Неофит

Било в дълбока есен есен, през 1842 година. С души, преизпълнени към родината и горещо желание да продължат образованието си, Петко Сла вейков и Христо Драганов поемат пътя към Свищов. Пътували пеш през се лата, с торбички на рамо, в които заедно с хляба лежал скътан и ръкописът на Паисиевата история. „Това ми пътуване по селата беше крайно любопитно за мене. Тогава вече знаех българската история, но географическите ми позна ния бяха все така още твърде ограничени" - пише поетът. Когато виждат Дунава, разбират, че са стигнали града. Голямата река течела величествена и мълчалива. На север от нея се разстила безкрайната равнина, а на юг се издигали бели хълмове с накацали по тях сиви къщи, притиснати в тесни улици. Градът бил средище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина и важен стопански център с далечни търговски връзки - през Сърбия, Австрия, Франция, Далмация, към целия търговски западен и източен свят. Работата започвала рано и свършвала късно вечер. Свищовските търговци, които били ходили „из Европа“, се носели по европейски" - ризи с корави бели яки, вратовръзки. Съпругите им носели малакофи, ушити Букурещ, дъщерите - тоалети от Галац, Пеща и Виена

Ако лириката през Възраждането добива на автономия едва с делото Петко Р. Славейков и Христо Ботев, то за историка на този литературен род са интересни не само сполучливите опити за преобразяване на личните чувства афекти в творческо настроение, но и произведенията на онези първи възрожденски деятели, които, без да създават чиста литература, водени от романтично-сантименталната чувствителност или от патриотичното въодушевление на епохата, попадат на лирически отстъпления и стихотворни импровизации. Вниманието на изследователя на тази ранна книжнина се насочва предимно към смесените и междинни форми, към възможностите за преход от един вид произведения в друг - процеси, които трябва да бъдат доловени при всеки отделен случай. За да се изучи потеклото на елегията например, трябва да се проследи появата на елегичния елемент в история, летопис, автобиография, диалог, патриотическа тъжачка, епистолярна проза, стихотворни упражнения и постепенно да се стигне - при по-значително дарование и при по-добра школовка — до избистряне на изстраданото и мечтаното във форма на елегия. Проследяването на историческата традиция и началните форми на лири ката през Възраждането включва и интимните изповеди и признания на обществени деятели като Неофит Бозвели. Лишен по време на двете заточения (между 1841—1844 г. и 1845-1848 г.) от възможност за непосредствена дей ност, този организатор на борбата за черковна независимост заменя практи ческата намеса с вътрешна активност, пряката агитация с писмена пропаганда. Всичко в обществено-психологическата атмосфера тогава - пробуденият интерес към действителността и нейните проблеми, повратът към настоящето и неговите борби, ръстът на българското самосъзнание - съдействува за развитието и обособяването на такива произведения, които съчетават неусетно критиката на съвременността с литературата: диалога, писмото и мемоара. Ако появата и развоят на тези три вида не могат да се разглеждат извън кни жовното дело на Неофит Бозвели, то реторично-лиричното вълнение, проникнало в неговите диалози, епистолярна проза и мемоарни фрагменти, е звено в еволюцията на лирическите импровизации от техните наченки у летопис ците, Паисий и Софроний Врачански, към стихотворните опити на Раковски.

