Книжка-7

Съдържание

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

Тежки, дълбоки размисли пробужда този роман* у читателя, успял с тър пение и воля да попие в себе си неговата сурова художествена правда. Защо това е така, вероятно би било много трудно да се обясни на човек, който предварително не е запознат с книгата. Затова моите разсъждения по повод романа на Ю. Бондарев не са предназначени за тези, които предпочитат да четат не самите книги, а написаното за тях. Никаква критика не може да замести личностно-емоционалния контакт с истинското художествено произведение, колкото и прозорлива да е тя. Но аз не се каня да пиша дори критическа статия традиционния смисъл на това понятие. Искам просто да споделя собствени те си мисли, събудени за живот от допира с тази великолепна художествена творба. B Дълго, твърде дълго препрочитах и се връщах към книгата, преди да се реша сам да хвана перото. Не зная дали това е добре или зле. Но от друга страна пък вече със сигурност зная, че истината за авторовия замисъл не може да се схване просто чрез сюжета. Нещо повече - тя не може да бъде схваната дори и при положение, че ние насочим своето внимание към конкретната съдба на един или друг от героите на романа. „Избор" е такъв тип художествено произведение, при който идеята на автора се носи от органичното сплитане на човешките съдби, а не от един (макар и главен) художествен образ. Наистина външно сюжетът като че ли позволява и едно по-елементарно тълкуване. Но колкото по-дълбоко потъваме в житейската драма на хората, „населили" този роман, ние все по-ясно и по-ясно усещаме, че работата никак не е толкова проста и ясна. Ето защо моите размисли няма да следват хронологически развоя на събитията, а ще се опитам да изведа на преден план някои от проблемите, които в своята цялост представляват онази канава, върху коя то се гради тъканта на художественото произведение.

Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.

Философията на Хосе Ортега-и-Гасет, както и онази на неговия не помалко знаменит съвременник Мигел де Унамуно, е неотделима част от духовната биография на съвременна Испания. Проявили много и разнообразни таланти - на философи и социолози, на прозаици и културолози, на естети и есеисти, на демократи и антифашисти, - Унамуно и Ортега са не само учители на много поколения в измъчена Испания, но и мислители с далеч извън пиренейско значение, в чиито трудове се оглеждат някои от водещите мисловни тенденции на тревожна Европа на ХХ век. И ако все пак у Ортега испанизмът е толкова силен, колкото и у Унамуно, социалните мотиви за това съвсем не са на последно място. Защото Испания е една от малкото европейски държави между двете световни войни, в която фашисткият тоталитаризъм удържа победа повече с вътрешни сили, където следователно по-скоро вътрешното развитие довежда до тържеството на безчовечното, недуховното, фанатичното, на тъпо-средното. Елитаризмът на Ортега, неговата страстна защита на индивида като индивид и на индивидуалното във философията (познанието), в изкуството (творчеството), в културата (играта) е всъщност защита на човека срещу настъплението на тоталитарната и тоталната деперсонализация, дори и преди победата на фашизма, срещу обезличаването на индивида и превръщането му в прост механизъм на стоящи извън него стремежи и цели. Той е защита и апология на онази демократичност, която не само не посяга на индивида, а, както мисли Ортега, единствена е в състояние да го запази като индивидуалност, като личност. Критиката на Ортега срещу масата, тълпата, усреднения човек - сама по себе си елитарна - не превръща автора си в аристократически елитарист в политическата и социалната сфера. Критиката на Ортега срещу масовото и масовостта епо-скоро критика срещу посредствеността, нивелацията, срещу прозата на делника, а не апология на олигархическите, монархическите и - най-малкото - на тоталитарно-диктаторските режими. Усредняването на човека, неговата деиндивидуализация, превръщането му в човек-маса настъпва, когато той се разтваря в света, във времето и в пространството и когато, привидно подчинявайки ги, фактически се оказва нищожна частица, песъчинка, захвърлена сред физическия и социалния космос. Човекътмаса е изходната точка на философията, социологията и естетиката на Ортега.

