Петко

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Творческото развитие на Петко Славейков предоставя на литературния историк изключително богат материал за обществено-политическите и културни условия, при които се създава и развива така бурно нашата художествена литература от периода на възраждането. През 40-те години на миналия век, когато у бъдещия автор на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" сесе поражда силната амбиция да се яви от части полезен" на народа си, възрожденската ни поезия още няма свои национални худо жествени традиции. Петко Славейков чете с увлечение Паисиевата история, опитите на първите наши стихотворци и всяка новобългарска книга, вдъхновява се от патриотизма на авторите им, които разгарят и у него страст за книжовна дейност. Постоянна та му връзка с народа, усърдното събиране на народни песни, пословици и приказки, собственият му живот на работник и учител пораждат у поета много идеи, откриват му разнообразни теми и сюжети за художествено творчество. Славейков търси в родната - литература образци, от които да се поучи; съветва се със свои познати и приятели; чете с интерес достъпните му гръцки, сръбски и руски книги. Извлечените знания от родната патриотична литература щастливо се допълват с онова полезно художествено четиво, което му предлагат други национални литератури, най-вече руската. „Любезни Еднородци! - обръща се той към своите сънародници в едно обявление от 1847 г. - Явна е ползата от прочитането на книгите, знайна же е и скудостта в книгите на българскийят язик. Това катадневно мя е скорбило, то мя и побудило да ся хвана у пе рото да приведа Писмовникът Курганов, единадесятопътя печатаната книга в Росиа, без граматиката, и разделих я, както си е разделена, на две части, понеже е книга много голяма. И издавам обявление сега само за първата част, която ще да има освен различ ните нравоучителни, полезни и разговорни повести.. . н якои правила за сти хотворството (к. м.) още ще да е накичена с някои преведени и мои стихове. Петко Славейков не еуспял да издаде превода си на Кургановия „Писмовник". Но и от цитираното Обявление е ясно, че същият Славейков, който упорито се труди, за да овладее поетическото майсторство, в 1847 г. е имал под ръка и някои правила за сти хотворството". От този момент руската художествена литература заема все по-важно място в неговото творческо развитие.

В своята студия за К. Фотинов Ив. Шишманов нарече сенки образите на нашите възрожденци, които той с такава любов умееше да извлича мрака на миналото. И това беше вярно. Какво друго, ако не сянка за нас е ликът на Паисий например? Какво знаем ние за неговия жизнен път? Едва ли нещо повече от онова, което той сам написа за себе си в своята „История". Това до голяма степен може да се отнесе и за по-голямата част от представителите на нашето Възраждане. А те бяха изключителни личности. За да разберем правилно епохата, в която те живяха, а също техните произведения, ние непременно трябва да почувствуваме не само писателя, но и човека с неговите отличителни качества, преживявания и темперамент. Необходимо еизследователят да види творческата индивидуалност на писателя в нейното неповторимо своеобразие, в нейната връз ка със закономерностите на литературното развитие. Ето защо, напоследък придобива такова голямо значение последователното проучване на творческата и жизнена биография на писателя. И именно тук, в този аспект на изследователската работа често отпадат редица общопризнати рецепти, , точно" установяващи метода на писателя, неговия мироглед, съотноше нието на пропорциите на една или друга страна от литературния процес. Петко Р. Славейков е един от нашите възрожденски деятели, за когото знаем много повече, отколкото за останалите. Живата му и колоритна автобиогрфия, големият му архив и богата кореспонденция ни разкриха редица страни от жизнения му път. Но въпреки това, все още има какво да се прибави към вече известното. Сравнително слабо например познаваме годините, прекарани от Славейков в Цариград, като редактор на в. „Македония" - най-зрелите и вдъхновени години от живота му, когато неговата дейност става българска история. През това забележително време в жизнения път на поета се преплита образът на една жена, който става за него единствен и неповторим. Споменът за нея отдавна вече е затрупан под тежкия пласт на годините и поради това не малко усилия положихме, за да разберем оная връзка, която така здраво и завинаги ги е свързвала, скрита под бурена на клеветата и неразбирането.

