Шарл

През 1967 г. по случай стогодишнината от смъртта на Бодлер се състоя в Ница международен научен колоквиум върху неговото творчество с участието на видни бодлероведи. Един от тях - американецът Т. В. Банди, док ладва върху необикновената популярност на гениалния френски поет и критик извън границите на родината му чрез интегрални или частични преводи. Заключе нието, че никой друг модерен поет не е бил по-универсално приет, че никой друг не е бил превеждан на толкова езици и в толкова страни", бе подкрепено от дълъг списък, в който фигурираха (вън от Америка и Азия) почти всички европейски страни: тук бяха и Унгария, и Чехословакия, и Румъния, и Югославия, и Гърция, и Турция, посочваха се дори издания на „идиш" и на есперанто. Само България не бе спомената. Очевидно Банди не е знаел, че още през 1912 г. у нас излизат изцяло Малки поеми в проза, преведени от Иван Радославов (второ издание - 1921 г.), а до 1930 г. (когато ги издава в отделна сбирка) Георги Михайлов с превъзходна интуиция е превел вече 53 (близо половината) стихотво рения от Цветя на злото. Така двете най-значителни художествени произведения на Бодлер отдавна са станали достояние на българската публика. Безспорно интересът към тях (от страна на преводачи и читатели) е получил на времето силни импулси от широката вълна на индивидуализъм и символизъм в българската литература, надигнала се високо преди и след Първата световна война. И понеже Бодлер е бил считан за техен апостол, нищо чудно, че присъствието му в нашата култура предизвиква гореща полемика. Полемика, струва ми се, основана до голяма степен на недоразумения, защото се води в името на една абсурдна алтернатива: „За или против Бодлер", което ще рече, съобразно със смисъла, влаган от спорещите - За или против реализма“, „За или против декадентството". Причисляван с безрезервна и следователно несправедлива категоричност към антиреализма и декадентството, Бодлер естествено е бивал отричан или наймалкото гледан с подозрение от всички, които са ратували за едно изкуство, близко до народните маси, отразяващо техните настроения, домогвания и борби. Привидни основания за такова отношение не са липсвали: авторът на Цветя на 122 1 W. T. Bandy L'Universalité de Baudelaire, Actes du colloque de Nice, 1968, р. 30. злото и на Малки поеми в проза още приживе е шокирал своите читатели и преди всичко конвенционално мислещата критика с един демонстративен сатанизъм, с болезнени образи и интонации, с пози на аристократизъм, богоборчески скепсис, некромания и дори перверзност. При появяването на Цветя на злото един от официалните литературни критици пише във Фигаро (15 юли 1857): „Има моменти, когато човек се съмнява в душевното състояние на господин Бодлер, но има и такива, когато съвсем не се съмнява: в повечето случаи се сблъскваме с монотонно и предумишлено повторение на едни и същи думи, на едни и същи мисли. Отвратителното тук съжителствува с долното; отблъскващото се свързва с вонящото. Никога не сме виждали да се хапе и мачка толкова плът в толкова малко страници; никога не сме присъствували на подобно шествие от демони, изроди, дяволи, котки и червеи. Тази книга е една болница, открита за всички безумства и за всички пороци... И ако човек е в състояние да разбере, че на двадесет години въображението на един поет може да се увлича от подобни сюжети, нищо не оправдава оня, който, надхвърлил тридесетте, публикува книга с такива уродства.

Стражите отвеждат убиеца на мястото, където трябва да бъде екзекутиран. За простолюдието той не е нищо друго освен убиец. Образованият човек, напротив, иска да узнае от какво семейство е престъпникът, как е бил възпитаван, дали при някоя дребна простъпка не ебил наказан прекалено строго и затова се еозлобил към хората, кои са мо тивите, които са го довели до деянието, с една дума, как се е формирала неговата ду шевност и цялото богатство от определения, които я характеризират. Мисленето на необ разования човек, което вижда в убиеца единствено абстракцията, че еубиец, и чрез това просто качество заличава всичко останало, което характеризира неговата човешка същност, е абстрактно. Мисленето на образования човек, което се стреми да схване цялото душевно богатство дори на престъпника, напротив, е конкретно. Приведох тези мисли от статията на Хегел „Кой мисли абстрактно?", защото ми се струва, че Шарл Бодлер, родоначалникът на семейството на прокълнатите поети“, заклеймяван и отхвърлян до неотдавна като „декадент", е бил (и не само той, разбира се) третиран така абстрактно, както убиецът, за когото току-що стана дума в Хегеловия пример. Без да се оспорва, че Бодлер е деканент, достатъчно еда се помисли малко, за да се дойде до извода, че щом дори човешката същност на убиеца не може да се сведе единствено до абстракцията, че е убиец, а е нещо много по-широко и богато, още по-малко творческото дело на един крупен създател на духовни ценности може да се резюмира в едно абстрактно определение и захвърли в коша за смет.