Позната още на предлитературната художествена традиция (митологията фолклора), естетическата експлоатация на фантастичното присъствува почти без прекъсване в хилядолетната литературна история, претърпявайки същест вена еволюция. Отдалечавайки се от фолклорно-митологичната си прародина, литературната фантастика развива приключенско-авантюристични, игрови или прогностични форми, твърде различни от архаичните им предци - маги ческата култова обредност и народните приказки, поверия и легенди. Древното поетично потекло на жанра обаче прозира и в най-конструктивните му съвременни метаморфози. При целия технологически рационализъм на инженерната и социално-прогностичната фантастика и в тях е оцеляло нещо от магическия полъх на старото фантастично, съхранен е упойващият дъх на приказност чудеса, съпътствуващ празника на всяко романтично откъсване от прозаичната логика на реалността. Социално-историческият разрез на фантастичното, осветляването на жанра в диалектиката на неговото движение и изменчивост във времето ни дава въз можност да видим в анималистичната образност на мита, в екзотичните маги чески фигури от приказния фолклор и епоса несъзнаваща себе си фантастика, предфантастика. Митът, вълшебната приказка, героичният епос, народната балада и легендата и различните видове литературна фантастика могат да се разглеждат като отделни фази от еволюцията на един и същ жанр, който непре къснато се модернизира, подменяйки съдържащите се в него по-стари културни пластове с по-млади. Прастарите и ултрамодерните разновидности на жанра еднакво се характеризират с фантастична насоченост на фабулата, но при съв ременните му преображения се касае за фантастика без мистика, за утопична 40 или игрова фантастика, изцяло извън гравитацията на древните езически или ре- лигиозни суеверия. Митът и приказният фолклор използват намесата на транс- цендентни сили за аргументиране на свръхестественото. Формулата, по която там се оправдава съществуването му, не остава същата в авторската приказка, в литературните хиперболизации, в екзотичния фантастичен роман на пътешествието или в модерната научна фантастика. Ирационалните факти в тях нямат мистичния привкус на чудесното. Като естетическо явление със съвсем друга културно-историческа възраст литературната фантастика определено се дистанцира от мистиката на фолклорните вълшебства. Свръхестественото и алогичното в нея е винаги с откровено манифестирана фантазна природа, възприема се като продукт на игрово фабулиране, като естетически адекват на миражни видения и мечти.

На сегашния етап нашето литературознание е насочило вниманието си към диалектиче ската взаимообусловеност на индивидуалнотворческо и закономерно с оглед на по-висшата задача - връзката между националнолитературно и междулитературно (регионално, европей ско, световно). 131 Видени в тази перспектива, литературните анкети заемат важно място в изясняване гиката на нашето литературно развитие, имат своя принос в общите усилия за изработва литературно-историческа концепция. Количеството на издадените анкети ни дава възможност да преценим тяхното отношение към въпроси за същността и развитието на българската л ратура. Струва ми се, няма да сгреша, ако кажа, че онова, което се налага като общо впечать ние, е стремежът на анкетьорите (по-слабо или по-силно изявен) да постигнат в изповедите на писателите характерното, същностното за тяхната творческа личност. И което е особе важно - да ги представят в културно-историческото обкръжение и на настоящето, и на ме лото, да видят историческата проекция на тяхната творческа личност. Спомени за лица и съби тия от литературния и нелитературния живот присъствуват навсякъде - те са свързани са тобиографията на анкетирания писател, - но тяхната субективност обикновено е коригаре на чрез допълнителни данни и сравнителните проверки на анкетьора. В същност тьорът взема позицията на литературния историк, който доуточнява и фактически ко ригира субективната историческа проекция на твореца. В повечето анкети този принции е спазен и дава представа за литературно-историческата подготовка на анкетьора. Разбира се, има анкети (каквато е анкетата с Т. Траянов), при които това не е било възможно. Тук цев трално място заемат спомените на близкия, неговите записки и дневници. Но тя е ценна с това, че възпроизвежда (чрез записките на Траянов) художественото самосъзнание на писателя за същността и мястото на творчеството му в българската литература и отношението му по то зи начин към нейните традиции и развитие. Корекция на тази субективна гледна точка на Трая нов виждаме в книгата на Ст. Илиев „Пътищата на българските символисти". Тук стигаме до въпроса за връзката между литературните анкети и съвременните литературно-историческа изследвания или анкетите в контекста на съвременните литературни изследвания, тяхната функ ционалност в тази насока.

Въпросът има широк диапазон - от популярния читателски интерес за реалните връзки писателя с действителността, през отношението документалност художествена фикция, до същностни страни в творческия процес и психологията на литературното творчество. Автобиографичното начало в произведенията на редица писатели е тясно свързано с въп роса за прототиповете им. Във всички анкети присъствува темата за семейната среда, за дет ството и първите преживявания и впечатления. Безспорно е, че в детството, сред близките, в родния дом се формират основите на човешката личност, а в случая тук са и корените на творческата личност. Но от тази общовалидна констатация започват и индивидуалните разлики, що се отнася до ролята на детството като сюжетно- и образно-продуктивен момент. Практиката показва, че хората, заобикалящи бъдещия творец в ранната му възраст, често по-късно присъствуват в творбите му вече като литературни образи, т. е. стават прототипове. Автобиогра фичното начало при някои писатели остава продуктивно и действено през цялото им творческо развитие, при други първите впечатления и спомени като че ли отзвучават заедно с най-ран ните творби. Но дали не се появяват по различен, по-опосредствуван начин и в зрялото им творчество? Разказвайки с охота за своето детство, например Ил. Волен категорично заявява: „Малко работи (спомени, впечатления) имам, неописани в разказ... Аз не мога да измислям. Аналогичен е случаят с Кр. Григоров, който също съзнателно през целия си живот използува твор чески запаса от детски впечатления: „Аз пиша преди всичко за онова, което лично съм прежи вял и изстрадал."