Както е известно, още през XVIII и XIX век сръбски и български писатели посвещават свои произведения на възраждането на двата народа. Андрия Качич-Миошич например не е делил южните славяни. Доситей Обрадович споменава в съчиненията си не само Сърбия, но и „бедная Болгария". Вук Караджич издава пръв народни български песни, Константин Огнянович работи за духовното пробуждане на бъл гарския народ, комуто посвещава своите произведения. Крупни книжовници като Христофор Жефарович, Йован Раич имат български произход. Те пишат произведенията си на руско-славянски език и допринасят еднакво за българското и за сръбското духовно и политическо развитие. През епохата на Възраждането настъпва небивало дотогава предаване на идеи и теми от една литература на друга. Когато трябва да отбележим обаче несъмненото въздействие на южнославянските литератури у нас, особено от началото на XIX век, ние трябва да имаме предвид и факта, че самите тези южнославянски литератури са търсили образци в италианската, руската, гръцката и австрийската литература, че те са се намирали в естествени, закономерни взаимоотношения с тези литератури. Найнапред далматинската, а доста време след това останалите славянски литератури търпят общото влияние на европейския Ренесанс, което се проявява къде по-рано, къде по-късно в отделни заимствувания и подражания на едни или други образци. Ето защо, когато проучваме сръбското и хърватското литературно и културно влияние у нас в началото на XIX век, ние не можем да не забележим, че всъщност това е един закономерен творчески процес, който обхваща двете страни, а също и останалите балкански народи, че тук се осъществяват исторически обусловени взаимовръзки, че от онова, което сме взели в даден период, ние сме създали качествено нови произведения, с които сме предвижили напред литературното развитие.

Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.

Било в дълбока есен есен, през 1842 година. С души, преизпълнени към родината и горещо желание да продължат образованието си, Петко Сла вейков и Христо Драганов поемат пътя към Свищов. Пътували пеш през се лата, с торбички на рамо, в които заедно с хляба лежал скътан и ръкописът на Паисиевата история. „Това ми пътуване по селата беше крайно любопитно за мене. Тогава вече знаех българската история, но географическите ми позна ния бяха все така още твърде ограничени" - пише поетът. Когато виждат Дунава, разбират, че са стигнали града. Голямата река течела величествена и мълчалива. На север от нея се разстила безкрайната равнина, а на юг се издигали бели хълмове с накацали по тях сиви къщи, притиснати в тесни улици. Градът бил средище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина и важен стопански център с далечни търговски връзки - през Сърбия, Австрия, Франция, Далмация, към целия търговски западен и източен свят. Работата започвала рано и свършвала късно вечер. Свищовските търговци, които били ходили „из Европа“, се носели по европейски" - ризи с корави бели яки, вратовръзки. Съпругите им носели малакофи, ушити Букурещ, дъщерите - тоалети от Галац, Пеща и Виена

И при многото изследвания, за живота и делото на Петко Славейков, личността му на общественик и творец с го лямо обаяние продължава да бъде в центъра на научните издирвания за националните особености и бурното развитие на българската възрожденска литература. И това главно поради изключителното значение, което Сла вейков има като създател на новобългарската поезия, като редактор на съдържателни периодични издания и като смел трибун на българската национална свест, запазил самообла Дание при не една несполука в своите разностранни патриотични начинания. Ала не само поради тази важна причина. Случи се така, че в литературата за този наш поет и общественик най-дълго се запазиха немалко естетски, буржоазно-идеалистични, субекти вистични и по същество ненаучни оценки било за политическите и социалните му възгледи, било за отделни негови произведения или - което еособено важно - за основните насоки на поетическото му дело.

В епохата на Възраждането, така широко и вдъхновено разкрита от нашите писатели, литературни историци и теоретици, съществува област почти непроучена, област, в която са отра зени пряко стремежите, чувствата и вкусът на народа. Става дума за многобройните ръкописни сборници и песнопойки, разпространявани у нас към края на XVIII и XIX век, част от които, макар и малка, е запазена до днес. В тях се съхраняват ония произведения на българския творчески дух, с които е живеела средната и най-нисшата класа у нас - самият народ.

