Поетически опити на Неофит Бозвели от 30-те години на XIX в.

Твърде оскъдни и несигурни са свидетелствата за Неофит Бозвели до времето, когато той, прехвърлил петдесетте, става централна фигура в началните прояви на борбата за църковна не зависимост. Наистина предположенията на изследователите посочват пътя за възвръщането на 138 някои пропаднали следи, но с тях не може да се надмогне неизвестността, обгърнала годините на израстване и духовно изграждане, на първи литературни опити и обществени прояви. Тази непълнота на познанията ни за Бозвели при един или друг повод възбужда съмнения и догад ки, затруднява цялостната му оценка като самобитен болгарский списател", води до почти условно разграничаване на отделни етапи в неговото творческо развитие. В своя аналитичен и задълбочен труд, пръв и засега единствен опит за цялостно предста вяне на Неофит Бозвели като обществен деец и творец, академик Михаил Арнаудов пише: За литературните опити на Неофит можем да говорим главно благодарение на крайно нещаст ните обстоятелства, които прекратяват на два пъти неговата обществена дейност. Принуден да прекара години наред в заточение, далеч от родината си и без възможност да общува с приятели и по-широк кръг сънародници... той заменя устната проповед с писмена, хваща перото, за да продължи чрез книгите си да буди духовете... Излиза, че именно годините на страдания и борби, на жарки страсти и шеметно прииждащи събития са начални за същинската творческа дейност на Неофит Бозвели, че литературните занимания го поглъщат всецяло едва от момента, когато загубва каквато и да било друга възможност за пряко участие в обществения кипеж. С това време би трябвало да се свърже и зараждането на диалогичната форма, подбудена както от множество сродни творби на балканските литератури, от необходимостта в условията на заточението да се контактува със сънародниците, така и от благоприятната обществено-психологичес ка атмосфера, съдействуваща за развитието и обособяването на такива произведения, които съ четават неусетно критиката на съвременността с литературата". Наистина има логика в тази мисъл - най-значителните произведения на възрожденеца са създадени именно в периода на неговите две заточения. Затова немалко изследователи споде лят становището на М. Арнаудов. Така според Ст. Таринска Бозвели се залавя за перото ед ва когато му е отнета възможността за непосредствено въздействие", според Р. Димчева „Неофит не би създал литературния диалог, ако заточението не го лишава от възможността да води устна полемика", а сред аргументите на Г. Танчев, обособил цял раздел за твореца от преходен тип или за писателя по неволя се изтъква обстоятелството, че в насочването на хилендарския монах към литературна дейност е имало момент на случайност