Уплътняването на една лекция с анкетен материал следва свои пътища, натъква се на свои проблеми и търси свои начини за решаването им. В редица случаи - най-вече при големите автори - студентите идват в университета със значителни познания относно житейския път" на съответния автор. Библиографските справочници, особено от последните години, предлагат достатъчно материал с необходима обширна информация. За лектора остава по-приятната, но и безспорно по-трудна задача да тръгне от тези предпоставки, да се насочи към по-обобщен образ на творческата личност, в тясна и непосредствена връзка с нейния втори живот в художествената творба. Още Боян Пенев наблегна върху основни принципи при очертаване образа на художника: той да бъде видян като индивидуална психология и историческото му обкръжение да се въз приеме като „втора действителност", с нужната в такива случаи поетическа интуиция. При цялата терминологична разлика в определенията, която ни отдалечава от Боян Пенев, мисълта му в основата си остава с непроменено значение и сега - творческата личност и нейното време да се видят", да се преживеят. В този процес на откриване на един автор участ вува дори въображението - не като „измисляне", а като реконструиране, в рамките на възможното, целостта на една личност.

Поредицата „Литературни анкети" на Института за литература при БАН представлява новаторско продължение на традициите на литературното анкетиране, положени у нас от литературоведи като Иван Шишманов и Михаил Арнаудов. В методологически аспект пореди цата значително осъвременява и многостранно функционализира някогашната психобиогра фична разпитна метода". За разлика от миналото тя до голяма степен потиска претенциите на психологията на литературното творчество по отношение на „магията на творческия процес и поставя своя методологически акцент върху цялостното и изчерпателно изследване на житейския и творческия път на анкетирания. По този начин анкетите допълват и коригират литературно-историческото познание, обогатяват го не само с езика на фактите, но и с езика на личнотворческата интерпретация. Те имат амбицията да погледнат от „нов" зрителен ъгъл житейското и творческото битие на редица видни представители на художествената ни интелигенция и да документират техните възгледи, оценки, мнения по проблеми от естетически, литературноисторически и социален характер. Заедно с това анкетите извеждат на бял свят" от мрака на забравата огромно количество специфично литературоведски документален материал, резул тат както от личните спомени на анкетирания, така и от целенасочената подготвителна изследо вателска работа на анкетьора. В тях оживяват чрез личното субективно виждане и отношение важни моменти от националната литературна и социокултурна история. Очертават се портре тите" на повече или по-малко известни творци и приятели на литературата от близкото и подалечното минало, много от които нямаха, за добро или за лошо, щастливата съдба да дожи веят до днешното освободено от научни предразсъдъци и обществени спънки отношение към литературното наследство.

Така поставената тема е твърде широка и многообхватна. И все пак -какво е значението на анкетите като източник на информация за възстановяване живия дух и атмосферата на ед но отминало време, в което са живеели и действували писатели, художници, артисти, когато, съобразно характера и темперамента си, на живо" са писали страниците на нашата културна история? - Копривщица" голяма кръчма ли е била? - Бърлога. Нямаше прозорци. От вратата се влизаше, в която, ако не светеще оплютата от мухи лампа, ще си счупиш главата. Събирахме се там и Гео, и Христо Ясенов, и Николай Хрелков... Все бедняци, нямаха пари да си платят вересиите на баба Брайковица. Гео идваше с една кожена полушубка, казваше, че била от лисица. Шапката си нахлупваше ниско над ухого. Модернисти!.... Христо Ясенов и Гео се сдушваха... Туджарчето носеше една шапка с много широка периферия. Налиташе на карирани панталони и черни вратовръзки... Той иГео данасяха последните моди в поезията.... Този откъс от анкетата с Ламар много живо и веднага ни пренася в самото начало на 20-те години, в периода между „Везни“ и „Пламък", преди съдбоносната 23-та, която разтърсва бъл гарската интелигенция. Само няколко бегли щрихи, и назованите имена се изпълват с живот, слизат от страниците на енциклопедиите и ние преставаме да ги чувствуваме далечни и чужди. Разбира се, само този малък откъс не е достатъчен, за да видим от всички страни живия Гео или Ясенов. Необходими са още и още факти. А анкетите са именно това -натрупване на свиде телства от различни информатори, с оценки от различни гледни точки. И когато тези „гледни точки" се засекат от няколко страни, става възможно да се правят изводи за човек или събитие, да се коригира, потвърди или отхвърли едно общоприето мнение.