Като книга шестнадесета от библ. „Бележити българи" Изд. на Отечестве ния фронт ни поднесе биографията на Неофит Бозвели от Жечо Атанасов. Лите ратурното претворяване на книжовното н обществено дело на този изтъкнат наш възрожденец е не само оправдано - то запълва една отдавнашна празнина в популяризирането на най-ценното от възрож денското ни наследство. Нещо повече, едва ли има друга форма на научно изследване, която по-успешно да очертае величината на неговата личност и необикновената му съдба, както лите ратурната биография. Това етака поради своеобразието на историческата ценност на делото му - оставило след себе си преди всичко дирята на една изключи телна индивидуалност, която бихме могли да поставим наред с фигури като Паисий, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков. Едно вникване в съдбата и личността на Неофит Бозвели би ни дало възможност, от друга страна, да съдим по-пълно за типичните черти на българския възрожденски дух, проява на най-ценните качества на нашия народ. Използуването на биографията за очертаване на жизнения и творчески път на една личност като Неофит Бозвели поставя високи изисквания спрямо автора. Оскъд ният изворов материал, с който разполагаме, липсата на точни исторически све дения за голяма част от живота му епървата, но не единствена трудност. Необик новената, пълна с превратности съдба на Неофит Бозвели, която го поставя в контакт с най-различни личности, изисква отлично познаване на историческата епоха инейните конфликти, както и задълбочено проучване на живота и дейността на редица тогавашни културни и политически дейци - Емануил Васкидович, Райно Попович, Константин Огнянович, Иларион Макарнополски, княз Богориди, княз Чарториски и др. Към това трябва да прибавим и своеобразната историческа интуиция, която трябва да притежава авторът, за да направи живи и понятни за нас както сложните обществени отношения, така и психологията на личностите.

Творчеството на Неофит Бозвели е затруднявало изследвачите на възрож денската ни литература. Разгърнало се през 40-те години в диалогични и мемоарно-документални фрагменти, то запазва връзката си със същността на просве щенската книжнина от тоя период. Но съдържа в себе си амбициите и част от белезите на емоционално-образното отреагирване на засегнатите явления и страни на действителността, включва идеи и внушения, с които надмогва измеренията на просвещенския идеал, какъвто го знаем от книгите на П. Берон, Н. Рилски, Р. Попович, Хр. Павлович. Фигурата му на общественик и „списател" сред пред ставителите на това първо ядро на възрожденската ни интелигенция през 30-те 40-те години е някък самотна, стояща встрани от представата за обобще ния и облик. Повечето от писалите за Неофит Бозвели (Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Г. Димов, Ст. Таринска и др.) са склонни да виждат в него големия обществен деец. Верните им обобщения и оценки са съсредоточени върху гражданските прояви, върху идейно-политическата значимост на оставеното от автора на „Мати Болгария". А усилията за открояването на идейно-естетическото своеобразие на творчеството му, за жанрово-стиловата му характеристика като че ли са все още недостатъчни. И Георги Д. Гачев, който навлиза по-пространно в конкретноисторическия и творческия смисъл на ролята на Н. Бозвели в нашата литература, заключава: „И така, Бозвели е писател по неволя. По призвание той е политически деец. Съчиняването на литературни произведения не е било за него единствена и вътрешно необходима форма на жизнена дейност. "1 Като имаме пред вид същността на възрожденската книжнина, спецификата на естетическото в нея до 40-те години на XIX в. и историческия му развой, про менящите се представи за художественост, за „литература", за характеристиката на творческата изява, се налага ревизия в отношението ни към естетическия сми съл на наследството на Н. Бозвели. Не бива да се забравя, че неговите творби (освен школската книжнина) заварват като актив на литературата ни само „Не делника" на Софроний, „Денницата“ на Априлов, неосъзнатата още като естети чески факт поема „Стоян и Рада " на Н. Геров, в ръкопис са:.. Историята" на Паисий, Вторият видински сборник на Софроний, неговото „Житие"... Под ходът ни към същността и особеностите на Бозвелиевото творчество трябва да се съобрази Изясняваме със състоянието на българската литература до 40-те години. ли качествата и мястото на писателя Неофит Бозвели в литера турния ни живот, трябва да уточним и личната му самооценка като книжовник.