В Известия на Института за българска литература при БАН, кн. ХІ 1961 г., Ст. Попвасилев публикува шест писма на К. Величков до д-р К. Кръстев, считайки, че те са единстве ните запазени от обширната им преписка. Оказа се, че в Научния архив при БАН, фонд 47, арх. ед. 247 се съхраняват още шестнадесет писма, които не само свидетелствуват за връзката между тях, но и разкриват интересни страни от творческата биография на писателя. През последните години на емигрантството си, прекарани в Цариград (1891-1894), Ве личков се отдава изцяло на литературно творчество. Копнежът по родината и болката от раздялата с близките, тревогите и съмненията, разочарованията и надеждите намират отдушник в стихове и разкази, драми и мемоари, преводи. Още не завършил едно произведение, за почва друго. В турската столица са написани известните „Цариградски сонети“, драмата „Ха дерал", направени са преводите на „Ад“ и „Макбет", довършени са „Писма от Рим". Величков приема на драго сърце поканите за сътрудничество в български литературни списания. Те го импулсират, той се чувствува необходим и полезен.

Новата българска литература се заражда и израства през епохата на Възраждането върху основата на старата българска литература и българското народно творчество. Нейните най-добри представители тръгват от онова, което е създадено като словесно творчество през средновековието. Те се оформят и развиват своята писателска дарба, като подхващат и продължават многовековните традиции на старобългарските книжовници и на безименните народни певци и разказвачи. В българската литературна наука досега не е разглеждан достатъчно подробно и задълбочено въпросът за връзките между старата и новата българска литература. Какви теми, мотиви, жанрове и форми наследява литературата на Възраждането от старата българска литература? В какво се състои приемствеността между двете литератури? Как писателите на Възраждането школуват в старата българска литература? Какви нейни традиции наследяват, подхващат и развиват в своето творчество? Обстойното разглеждане на тези въпроси безспорно би помогнало да се види по-добре качествената промяна, която се извършва в българската литература през епохата на Възраждането. Настоящото проучване е опит да се види как първият истински поет на българското Възраждане - П. Р. Славейков - школува в произведенията на старата българска литература, какво усвоява от нея, какви нейни традиции подхваща и развива в своето творчество, какви са заслугите му за издирването и публикуването на старобългарски паметници. Въпросът за П. Р. Славейков и старата българска литература почти не е поставян и разглеждан досега в литературната наука. Той представлява част от един по-голям въпрос за прехода от средновековна към нова литература, за традициите на старата българска литература и народното творчество, за значението на тяхната школа, за влиянията им върху творчеството на новобъл гарските писатели. Въпросът за школуването и литературните влияния е един от най-инте ресните и в същото време един от най-сложните и трудни въпроси на литературната наука. От гледище на психологията на художественото възприе мане литературните влияния представят своеобразна школа, която се явява необходима предпоставка за творческото израстване на всеки млад творец. Писателят израства, оформя се, разгръща своя писателски талант, като чете произведенията на други писатели, като вниква в тях, като ги разбира подобре и по-творчески. Да се изучи как един писател школува у други писатели, означава проучване на неговия творчески път.

В новата българска литература проблемът поет и общество е разработен най-напред от Петко Славейков. Нещо повече - основните поетични завоевания на дядо Славейков - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“, „Народен" - са постигнати именно в това направление. на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" образуват неделим, завършен поетичен цикъл. Славейков пръв от новите български поети се сблъсква така остро и фронтално с обществото, пръв изповяда напълно искрено настъпилата драматична криза в отношенията с него. Доколко това е необичайно и странно, показват отзивите за стихотворението „Не пей ми се". Едни съчувствуват поета, ободряват го - „Пейте, Славейков!"; други го обвиняват в капитулантство и злъчно го иронизират. И тази критика срещу „Не пей ми се", отправена от името на седемдесетте години, от върха на надигащата се най-голяма вълна българското националноосвободително движение, си има своята жестока справедливост... Но, от друга страна, Славейков не е можел да не напише „Не пей ми се". Както не е можел да не напише „Жестокостта ми се сломи", където излизането от кризата - най-деликатният момент във всяка драма - е толкова органично славейковско, толкова искрено, колкото и изповедта „Не ми се". B пей Както е най-естествен славейковският обществен идеализъм, тъй е естествен и конфликтът на поета с едно общество, в което гинат без отзвук поривите на най-достойните и призваните. Тази част на драмата ни е най-добре известна, защото тя най-често се повтаря. В толкова човешкия час на „Не пей ми се един друг голям български поет ще каже, че културният човек в България често ще съжалява, загдето не се е родил идиот; крупен класик на нашата проза ще на прави предсказанието, че ако някога се роди у нас гений, това ще бъде геният на завистта; един от големите певци на Тракия ще поиска да убие слабия си поетичен глас, за да работи тъпо за черния хляб... И все пак нищо не може да се сравни със силата на Славейковата атака срещу равнодушието и неподвиж ността на масите, срещу черната неблагодарност на обществото към благородните и самоотвержени усилия на народните будители: Славни песни днес нито са възможни; веч за слава достойните измрели, а живите кат че не са живели - нечувствени, равнодушни, нищожни. 118 Колкото повече се издига равнището на интелигента, толкова повече той изпреварва времето си. Разстоянието между издигнатия човек и съвременното му общество ражда един трагизъм, който може да има най-различни окраски: народническа жертвоготовност и самоотверженост като изкупление на правото да бъдеш културен; стоическа мъжественост (непоклатима даже при силни колебания в смисъла на целта и перспективата); женствена резигнация, прекъсвана често от инфантилни бохемски експлозии; непукизъм - пълно безразличие към всичко и всички. Но има, разбира се, и друго осмисляне на тази вечно актуална драма. На всеки нов етап от своето развитие духовно издигнатият човек не само измерва отдалечението си от обществото, но винаги търси по нов начин и „обратната връзка“, „обратния" път към другите, народа, обществото, към времето и съвре менността. Тъкмо този участък на цикъла е най-трудният. И не всеки се оказва подготвен за него.