Добрият педагогически опит недвусмислено показва, че не може да се преподава например Ив. Вазов, П. Кр. Яворов или Й. Йовков, без да се имат пред вид литературните анкети на проф. Ив. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев. В наше време литературната наука разшири своя изследователски хоризонт, като предостави на учителя по литература ин тересни анкети, които обхващат творчеството на повече писатели от най-различни поколения. Съвременният учител получи възможност за още по-богато осмисляне на документалния материал, който съдържат анкетите. И заедно с това - идеи за методическо разработване на голямото национално културно наследство. Досегашната практика в училище показва едностранчиво използуване на фактите и данните от литературните анкети - главно като източник на биографичен материал. Недостатъч но се оценява положението, че допирът с човека и писателя е ново въвеждане" в творчеството му. По същество литературните анкети са „предизвикан монолога, както сполучливо се изразява А. Гуляшки, поглед „отвътре“, който обогатява представите за личността на твореца. Включването на литературните анкети в препоръчителните списъци за четене от учениците оси гурява непосредствен досег на младежа с твореца, с неговите духовни импулси, интелектуални възможности, морално-волеви качества. Читателят изпитва удоволствието, че се е срещнал с умен и увлекателен събеседник. Бележката на Катя Янева, авторка на анкетата за Ал. Геров, има принципен характер за учителя, когато пристъпва към подбиране на необходимия материал за урока по литература: Още един факт налага сериозност - ранните творби на Ал. Геров, В. Петров, Б. Райнов, Ал. Вутимски са достижения, художествени проявления със стойност за всеки автор поотделно, за поколението като цяло и за съвременната ни литература. Това значи, че биографията на поколението от 30-те години е притегателна не само като събиране на факти за добри намере ния и амбиции, но като история на творчески успехи. Разказът на всеки от поколението може да конкретизира картината на една напрегната и търсеща младост, да внесе детайлите, дъха на живот.

Когато през 1974 г. към Института за литература при БАН бе сформирана група за лите ратурно анкетиране, тя не започна своята работа от нулево равнище, а имаше пред себе си на трупан преди това опит: анкети за Яворов, Вазов и Йовков. И една от задачите и беше да го анализира и обобщи, да тръгне от постигнатото и като приложи съвременна научна методоло гия, да го приведе в хармония с изискванията и потребностите на съвременната литературна историография. Анкетите предлагат богата и разнообразна информация от най-различно естество. В за висимост от индивидуалните интереси на читателите в тях могат да се намерят сведения и оцен ки за всичко или почти всичко, което ги интересува. Разбира се, на първо място, биографични сведения, при това поднесени от самия писател. Например страниците, посветени на семейст вото и детството, в почти вси ианкети са едни от най-увлекателните и ценните. Писателите изнасят много нови факти за своето семейство и детството, за учителите си, за първите си стъп ки в литературата. Но несъмнено, биографичните сведения, колкото и полезни да са, едва ли са най-същественото в авторските откровения. Кръгът от въпроси, които се дискутират в беседи те, е извънредно широк. Важно е да се отбележи обаче, че писателят не се задоволява само па сивно да информира например как е възникнал художественият замисъл на дадена творба, но дава и своя оригинална интерпретация. А тая интерпретация може да послужи за отправна точка при анализа и тълкуването на произведението. Нещо повече - при нейното наличие с немислимо да се прави анализ, без да се вземе под внимание авторската самопреценка и тълку ване. Изобщо анкетите вкарват в обръщение нов литературен материал не само по отношение на фактите, но и главно по отношение на тяхното осветляване и тълкуване. c Досега като самостоятелни книги са излезли шестнадесет анкети за: Емилиян Станев, Ламар, А. Гуляшки, Ал. Геров, Г. Караславов, Д. Жотев, Чудомир, Мл. Исаев, Т. Трая нов, Ил. Волен, В. Иванов, Калина Малина, Ив. Мартинов, Кр. Григоров, Г. Стоев и Д. Овадия. Редколегията на поредицата и научният съвет на института приеха за печат още и анкети Хр. Радевски, Ел. Багряна, М. Ягодов, К. Калчев, Ем. Манов, Ив. Мирчев, Е. Каранфи лов, Б. Божилов и А. Тодоров. Предстоят да се приемат за печат анкети с Ив. Радоев, В. Андреев, Ив. Аржентински, П. Незнакомов и др. В процес на работа са още редица книги. Прис тата дългосрочна програма се осъществява планомерно. За съжаление забавя се издаването на готовите ръкописи в издателствата, което се отразява не особено благоприятно върху дейността на групата.

