизма - Верлен например - минаха през парнаската школа). Символизмът, който се зароди почти паралелно с парнасизма, имаше много по-дълготраен живот. Нещо повече. Въпреки че родината му е Франция, той стана общоевропейско явление - появиха се и други национални школи на символизма Русия, в Полша и с основание може да се твърди, че символизмът стана наймогъщото и най-изявеното течение на модернизма.

Стражите отвеждат убиеца на мястото, където трябва да бъде екзекутиран. За простолюдието той не е нищо друго освен убиец. Образованият човек, напротив, иска да узнае от какво семейство е престъпникът, как е бил възпитаван, дали при някоя дребна простъпка не ебил наказан прекалено строго и затова се еозлобил към хората, кои са мо тивите, които са го довели до деянието, с една дума, как се е формирала неговата ду шевност и цялото богатство от определения, които я характеризират. Мисленето на необ разования човек, което вижда в убиеца единствено абстракцията, че еубиец, и чрез това просто качество заличава всичко останало, което характеризира неговата човешка същност, е абстрактно. Мисленето на образования човек, което се стреми да схване цялото душевно богатство дори на престъпника, напротив, е конкретно. Приведох тези мисли от статията на Хегел „Кой мисли абстрактно?", защото ми се струва, че Шарл Бодлер, родоначалникът на семейството на прокълнатите поети“, заклеймяван и отхвърлян до неотдавна като „декадент", е бил (и не само той, разбира се) третиран така абстрактно, както убиецът, за когото току-що стана дума в Хегеловия пример. Без да се оспорва, че Бодлер е деканент, достатъчно еда се помисли малко, за да се дойде до извода, че щом дори човешката същност на убиеца не може да се сведе единствено до абстракцията, че е убиец, а е нещо много по-широко и богато, още по-малко творческото дело на един крупен създател на духовни ценности може да се резюмира в едно абстрактно определение и захвърли в коша за смет.

Осмислянето на една национална литература в рамките на широк общоевропейски контекст е важна задача пред всяко национално литературознание. То е ключ за извличане както на идейно-стиловите сходства, типологически паралели и аналогии (които несъмнено съществуват между отделните литератури), така и за внимателното филтриране на чертите, определящи националното своеоб разие. Широкото възприемане на сравнителното изучаване на литературите, което настъпи след методологическите достижения на А. Веселовски и неговата школа, като че ли за сегна повече изследването на средновековна та литература и фолклора. Общо взето, такава е неговата рецепция и у нас. Що се отнася до съвременната българска литература, преобладаващата тенденция в изучаването на художествените явления естремежът към мо нографичност. Опит за намиране на други 159 научни подстъпи чрез проследяване преди всич ко на литературния процес в неговите първоевропейски и после национални измерения представлява книгата на проф. Розалия Ликова „Естетически прелом в поезията на 20- години. Неведнъж авторката формулира своята методологическа позиция спрямо празнотите в нашата литературна история и теория по отношение на разглеждания от нея изключително важен период. Тя внушава това с общата насоченост на книгата, но и още в увода категорично заявява: Разглеждането на отделния автор като затворена микросистема се умъртвява, ако липсва взаимопроникването с макрострук турата на цялото. Подобно разглеждане отговаряше на един отминал вече етап в нашата литература история, когато по законите на една опростителска, по същество антиисторична система явленията се деляха на реа листични и нереалистични. Затвореният художествен анализ отстъпва вече мястото си на един разширен, отворен анализ", който отрича херметическата затвореност и изолираност на явленията, защото всяка изолираност води до механичност и опростителство на подхода на изследователя и до механична и опростена картина на разглежданите явления, означава неподвижност и умъртвяване на процес, който сам по себе си евзаимодей ствие, реакция, живот и движение. "

Въпросът за естетическата страна на социалистическия реализъм има важно методологическо значение. Както е известно, отправяни са и се отправят обвинения от страна на буржоазни литературоведи и ревизионисти, че социалистическият реализъм няма самостоятелна художествена система, че я заимствува от реализма, че поради това е изкуствено създаден метод, без естетическа специфика, а само с чисто идеологически или дори политически отлики. Тези „критики" са дълбоко погрешни. Несъмнена е, от една страна, връз ката с реализма, особено с критическия реализъм, и тя личи дори от самото название на социалистическия реализъм. Тук и въпрос не може да става за механично пренасяне на особености и признаци, за пряко заимствуване. На блюдаваме творческо усвояване и възприемане на нова основа, при качестве но различие. Както е известно, социалистическият реализъм има и някои сход ни особености с романтизма. Но съвременната революционна романтикаприсъща на новия творчески метод, съвсем не е механично преповтаряне на, предишното. И идеологически, и естетически той е свързан с принципно нови особености. Тук най-малко става въпрос за еклектичен или механичен сбор на вече познати в миналото естетически белези. B Социалистическият реализъм се оформи като закономерно явление развитието на литературата и изкуството. Преди петдесет години неговите принципи бяха обосновани теоретически и системно доосмислени на Първия конгрес на Съюза на съветските писатели. Но още много преди конгреса в литературата се очертаха явления, насоки, качества, които показаха наличието на нов творчески метод. Проявиха се както мирогледни, така и художествени принципи и особености, които дават представа за същността на новия метод. Най-съществените от тях бяха гениално характеризирани от Ленин в бележи тата му статия „Партийна организация и партийна литература“, а също и други негови трудове и изказвания.

The article provides a commentary on some key positions from the project of the literary movement LEF (the Left Front of Art) with main representatives Brik, Mayakovsky, Tretyakov, Chuzjak, etc. This group formed in the center of the dynamic processes and debates during the 1920s in Russia, developed after the social and political changes initiated in 1917, and is considered a proponent of an "avant-garde" literary project. Its views are concentrated on the idea of literature as a vehicle of social action, retaining and safeguarding the continuous becoming of the Revolution and the related idea of selfdecomposition of literature under the pressure of the processes in the social sphere. Central place within this framework occupies the concept of "literature of the fact", developed by Osip Brik. According to the members of LEF, the situation after the Revolution demands informativeness; a demand, which literature with its characteristic nature of deformation and displacement ("sdvig") of reality cannot satisfy. This provides for the specific genre transformations, described and argued for in the various theoretical and critical writings of LEF. In this respect the lyrical genre, the central sphere of their creative practice, is compelled to engage itself in performing practical, communicative functions - a view that underlies the concept of the "lyrical feuilleton", developed by the poet Nikolay Aseev.