В книгата на Петко Тотев са събрани литературни и публицистични статии. Авторът се спира на творци, произведения и проблеми, които неведнъж са били обект на сериозни изследвания и това вече крие известна опас ност, тъй като лесно би могло да доведе до повторение на вече установени положения. Може да се каже, че П. Тотев е заобиколил тази неприятна възможност и се е постарал да каже думата си на изследвач на литературните явления, който умее да открива нови проблеми дори там, където ни се струва, че всичко е изчерпано. Въпросите, които интересуват критика, са били и продължават да бъдат актуални, защото засягат вечни човешки стремежи, мъки, мечти. Явно е, че П. Тотев се е стремил да обхване широк кръг от теми и е поел риска да бъде не съвсем безоснователно обвинен в недостатъчна професионална задълбоче ност. В книгата са намерили място статии и есета за представители на нашата литература от Паисий до Вапцаров. Авторът се спира и търси нови отсенки в творчеството на едни от нашите най-видни поети и белетристи - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Д. Чинтулов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Д. Дебелянов, Елин Пелин, Й. Йовков, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров. Той пристъпва към разкриване на незабелязани досега интересни, а в някои случаи и твърде важни подробности от творчеството на писателите, без да се смущава от това, че насочва вниманието на читателя върху произведения, които се знаят едва ли не наизуст, а литературните им анализи са включени в задължителната учебна програма. Това е своеобразна критическа дързост, която в крайна сметка е довела до полезни наблюде ния. В статиите „Каравеловият анализ на старото време“ и „Сатиричният роман на Каравелов" са разгледани „Българи от старо време" и повестите, обединени под общо заг лавие „Три картини от българския живот" („Мамино детенце“, „Извънреден родолюбец" и „Прогресист"). П. Тотев се противопоставя на оценката за Каравелов като обикновен битоописател. Според него писателят навлиза „в сложното и противоречиво съдържание на битовата традиция".

У нас са правени и интересни, и оригинални проучвания върху ръкописното наследство на нашите писатели, но въпреки това текстологията като специален дял на литературоведческата наука ще се развива занапред. Именно поради това сметнахме за необходимо да изложим някои наблюдения и изводи от работата ни - като един от съставителите - заедно с Цв. Македонска и Ел. Диловска на Събраните му съчинения и от изследванията ни, посветени на ранното му поетическо творчество. 2 Като се ограничим само с поезията (тъй като в една подобна статия не е възможно да бъдат обхванати и другите жанрове на огромното му творчество), ще се опитаме да подберем само ония примери, които биха представлявали по-общ инте рес за текстологическата теория и практика. Веднага трябва да отбележим, че поетическото творчество на Петко Славейков представлява благодатен материал за проучване. Въпреки че огромният архив на поета - енциклопедия на възрожденската епоха - е загубен безвъзвратно в пожара на Стара Загора по време на Освободителната война и до нас са достигнали само „жалки останки“ (както се изразява сам поетът) от него. Оказа се, че тези жалки“ останки представляват в същност 26 папки с най-разнообразни материали (автобиографични, исторически, етнографски, географски, писма и др.), между които и тетрадки с ръкописи от най-ранните му поетични опити до последните поправки, правени от ръката на Славейков, върху подготвяните за печат от него и синовете му стихотворения. За да бъдат разчетени тези ситни, но четливи редове, за да бъде разкрита тях ната тайна - кога са писани, по какъв повод, с кои известни вече Славейкови стихотворения могат да бъдат свързани, кой беше работил преди това с тях, с чия ръка бяха правени преписи и бележки с различен от Славейковия почерк, трябваше да се изучи животът на поста. Оказа се, че историята на Славейковия архив беше също така бурна и необикновена, както историята на неговия живот. Ръкописите на поета са представлявали постоянен интерес за изследовате лите на неговото творчество. Върху тях са работили преди всичко синовете му - Иван, Христо и Пенчо, — преписвали и поправяли.