На пръв поглед целта на литературната анкета е да се реставрира миналото, да се откроят обществено-историческите и естетическите ситуации, определили житейския и творческия път на изследвания писател. Доколкото обаче той е създал (и продължава да създава) литературни ценности, доколкото повече или по-малко активно участвува в съвременния литературен процес, неговите спомени, оценки за минали събития и личности и най-вече неговите специфич ни възгледи за творчеството и възприемането му са остро актуални. Иначе казано - най-зна чимата цел на литературната анкета е в пресъздаването на живия писател, на живото му творчество в условията на съвременния динамичен литературен процес. Има и нещо анализът и само- друго - B съвместните усилия на анкетиран и анкетьор анализът, единството и противоречието им със съвременните форми на усвояване на дейст вителността (чисто" художествени, художествено-публицистични, есеистично-мемоарни и пр.) представят анкетите не само като сбор от любопитен материал върху съответния творец, не само като път към творческата лаборатория на писателя, но и като активна форма на лите ратурно общуване и осъществяване. В анкетите е налице и онзи своеобразен жанровостилов „Синкретизъм", характерен за множество съвременни прояви на нашата и световната литерату ра. Това определено ги вписва в общата картина на днешния литературен процес - анкети те не са гробници от факти, аз съм по-склонен да ги възприемам като важни артерии, като дей ствуващи комуникационни връзки в оживлението на съвременния литературен град. Те са насочени и към решаването на проблеми с определено актуален характер - за мястото на писа 133 теля, за позицията му, за своеобразието на възгледите му не само по отношение на неговите, но и на чуждите художествени произведения. В този смисъл анкетите са и своеобразна форма на създаден днес мемоар, и форма на историко-литературно и литературнокритическо отношение към литературата. Прибавим ли към това и наличието на множество житейско-биогра фични етюди, разпръснати с щедра ръка от анкетираните в техните спомени, които по същест во представляват сътворени устно произведения, ще видим, че анкетите не са форма на лите ратурно архиварство, а способ за своеобразно активизиране на писателската енергия. Заслужава внимание и фактът, че самата методология на анкетирането предполага при съствието и открояването на живата, изтъкана от противоречия, страсти, убеждения и волеви импулси личност. Независимо от съществуването на принципни ориентири към разкриването на тази личност, анкетьорът не се стреми да нормативизира общуването, да го въвлече насил ствено в руслото на предварителната схема. Неговата предварителна подготовка е много от говорна и задължителна, но тя има не толкова ръководен, колкото насочващ характер и за това не предполага канонизиране на въпросите и отговорите. В повечето от издадените лите ратурни анкети не се чувствува схоластиката, нормативизирането на изводите от общуването, нарушаването на пропорциите в изявите на анкетьора и анкетирания. Това определя и чувстви телния интерес на съавторите" към актуалната литературна действителност. В това няма ни що чудно - макар и до голяма степен интерпретираща минали факти, анкетата се създава сега и тук", тя самата е въплътен актуален факт.

Що за документ е литературната анкета? В точния смисъл на думата - само за разго ворите, състояли се от тази до тази дата между един писател и един литературовед. Пример но между Емилиян Станев и Иван Сарандев, Георги Караславов и Стефан Коларов, Христо Радевски и Йордан Василев. Нещо повече - тя е документ за разговорите само ако се вземе нейният магнетофонен или стенографски запис. Книгата вече не е същото - колкото и да се придържа към автентичността, тя бележи отклонения. Тя носи следите на едно противоречие - противоречието между интересите на учения изследовател и читателя любител. За учения, който ще пристъпва към анкетата като към документ, пълната автентичност е безусловна необхо димост. Изследователят се интересува дори от паузата пред едно твърдение, от интонацията, с която е споменато едно име, от живото прехвърляне на теми в разговора. Всичко за него е съдържателно, всичко изгражда портрета на писателя, издава неговата сигурност или колебливост, симпатии или антипатии и т. н. Книгата поднася една нормализирана реч (за такава настояват в повечето случаи самите писатели), изчистени са характерните диалектни думич ки, няма ги повторенията, налучкванията, онова толкова показателно „забравих". А освен книжовна" книгата трябва да е и четивна - заради това вече се правят промени. Досега ан кетните книги са давали (макар и невсякога пълен), но винаги достоверен образ на писателя - те могат да бъдат наречени „Андрей Гуляшки-76-та“, „Генчо Стоев-80-та“, „Емил Манов-79-та". Такъв е бил писателят по времето, когато са водени беседите. Анкетиращият е този, който тряб ва да създаде атмосферата на свободна себеизява, на доверие и изповедност. Защото документи рането на собственото „аз" на писателя става с предразполагането да се прояви всичко лично, Всичко особено у него. Но анкетната книга съдържа в доста случаи изключително ценен материал „извън" лич ността на писателя - става дума за погледа върху историята на народа ни, неговите общест вено-политически борби, за създаваните в анкетата представи за културни и други среди и сре дища, за описания на бит, обичаи, нрави, за споменати характеризирани личности и т. н. Раз бира се, целият този материал е поднесен като спомен-разсъждение в беседите от самия писател. Анкетите ни свързват с действителността чрез личността на писателя - непременно чрез неговата памет, чрез неговото разбиране за важността на нещата. Отразява се и добросъвест ността на писателя, и неговата добронамереност. На някои от анкетираните не е чужд стремежьт да подкрепят думите си с факти, да посочат допълнителни свидетелства - в полза на докумен талната стойност на книгата. Зачестяват случаите, когато самите писатели се интересуват от научното предназначение на анкетата и във връзка с това се грижат тя да добие по-солиден вид на документ (нищо лошо, ако това не потиска спонтанността, изповедното начало). Всъщност анкетиращият, който има пред вид неизбежната субективност на толкова цен ния „документален" материал в анкетата, е отговорното лице за повишаване на действителна та и документална стойност. Всичко в тази насока зависи от неговата литературоведска и об ща подготовка, от умението му за човешко общуване. Преди всичко той е, който трябва да усе ща" събеседника си и деликатно да се пригоди към него, като не изпуска нишката на разговорите. Той е, който трябва да е наясно какви качества на мисленето, паметта и характера проя вява писателят в излагането на „страничния" материал, колко близо се движи до фактите, за какво има памет" и за какво - не. (В практиката ни са се установили определенията субек тивен" и обективен писател, което пак не може механично да определи анкетата като субективна или документална книга.) И анкетиращият намира начини - различни в конкретните случаи - да помири субективното с документалното начало. Готовите книги доказват резул татността на различните начини за подсилване на документалността.