Твърде оскъдни и несигурни са свидетелствата за Неофит Бозвели до времето, когато той, прехвърлил петдесетте, става централна фигура в началните прояви на борбата за църковна не зависимост. Наистина предположенията на изследователите посочват пътя за възвръщането на 138 някои пропаднали следи, но с тях не може да се надмогне неизвестността, обгърнала годините на израстване и духовно изграждане, на първи литературни опити и обществени прояви. Тази непълнота на познанията ни за Бозвели при един или друг повод възбужда съмнения и догад ки, затруднява цялостната му оценка като самобитен болгарский списател", води до почти условно разграничаване на отделни етапи в неговото творческо развитие. В своя аналитичен и задълбочен труд, пръв и засега единствен опит за цялостно предста вяне на Неофит Бозвели като обществен деец и творец, академик Михаил Арнаудов пише: За литературните опити на Неофит можем да говорим главно благодарение на крайно нещаст ните обстоятелства, които прекратяват на два пъти неговата обществена дейност. Принуден да прекара години наред в заточение, далеч от родината си и без възможност да общува с приятели и по-широк кръг сънародници... той заменя устната проповед с писмена, хваща перото, за да продължи чрез книгите си да буди духовете... Излиза, че именно годините на страдания и борби, на жарки страсти и шеметно прииждащи събития са начални за същинската творческа дейност на Неофит Бозвели, че литературните занимания го поглъщат всецяло едва от момента, когато загубва каквато и да било друга възможност за пряко участие в обществения кипеж. С това време би трябвало да се свърже и зараждането на диалогичната форма, подбудена както от множество сродни творби на балканските литератури, от необходимостта в условията на заточението да се контактува със сънародниците, така и от благоприятната обществено-психологичес ка атмосфера, съдействуваща за развитието и обособяването на такива произведения, които съ четават неусетно критиката на съвременността с литературата". Наистина има логика в тази мисъл - най-значителните произведения на възрожденеца са създадени именно в периода на неговите две заточения. Затова немалко изследователи споде лят становището на М. Арнаудов. Така според Ст. Таринска Бозвели се залавя за перото ед ва когато му е отнета възможността за непосредствено въздействие", според Р. Димчева „Неофит не би създал литературния диалог, ако заточението не го лишава от възможността да води устна полемика", а сред аргументите на Г. Танчев, обособил цял раздел за твореца от преходен тип или за писателя по неволя се изтъква обстоятелството, че в насочването на хилендарския монах към литературна дейност е имало момент на случайност

Все по-често и настойчиво в днешно време ние се връщаме към епохата на Възраждането, тъй като тя разкрива много от неизменното в съдбата и стремежите ни като народ. Двестагодишнината от рождението на един от най-бележитите дейци на тази епоха Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848) е повод отново да потърсим в сегашните ни национално-културни усилия поздрава връзка с духа и заветите на миналото, да се приобщим към спече лените с велики страдания идейни позиции. e И Борбата за своя църква и своя йерархия, подета през 30-те години на XIX в., първият опит да се превъзмогне робството, като се извоюва по легален път духовна автономия на българския народ чрез обединяване на българските области в етническа и културна общност. В тази борба се пробуждат развиват националното самочувствие и гражданското съзнание, откриват се перспективите за културно и политическо развитие. Разбрал необходимостта от коренна реформа на съществуващите дотогава гръцко-български черковни отношения, Неофит Бозвели пръв насочва планомерно действията против фенерската олигархия, която осуетява отначало всеки опит за извоюване на религиозно-културна независимост. Същински предходник на Васил Левски в система тичната пропаганда сред масите, той съзнава потребността от организирано обществено мнение. С идеята си за създаване на българско общество в Цари град като духовно средище на събудената за живот народност Неофит Бозве ли прави първата стъпка в извоюването на потъпканата преди пет века политическа и културна самостойност. Като признато от властта национално предста вителство тази организация трябва да възбуди и канализира негодуванието сре щу чуждата духовна власт и да наложи на турското правителство народната воля. Подчинил всичко на отечествения дълг, Неофит изживява драмата на подранилия апостол на една идея. Той е принуден да преодолява ожесточената съпротива на врагове, силни в икономическата си, религиозната и обществената власт. Той се сблъсква и със социалната незрелост на духовете у нас, с активното противодействие и обскурантизма на консервативните среди в българското общество. Дръзнал да постави кандидатурата си за търновски митрополит, Неофит среща решителния отпор на Патриаршията и долното продажничество на българските делегати от Търново. Смелостта си той ще изкупи с едно четиригодишно заточение в Атон, което ще го разочарова от хората, но не и от народа, не и от делото.