Обикновено виждаме двамата Славейковци - баща и син — явление единствено в българската литература и рядко в световната - като антагонистични фигури не само защото са представители на две различни поколения, но и защото са представители на две различни епохи в развитието на българската литература и култура. И как може да не ги противопоставяме в мисълта си, когато, ако не друго, знаем с каква пламенна страст се е борил синът, за да може българският писател да надхвърли „опълченските“ кръгозори на нашата литература, с каква увереност в правотата на своята мисия е превъзпитавал новата българска интелигенция. Картината, разбира се, е по-сложна и аз мисля, че прилика помежду им има дори и там, където те като че ли най-много се различават - в творчеството си. Тя се изяснява не толкова, когато разглеждаме последователното им развитие, отколкото ако хвърлим „общ“ поглед, особено върху творчеството на Пенчо Славейков. Разбира се, този „общ поглед" трябва да се основава на вярното разбиране патоса на поета. Защото въпреки своите многобройни противоречия целият творчески мир на Пенчо Славейков е пронизан от един патос, към който всяко отделно произведение се отнася като част към цялото, като различен израз на главната идея - вярата в живота, идеята за хармония и красота, за свобода и самобитна национална култура, идеята за една нова, модерна българска литература. В една такава съпоставка между двамата писатели можем да наблюдаваме не само развитието на литературния процес и неговата приемствена връзка, но също някои важни моменти от историческата съдба на българската култура и формирането на българския национален характер. Колкото и обещаваща обаче да изглежда разработката на една такава тема, аз не бих могла да пристъпя към нея, ако не бяха публикуваните през последните години изследвания върху творчеството на Пенчо Славейков, по-специално сборникът, издаден по случай стогодишнината от рождението му, и особено книгата на Стоян Каролев, която, без да засяга пряко тази тема, ми даде ключа, посочи ми подхода за едно такова изследване.