Утвърждаването на метода на социалистическия реализъм в българската художествена култура от 30-те години представлява единен процес, обхванал всички видове изкуство и литература, процес, обусловен от особеностите на освободителното движение през този период. Това, което става в литературата изкуството при социалистическия реализъм, не може да се разглежда само като сходни явления, без дълбока вътрешна връзка, без взаимодействие между тях. И Тази връзка се явява както на основата на типологическата общност на художествения процес, така и въз основа на преките контакти, на съвместните творчески усилия, насочени към постигането на една единна цел. Изострянето на класовата борба в началото на 30-те години активизира процеса на политическа ориентация на прогресивните писатели и художници, накарва ги да направят своя избор по пътя на политическата борба. Те се обе диняват около партийните издания като „РЛФ", Ехо“, „Жупел“, „Поглед", „Кормило" и др., встъпват в тясно сътрудничество при решаването на общите за тях политически проблеми, съвместно участвуват в нелегалната, конспиративна работа, провеждана от БКП. Често е трудно да се разграничат сферите на дейността на писателите художниците, обединени в двата творчески съюза - „Трудовоборческите пи сатели" и "Дружество на новите художници". Тук се срещат Х. Радевски, Г. Караславов, М. Исаев, Н. Ланков, О. Василев, Л. Стоянов с А. Жендов, И. Фунев, С. Венев, М. Сотиров, М. Цончева. Съвместната им работа е за тях стимул в творчеството, обединява ги в борбата против фашизма и монархията. Между дружеството „Новите художници“ и „Съюза на трудовоборческите пи сатели" в общата за тях платформа се установяват тясно творчески връзки. В писателския съюз вземат активно участие художниците, които се занимават с литературна дейност, като А. Жендов, И. Фунев, Н. Шмиргела. Х. Радевски си спомня, че А. Жендов беше еднакво мощен и като художник-карикатурист, и като фейлетонист, и като публицист". Той е един от организаторите на Съюза и влиза в неговото ръководство; Н. Шмиргела е не само скулитор иизкуствовед, но и автор на разкази, като същевременно е и секретар на учре дителното събрание на Съюза 2.

Съвременната ни детско-юношеска литература се създаде и разви на базата на здравите реалистични, народностни и демократични традиции на класическото наследство. Едно от същностните и качества, което днес определя нейната актуалност, идейна и социална съдържателност, е здравата връзка с живота, с неговите преобразувания, с крупните обществени и духовни промени на нацията. Още началните стъпки на младата социалистическа литература за деца и юноши очертаха правилната насока, верните отправни точки и класово-партийни пози ции на бъдещото творчество. Неслучайно в първите години след победата на 9 септември 1944 г. писатели от всички поколения отправиха поглед към антифашистката борба и нейните герои, към саможертвата на борците антифашисти в името на свободата, към народното участие в съпротивата. Само за пет-шест години се създадоха редица значителни произведения, някои от които станаха класика. И до ден-днешен „Митко Палаузов“ и „Героите на Белица" от Марко Марчевски, „Каблешково гори“ и „Училище за смелите“ от Емил Коралов, „Ленко" от Георги Караславов, „Гемия в морето" от Мария Грубешлиева, „Колибарчето" от Калина Малина и др. са любимо четиво вече на няколко поколения пионери. В същите тези развълнувани първи свободни години някои автори си поставиха и много трудната задача да пресъздадат новия необикновен живот на нашата страна, новия необикновен герой на бурното съзидание, проблемите и въпросите около неговото формиране и проявление. Но докато антифашистката борба предлагаше изобилно богат материал, свързана беше с героичното - мотив с огромна привлекателна сила за младия читател, - с образите на смели и самоотвержени борци, то темата за новия мирен живот и героите на този живот все още нямаше изпитана жизнено правдива основа, ня маше първообрази и съществуваше най-вече в представите на творците. Ето защо и първите произведения, третиращи проблемите на качествено новия ден и качествено новия човек, в по-голямата си част бяха декларативни, емоционално приповдигнати, морализаторски и догматични. Това се отнася особено до белетрис тиката, която е и обект на настоящата статия. Намеренията бяха повече от добри, честни и смели, бих казала, но на практика" не се получиха убедителни И въздействуващи творби, тегнеше върху крилете култовският догматизъм.

