стихотворения

Неотдавна в архива на Найчо Цанов, част от който се пази в Държавни я архив във Враца, намерих три стихотворения в ръкопис от Кирил Христов. Откъм художествени достойнства тези стихотворения не представляват особен интерес, но те хвърлят светлина върху някои страни от гражданската биография на поета и сочат, че не са му били чужди политическите и социалните борби на народа. По едно писмо на К. Христов до Найчо Цанов, което се пази в същия архив, и по съдържанието и насочеността на стихотворенията личи, че те са писани в 1900 г. период на остри социални борби - селските бунтове срещу десятъка в Тръ стеник, Шабла, Дуранкулак и др. Двете от тях - „Хей, княже, чуеш ли?“ и „Сред ство да ти е мирна главата и в днешните времена" са по Вазов, от когото авторът заимствува цели куплети. Прави впечатление обаче друго: явното съчувствие към народните страдания, силната и смела критика на своеволията на властта, неприкритата голяма омраза към княз Фердинанд, която стига до открито заплашване с революция.

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

В епохата на Възраждането, така широко и вдъхновено разкрита от нашите писатели, литературни историци и теоретици, съществува област почти непроучена, област, в която са отра зени пряко стремежите, чувствата и вкусът на народа. Става дума за многобройните ръкописни сборници и песнопойки, разпространявани у нас към края на XVIII и XIX век, част от които, макар и малка, е запазена до днес. В тях се съхраняват ония произведения на българския творчески дух, с които е живеела средната и най-нисшата класа у нас - самият народ.

Поетическият свят на Ханчев бързо заплени не само нашия, но и световния читател. Само няколко години след смъртта на поета (1966) стиховете му се пресътво ряват на съответните езици във всички социалистически страни.. Лирическият герой на Ханчев проговори и на английски, френски, испански, италиански, немски и други световни езици. Сред десетките сборници на чужди езици изданието на руски език е найпредставителното. То включва не само най-голям брой творби, но и най-ярките му произведения от познатите ни стихосбирки: от ранните лирически стихотво рения на юношата-поет до забележи телната зрелост на поета. Предговорът, както и хронологическата подредба на подбраните стихове позволяват на читателя и специалиста да вникнат отблизо в съкровения свят на нежния лирик, да почувствуват неговото своеоб разие и да съдят за цялостния му облик, за неговите специфични търсения, неповторима поетика и възходяща творческа еволюция. Алберт Опулски е вложил изключи телна топлота, много обич, усет и талант, за да зазвучи плавно, на хубав руски език, поетическото слово на Ханчев. Живял години наред с Ханчевото мислене, образност и световъзприемане, преводачът се домогва до оригиналния му художествен изказ. Нещо повече: в творби като „Лози в Монмартр“, „Молитва към революцията" или „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка", руският текст съперничи на оригиналния. Този стремеж да се достигне оригиналната мелодика на стиха, колкото и трудно постижимо, доминира и съпътствува почти навсякъде търсенията на преводача-поет. Той не робува на онзи познат педантизъм при превода, при който се подреждат дума по дума всички мисли, без да се съхранява атмосферата, общият смисъл, мелодика и идейно-емоционално въздействие на оригиниалното произведе ние. Като се придържа в оригиналния текст, Опулски се стреми да постигне поетическия му адекват на руски език, за да подчертае неповторимите интонации, алитерации, ханчевски багри и отсенки на речта, изострената му чувствителност към съвременността, без които би загубил своето очарование и изящество. Грапавините, които срещаме тук-там в руския текст, не са белег на недоглеждане или небреж ност. Те са по-скоро знак за усилията на Опулски да се доближи до спецификата на ханчевското слово, до новаторската му непривичност.

В края на XIX и началото на ХХ в. обществено-политическата обстановка в България създава условия за възприемане на символизма от много наши пое ти. Въпреки че на Запад това направление е вече в своя залез, у нас през това време то завоюва голямо влияние. Поетите от тази епоха го възприемат по различен начин и в различна степен следват неговите канони в зависимост от своята индивидуалност, психическа нагласа, светоотношение, духовен заряд. Характерни образи в творчеството им стават смъртта, нощта, зимата, градините, гроздът, а водещи мотиви - бездомността, самотността, отчаянието, обезвереността и др. Обект на нашето изследване са две творби на поети, претърпели влиянието на символизма - П. К. Яворов и Димчо Дебелянов. Яворов е известен като духовен баща на това направление у нас - той поставя началото с програмното стихотворение „Песен на песента ми". През втория период от творчест вото си (в стихосбирката „Безсъници") Яворов е изцяло повлиян от символизма. Много от мотивите и образите на това направление възприема и Дебелянов, като ги пречупва през лирическата си натура. Не трябва обаче да се забравя, че нито единият, нито другият са го възприемали външно, като модна тенденция на епо хата. Символизмът с някои от характерните си постановки и настроения е съот ветствувал твърде много на техния вътрешен свят и на общата основа, която е имала тяхната реакция към действителността. А тази основа е: всеобщо разочарование от краха на революционните идеали след Освобождението и породе ното от това разочарование самовглъбяване на поетите, придвижването на съз нанието им от социалното, общественото към личното, субективното начало, към микросвета на отделната личност. Както Яворов, така и Дебелянов в много свои писма споделят дълбоката си покруса и отблъскване от следосвобожден ската действителност. Със засилването на разочарованието все повече се е за силвал и духовният им максимализъм и непримиримост. В едно свое писмо до приятеля си Пейо Гарвалов Яворов пише: „Тук всичко е заспало и - нито дежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек разбуди!... Всичко, що е около ми, е тъй малодушно, тъй подло, тъй дребнаво, че човек неволно намразва жи вота си, неволно ръката се подига към челото и настойчиво някак си иска да пре къса нишката на този безцелен, омерзителен живот. ".