Прочетох тази книга на един дъх, тя ме развълнува силно. Колко размисъл предизвика у мен споделеното от Димитър Авра мов! Нарочно употребих думата споделено", Въпреки че става дума за научен труд. Но аз наистина възприех написаното като изповед, изпълнена с толкова любов и преклонение. Бодлер може да бъде разгледан по един или друг начин, това го разбираме и от заглавията на многобройните изследвания, на които се позовава Аврамов. Но ако искаме да схванем необичайното и сложното у поета, ако пристъпим към личността на Бодлер, без да робуваме на едностранчиви тези, не можем да бъдем безстрастни. Покъртени от трагичното в неговата съдба, омагьосани от мрачната, но заредена с изстрадан хуманизъм поезия на Бодлер, ние ще го почувствуваме като близък и скъп човек. А за такива хора трябва да се пише с топлота, изповедно, с много обич, въпреки възраженията и несъ гласията, които ще предизвикат у нас някои техни постъпки, мисли и възгледи. Книгата е писана в продължение на години. Д. Аврамов споменава как е възникнал у него замисълът, как е издирвал местата, свързани с живота на Бодлер. Часове наред той е прекарвал в Лувъра, изправен пред любимите картини на поета. Тези съкровени преживявания са допринесли доста за необикновената въздейственост на книгата. Но всеки ще се досети и за многобройните трудности, които авторът на „Шарл Бодлер" е трябвало да преодолее. Литературата за пое та е необозрима, да се намерят едва ли не всичките изследвания, появили се досега, е подвиг. Мнозина от тях принадлежат на авторитетни имена, сред които се откроява отчетливо името и на Жан-Пол Сартр. Необходими са творческо дръзновение и завидно самочувствие, една предварителна увереност в собствените сили, за да се опиташ на свой ред да напишеш книга за Бодлер. Излишно е да казвам, че Аврамов се е справил отлично със задачата си. Както е известно, Бодлер е превеждан за първи път у нас в края на миналото столетие. Оттогава насам интересът към неговото творчество никога не е спадал, но по-същественото е да припомним, че авторът на „Цветя на злото е повлиял на редица български поети. Още в своето въведение Аврамов посочва конкретни примери, които разкриват въздействие то на Бодлер, изпитано от Яворов и Димитър Бояджиев, от Николай Лилиев и Атанас Дал чев. Многозначителен е фактът, че Теодор Траянов отрежда и за Бодлер специално мя сто в своя „Пантеон". Аврамов не пропуска да спомене и за Александър Вутимски, за когото Бодлер е бил повече от любим поет. Който е запознат в подробности с трагичната участ на Вутимски, знае добре, че Рембо и Бодлер са имената, произнасяни от болния поет твърде често. Вижда се, че Бодлер, който непрекъснато е превеждан в целия свят, и в България има завидна посмъртна участ. Ето защо книгата за него трябваше да се появи. Хубаво е, че я написа един от най-талантли вите ни изкуствоведи и художествени критици, човек, който познава не от вчера литерату рата и културата на Франция. С този труд се отдава дължимото на поета, който близо сто години живее в съзнанието на българската интелигенция.

A basic question for the text is the Geo Milev’s attitude to Europe and Europeans presented in his letters and articles published in Bulgarian newspapers and magazines. Analysis pays heed to several crucial concepts such as nationality, European identity and otherness (explicated in his articles) and Milev’s standpoint on them. According to his correspondence and works the examination differentiates two turning points in Bulgarian artist’s position: 1. From military nationalistic one to the cultural internationalism (in 1913), and 2. Transition to socially motivated internationalism (in 1923).