Реторическият

Ако лириката през Възраждането добива на автономия едва с делото Петко Р. Славейков и Христо Ботев, то за историка на този литературен род са интересни не само сполучливите опити за преобразяване на личните чувства афекти в творческо настроение, но и произведенията на онези първи възрожденски деятели, които, без да създават чиста литература, водени от романтично-сантименталната чувствителност или от патриотичното въодушевление на епохата, попадат на лирически отстъпления и стихотворни импровизации. Вниманието на изследователя на тази ранна книжнина се насочва предимно към смесените и междинни форми, към възможностите за преход от един вид произведения в друг - процеси, които трябва да бъдат доловени при всеки отделен случай. За да се изучи потеклото на елегията например, трябва да се проследи появата на елегичния елемент в история, летопис, автобиография, диалог, патриотическа тъжачка, епистолярна проза, стихотворни упражнения и постепенно да се стигне - при по-значително дарование и при по-добра школовка — до избистряне на изстраданото и мечтаното във форма на елегия. Проследяването на историческата традиция и началните форми на лири ката през Възраждането включва и интимните изповеди и признания на обществени деятели като Неофит Бозвели. Лишен по време на двете заточения (между 1841—1844 г. и 1845-1848 г.) от възможност за непосредствена дей ност, този организатор на борбата за черковна независимост заменя практи ческата намеса с вътрешна активност, пряката агитация с писмена пропаганда. Всичко в обществено-психологическата атмосфера тогава - пробуденият интерес към действителността и нейните проблеми, повратът към настоящето и неговите борби, ръстът на българското самосъзнание - съдействува за развитието и обособяването на такива произведения, които съчетават неусетно критиката на съвременността с литературата: диалога, писмото и мемоара. Ако появата и развоят на тези три вида не могат да се разглеждат извън кни жовното дело на Неофит Бозвели, то реторично-лиричното вълнение, проникнало в неговите диалози, епистолярна проза и мемоарни фрагменти, е звено в еволюцията на лирическите импровизации от техните наченки у летопис ците, Паисий и Софроний Врачански, към стихотворните опити на Раковски.