Както е известно, Петко Ю. Тодоров е учил и е пребивавал неколкократно в чужбина - Франция, Швейцария, Германия, Италия - и това в значителна степен предопределя широките му познанства и контакти с чуждестранни писатели, учени, обществени и културни дейци. През 1896 г. Петко Тодоров заедно с брат си заминава за Франция, за да продължи образованието си в лицея в Тулуза. Тук той се запознава с френския общественик Лагардел и с Жан Жорес. Неуморим политически деец, философ, талантлив журналист и изключителна личност, Жорес прави силно впечатление на българския писател. Той е очарован от борческата стихия и несломимото красноречие на французина. Става сътрудник на неговия вестник „La depêche". Дори в редакцията официално го таксуват като „специален кореспондент на вестника за България и Балканите". След две години П. Ю. Тодоров се прехвърля в Швейцария (Берн), където следва право, но посещава често лекции и по литература и философия. Към края на следването си той усилено подготвя дисертация на тема „За отношението на славяните към българската литература". С цел да издири материали и направи проучвания по въпроса той пътува често, като последователно посещава Лвов, Варшава, Прага. В Швейцария започва кореспонденцията между него и известната тогава украинска писателка Олга Кобилянска. Впоследствие този писмовен диалог се превръща в трайна дружба, в полезно литературно сътрудничество. Първите разменени помежду им писма датират от 1900 г. Тогава укрепващ творец, с буден и търсещ ум, Кобилянска се е стремяла към лични връзки и литературен обмен с други славянски писатели. Същите интереси и тежнения е имало и у Петко Тодоров. В едно свое писмо до д-р Кр. Кръстев той го запитва какво мисли относно възможното по-тясно сближаване с малоруските (украинските) писатели от Буковина. Информира го, че те са пожелали да обменят своето академично списание „Віестнік наукові и литературні" с редактираното от Кръстев списание „Мисъл“. П. Тодоров моли Кръстев да му съобщи ще подкрепи ли едно такова начинание, като го уверява, че младата украинска литература има свое интересно развитие и значителни представители. Тази еднаквост в търсенията на О. Кобилянска и П. Ю. Тодоров ги сближава. В писмото си от 15 май 1900 г. Кобилянска иска от него да я запознае с българската литература и найвече със собственото му творчество. Кобилянска изказва съжаление, че въпреки кръвното братство творците от двата народа слабо се познават и не си сътрудничат достатъчно. За да поправи отчасти това, тя му съобщава адресите на украинските писатели Иван Франко, Васил Стефа ник, Осип Маковей и др. Благодарение на създадените взаимоотношения още през декември 1900 г. във в. „Буковина" се появява в украински превод (чрез немски) идилията на П. Тодоров „Певец“. Преводът е направен от украинската писателка Евгения Яршинска, приятелка на О. Кобилянска. Впоследствие самата Кобилянска превежда същата идилия. Тя методично започва популяризирането на творчеството на П. Тодоров в Западна Украйна. През следващите години излизат в Лвов и други творби на българския писател на украински език. По повод на подобен случай, когато преводът е бил съпроводен и с биографична справка за писателя, Коби лянска му пише: „Двете Ваши новелки излязоха... Колко чувствителни и нежни са те! Колко тънко сле дите вие трепетите на душата и как горещо се държите с Вашите герои! Пишете по-нататък. Вашите творби се четат така живо! Тук всички мои познати ги прочетоха, разбира се, и Леся Украинка. Тя много се заинтересува от тях." Трябва да се подчертае интересният факт, че идилиите и драмите на Петко Тодоров, основани на мотивите и словното богатство на българското народно творчество, са имали своеоб разно въздействие върху психотворческия процес у О. Кобилянска. В едно свое писмо от 1903 г. тя сърдечно му признава това:

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.

В своите спомени Христо Н. Даскалов разказва как Петко Славейков обновил преподаването в Тревненското училище. Ала не толкова пълното налагане на взаимоучителния метод и изхвърлянето на фалагата (страшилище за тогавашните школски възпитаници) е поразило най-много Даскалов, а опитите на младия учител да направи годишните изпити, привлекателни, поучителни и възпитателни за народа". Именно тези изпити, на които учениците представяли пред тревненци интересни „разговори“, „приготвяни в стихове, научавани наизуст и тържествено изговаряни", са се наложили в съзнанието на Даскалов като ярки и незабравими събития. Неслучайно разказът му за тях се простира върху няколко страници, неслучайно паметта му е успяла да възстанови много подробности. Явно „разговорите" на Славейков, своеобразният „малък театър", дълго са вълнували тревненци, ставали са повод и след години за припомняне времето на тези обикнати представления. На Димитровден през 1849 г. става пазаряването на Петко Славейков за учител в Трявна. Така че диалозите, които той подготвя, са могли да бъдат представени за първи път от неговите ученици през 1850 г. Прието е да се смята, че именно оттогава започва същинската театрална дейност на нашия бележит възрожденец.5 Основание за това са давали преди всичко спомените на Христо Н. Даскалов, тъй като първата публикация на Славейково драматично произведе ние, диалогът „Иван и Стоян", е от 1852 г. (в „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик..."). Неотдавна бе намерен неизвестен ръкопис на Петко Славейков, в който епоместен превод на част от пиесата „Невинност, или Светослав и Милева" от Йован Стерия Попович. Преводът е направен през 1848 г., а това показва, че още преди школските представления в Трявна наче ващият автор не ебил чужд на театъра.