Онова, което искам да споделя за този белетрист, ми носи големи въл нения - и като читател, и като критик. Повече от двадесет години, поради непознаването им, не съм писал за книгите на Марий Ягодов. Няма да се успокоявам, че и други оперативни ценители, ако съдим от мълчанието им, са в дълг към делото на един дълбоко пластичен повествовател. В случая споделената или разделена вина в никаква степен и никого не оправдава. Защото всеки от критиците е отговорен пред собствената си съвест; всеки за себе си прави равносметка на видяно и подминато, на казано и премълчано; на компромисите, които е извършил, и на принципите, от които се е ръководил. Моя та утеха би могла да намери приют единствено в чистосърдечното ми признание - причина е моята неосведоменост. Човек не може да познава всичко една текуща национална литература, макар че произведения като „Горун призори" (1956), „Мюмюновите гълъби" (1962) и „Антина и ветровете" (1963) не са факти, които биха могли да не се забележат и да се поставят в пасивно съотношение спрямо други литературни творби, които някога са очертавали, B а и сега определят релефа на съвременния художествен процес.. Както всяко литературно произведение, така и всеки писател има да извърви свой много специфичен път на развитие и на реализация. Трябва да се наложи в зрителното поле на читателите и на критиката, да спечели тяхното предразположение и признание, ако ги заслужава. Нужно е да придобие полагащото му се място и с приноса си в онова непрекъснато обновление, което наричаме новаторство, и с трайното, същинското и необходимото, което ляга в основата на традицията и я подготвя за по-нататъшно извисяване. За Марий Ягодов този неизбежен момент дойде с книгата му „Древният път" (1977), която вече не можеше да не бъде забелязана и да не направи силно впечатление тъкмо сред ярките проявления на съвременната ни проза. С по-кратките си разкази, а най-вече с мащабните и по размери и по съдържание новели сборникът ни накара да се замислим върху следното обстоятелство: кой е този писател, който като че ли скромно и всъщност така смело дръзна да мери силите си с неколцината най-изтъкнати сегашни български автори, считани от критиката - къде с пълно право, къде до известна степен по навик и по съображения - за фаворити, за единствени и сякаш недостижими? Ето че се появи този мълчаливец, когото посетителите на писателското кафене виждат всеки обед да си пие кафето, да наблюдава някак си разсеяно и от време на време да влиза в задушевен разговор с почти едни и същи - може би близки, може би не дотам интимни събеседници.

Въпреки тази висока оценка, изказана през 1911 г. от видния български учен историк В. Н. Златарски, все още за Онуфрий Попович няма цялостно проучване, в което да се про следи неговата биография, неговата обществена, културна и църковна дейност. Сега познатите материали говорят, че целият му живот е насочен към въздигане духа на българина, към създаване на просветно движение, предпоставка за по-добър живот. Проучванията, пря ко свързани с неговия живот и с неговото дело, са съвсем малко. Първа такава публикация дава В. Н. Златарски - Архимандрит Онуфрий Попович Хилендарец", в която обнародва автобиографията му, придружена с проучване за възрожденеца. Втора публикация пак с извороведчески характер направих аз през 1968 г. - Хилендарска преправка на „История сла вяноболгарская "2. В повечето случаи за него става дума в проучвания за други възрожденски дейци, като понякога се изнасят и негови писма

Твърде оскъдни и несигурни са свидетелствата за Неофит Бозвели до времето, когато той, прехвърлил петдесетте, става централна фигура в началните прояви на борбата за църковна не зависимост. Наистина предположенията на изследователите посочват пътя за възвръщането на 138 някои пропаднали следи, но с тях не може да се надмогне неизвестността, обгърнала годините на израстване и духовно изграждане, на първи литературни опити и обществени прояви. Тази непълнота на познанията ни за Бозвели при един или друг повод възбужда съмнения и догад ки, затруднява цялостната му оценка като самобитен болгарский списател", води до почти условно разграничаване на отделни етапи в неговото творческо развитие. В своя аналитичен и задълбочен труд, пръв и засега единствен опит за цялостно предста вяне на Неофит Бозвели като обществен деец и творец, академик Михаил Арнаудов пише: За литературните опити на Неофит можем да говорим главно благодарение на крайно нещаст ните обстоятелства, които прекратяват на два пъти неговата обществена дейност. Принуден да прекара години наред в заточение, далеч от родината си и без възможност да общува с приятели и по-широк кръг сънародници... той заменя устната проповед с писмена, хваща перото, за да продължи чрез книгите си да буди духовете... Излиза, че именно годините на страдания и борби, на жарки страсти и шеметно прииждащи събития са начални за същинската творческа дейност на Неофит Бозвели, че литературните занимания го поглъщат всецяло едва от момента, когато загубва каквато и да било друга възможност за пряко участие в обществения кипеж. С това време би трябвало да се свърже и зараждането на диалогичната форма, подбудена както от множество сродни творби на балканските литератури, от необходимостта в условията на заточението да се контактува със сънародниците, така и от благоприятната обществено-психологичес ка атмосфера, съдействуваща за развитието и обособяването на такива произведения, които съ четават неусетно критиката на съвременността с литературата". Наистина има логика в тази мисъл - най-значителните произведения на възрожденеца са създадени именно в периода на неговите две заточения. Затова немалко изследователи споде лят становището на М. Арнаудов. Така според Ст. Таринска Бозвели се залавя за перото ед ва когато му е отнета възможността за непосредствено въздействие", според Р. Димчева „Неофит не би създал литературния диалог, ако заточението не го лишава от възможността да води устна полемика", а сред аргументите на Г. Танчев, обособил цял раздел за твореца от преходен тип или за писателя по неволя се изтъква обстоятелството, че в насочването на хилендарския монах към литературна дейност е имало момент на случайност