На 20. ХІ. 1985 г. в Института за литература при БАН се проведе Национална науч на конференция, посветена на възрожден ския общественик и писател Неофит Бозвели по случай 200 години от рождението му. В нея взеха участие изтъкнати изследователи на литературата, културата и борбите на нашия народ през епохата на Възраждането. Конференцията бе открита от акад. П. Дине ков. Във встъпителното си слово той очерта мащабите на личността и делото на Бозвели, набеляза редица неизследвани и слабо проучени проблеми, свързани с неговия живот и творчество, изтъкна трудностите при анализирането на литературните изяви на народ ния трибун. В доклада си „Книжовното дело на Бозвели - трагично-бунтовна летопис на народна и лична съдба“ проф. д-р Г. Димов проследи развитието на Бозвели като творец и общественик, разширяването на неговия политически и литературен опит и извисяване то му като изключително богата индивидуал ност, която дълбоко въздействува върху умовете и сърцата на съвременниците си. Наблюденията и изводите на проф. Димов бяха подкрепени и доразвити от доклада на проф. д-р В. Трайков. В него задълбочено бяха осветлени взаимоотношенията между Бозвели и неговия бележит съгражданин, ученик и последовател Г. Раковски. Проф. Д. Леков в своя доклад „Бозвели в диалога на поколенията" анализира присъствието на писателя и общественика в ду ховното и творческото битие на различните генерации преди Освобождението, ролята му при формирането на школско-педагогическата интелигенция от 20-те и 30-те години и на литературното поколение от 40-те 60-те го дини. Проф. д-р Ил. Конев в доклада си изтък на, че диалозите на Бозвели отразяват рази скваните до него в дискусионен план акутни въпроси на българската действителност и това определя приноса му в изявата на дискусионното начало в книжнината ни от втората четвърт на миналия век, а също така поя снява своеобразието на диалозите и представя в по-пълна светлина сродството му с кни жовници като Н. Рилски, К. Фотинов, К. Огнянович, Г. Кръстевич и други автори на типично дискусионни произведения, 178 В доклада „Н. Бозвели и гръцкото просве щение" ст. н. с. к. и. н. Надя Данова чрез редица нови данни, получени при задълбо чен анализ и текстуални сравнения на книги от Свищовското читалище и „Славеноболгарское детоводство", значително разшири кръ га от гръцки автори, четени и използувани от Бозвели, с което се обогати характеристиката му на широко образован за времето си творец. В тази насока бяха и изводите на ст. н. с. к. ф. н. Ил. Тодоров. В доклада си „Н. Бозвели и руската литература" авторът изнесе изключително интересни факти за запазени непубликувани архивни материали, които са свидетелство за задълбочена работа на Бозвели с руски източници и разкриват неговите трайни литературни интереси, ши рок литераурен кръгозор, формиран и под непосредственото влияние на руската кул тура. В доклада на Н. Аретов също бяха на правени някои нови уточнения - след Бероновия буквар повествователните творби в „Славеноболгарское детоводство" (1 ч.) са втора печатна публикация у нас на антични автори. В докладите на Данова, Тодоров и Аретов литературното дело на Бозвели бе разгледано в по-широк литературен контекст, бяха потърсени връзките му с чужди лите ратури и бе изтъкната голямата художестве на култура на писателя. Ст. н. с. к. ф. н. В. Смоховска актуали зира делото на Бозвели, превърна го в наш съвременник. Чрез анализ на диалога „Любо питнопростий разговор" тя откри Бозвели като критик на обществено-политическия жи вот, обърна внимание на някои специфични черти на българската възрожденска действи телност и литература, поднесени във форми, които трябва да се разшифроват, за да се види тяхната връзка с общоевропейски идеи илитературни направления. В доклада „Първата биография на Н. Бозвели" патосът на авторката ст. н. с. С. Баева беше насочен към нов прочит на последното произведение на П. Р. Славейков, започнал своите литературни изяви под влияние на великия котленец и останал негов последо вателен ученик до края на живота си. Н. с. к. и. н. В. Димова разгледа връзките на Н. Бозвели със сръбската общественост през 30-40-те години на миналия век и изне се нови данни за отпечатването и разпространението на „Славеноболгарское детоводство" в Сърбия.