Сред новостите, които българското литературознание възприе (или изтърпя) през отминалото десетилетие, се нарежда и опитът да се изгради на системноаналитична основа жанрът „анализ на една творба". Написаното по количество не е голямо, а в качеството му се огледахме преди всичко с нашите нерешени проблеми, непостигнати или непостижими амбиции. Слабостите на подобен род изследвания са така пъстро разнородни, както и причините, които стоят зад тях, и няма да е чудно, ако авторите им предпочетат да ги обясняват с възможностите на днешната литературоведска методология и принципните огра ничения на анализа, а читателите - с мисловното и стилово слабосилие на авторите. Каквото и да е, създаденото досега страда от един недъг, за който е наистина трудно да се каже кое стои зад него - собствената ограниченост на анализаторите или общото състояние на съвременното наше литературно мислене. Скрит в причините си, той обаче е достатъчно остро изявен, за да не го видим, и достатъчно пакостен, за да си затваряме повече очите пред него. Малко или много, кои добри и кои слаби, написаните през последните десетина години анализи на лирически произведения са хронологически неравномерно, исторически несправедливо разпределени. И при най-благосклонно изчисление се оказва, че четири пети от тях са посветени на произведения, създадени от 1899—1900 г. насам. Сред предходните творци, зачетени от анализаторите, са Вазов (най-вече с творби от „Епопея на забравените") и Ботев - което е редно, и... комай никой друг, което вече съвсем не е редно. Това количестве но неравноправие е свързано и с методологическа непълноценност, защото, първо, в скромния кръг произведения, създадени до края на миналия век и удостоявани сега с анализаторско внимание, попадат неща, които са по-близки на поетиката, изграждана от началото на нашия век насам, и на съвременното ни литературно мислене, и, второ, пристрастно подбирани, тези произведения са пристрастно анализирани - в тях анализаторът търси и открива това, за което е настроен и подготвен от следващия тип поетика, а недовижда или орязва онова, което изследователската му нагласа оценява като художествено неутрално или дори противопоказно. И За такъв подбор и боравене с литературната творба, т. е. за придръпването й към по-съвременна възприемателна и анализационна нагласа, може да се приведат много обяснения и оправдания. Като човек, пряко засегнат от горната критика, бих ги изслушал с пълно внимание, но не и с пълно доверие. Ето някои от тях, 60 Възприемателното и анализационното осъвременяване на произведенията от миналото е колкото неизбежен, толкова и приносен спътник на литературния живот - без него не би имало приемственост, не би имало литературен живот.

В своята първа пиеса „Зидари“ въпреки преплитането в драмата на един християнски суеверен мотив, който в народното съзнание добива изкристализиран поетико-митологичен израз, смесен и с естетическо чувство и с чувства и за принесена жертва, остава в нашата драматургия като първа социална българска драма. В никоя друга своя драма с изключение може би на „Първите" Петко Тодоров не е така земен, така единен в реалистическата фактура на драмата си, както тук. Той не се откъсва нито за миг от живота на българина в селото, от неговите страдания, борби, от мъчителния процес на постепенното съзряване на националното му съзнание сред обрисувания ранен социален бит. Нито от психологическата основа на характерите, както в „Зидари". Останалата тема в пиесата не е толкова вграждането и жертвата, колкото мъчителният процес на изграждането на църквата, която израства като поетическа метафора на социално-националното самоизграждане на българина, на зидарите, на селото, на вярата, труда и борбата, които ще определят бъдещия ход на събитията в нашата история при оформяне на българското самосъзнание. И в много по-късните пиеси на трудова тематика не можем да видим така непосредствено и оригинално вплетени в сюжета трудовият процес (работата на зидарите) като поетика, като митологичен и художествен израз, а не като външна илюстративна прибавка или откъснат повод за драматургически колизии, както в повечето ни пиеси на тази тематика, както в „Зидари". В „Зидари" Петко Тодоров еуспял да вплете в единно цяло не само процеса на изграждането на църквата, но и на себеизграждането и просветлението на зидарите. Изображението на гнетящите обективни сили на живота - робството, насилието, напрежението, необяснимата несговорчивост между майсторите, индивидуализма, любовта, жертвата, самотността, съмнението - всичко онова, което съставя тази драма, е въплътено в стените на църквата, потънала в земята със своя висок кръст, възвишен към небето. Всичко това представлява страдалческото духовно отражение на една социална драма с някак скритото и неясно до голяма степен неизразено и същевременно устремено социално „сражение" за живот за всички, за свобода и отговорност, за дълг и себеизграждане, често пъти върху пепелта на собственото себеразрушение. Един отминаващ живот на „тъмното царство“, на неосъзнато докрай социално и национално самосъхранение. Един застинал консервативен бит, който води направо към бунтовното дръзко начало на разрушение и ново съзнание. Една традиция, която се руши и ражда нещо ново.