Началната статия на кн. 2 Носталгия по класическата форма" е посветена на литовската литература. Авторът и Витаутас Кубилюс проследява състоянието и развойните тен денции в литовската литература след Втората световна война. В първите редове на изследването вниманието на читателя е насочено към един вечно актуален проблем в развитието на изкуството и литературата - новаторството и традицията, като се изтък ва, че през различни исторически периоди взаимоотношенията между тези две неразривно свързани страни на литературния процес далеч не са гладки и безбурни, поняко га се стига до резки стълкновения между новаторските и традиционните тенденции и на авансцената излиза ту едната, ту другата от тях. Литовската литература попада във водо въртежа на европейските литературни тече ния направо от фолклора и усвоява активно съвременните форми на художествената реч. През 50-те години тя си спечелва званието търсеща, новаторска литература, литература, която преодолява инерцията. Но - както пише В. Кубилюс - на литовската литература и ставало все по-трудно да удържи на необ ходимата висота гордо веещото се знаме на новаторството, литературният живот се стабилизирал и духът на радикални промени не можел вече да подхранва художественото слово. Жаждата по експерименти се изтлас ква малко по малко от носталгията по кла сическата форма. След като легализира дифузията на жанровете и хибридните композиции, литовската литература започва да тъ гува по трайни и устойчиви форми. Докато през 50-те години тя гори от решимост да създаде нещо съвършено ново, то по-късно погледът й е отправен към традициите, схващани като корени на националното своеоб разие и сила. Новаторите, възприели идеята за вулканичност на творчеството, заменят плана на произведението с импровизацията, причинната зависимост с променливата въл на на настроението, последователното развитие на художествената идея - с импулсивна смяна на изобразителния план, хармонията в интонацията и стила - с контрастни съ четания. B периода на новаторските търсения и жанровете претърпяват съществени измене ния - появяват се отделни форми, които не могат да се вместят в традиционните схеми на жанра. В стремежа си да се освободи от тес ните граници на литературното мислене в следвоенните години, от външната и вътреш ната регламентация, Е. Межелайтис провъз гласява програма, която да интегрира всич ки жанрове и форми на творчеството - да се създаде един синтез от поетически форми, където биха се сплавили в едно цяло минало, настояще и бъдеще, каноническите и белите стихове, прозата и диалогът, мисълта и чув ството, музиката и пластиката".

По реда на излизането от печат това с осемнадесетата книга на литературния кри тик и историк Стефан Коларов. Между изда дените досега изпъкват три: „Съвременни силуети" (1972), „Младен Исаев" (1977) и По Априлската магистрала на времето" (1983). Всичките издания са реализирани в един неголям интервал от време (1971- 1983). При това с твърде широк тематичен обхват - книги из историята на българската литература, монографии, очерци и портре ти, литературни анкети, худажествено-до кументална проза. Стефан Коларов е един от сравнително младите литературни критици, чиито изяви са многопосочни. Творчеството на Георги Караславов, както знаем, е привличало десетки критически пера: в миналото -Д. Б. Митов, Вл. Василев, Г. Бакалов, Г. Цанев, а след народната победа - Т. Павлов, П. Зарев, Л. Стоянов, П. Динеков, Р. Ликова, Б. Делчев, Е. Каранфилов, Г. Гочев и мн. др. В отделни моногра фични трудове литературното наследство на Караславов е представено от Георги Константинов и Е. Константинова, Ал. Спиридонов, Вс. Андреев (Ленинград), също и в тематични сборници. През 1978 г. в издателство „Български писател" излезе литератур ната анкета „Георги Карасловов", дело на Стефан Коларов. Тя се наложи като безспорно постижение на съвременното ни литературознание, въпреки някои фактологически неточности - плод както на времето, на паметта, така и на извънредно трудните условия, при които са ставали срещите и беседи те с именития наш писател. Анкетата с Геор ги Караславов бе изпълнена по изследователския план на Института за литература при БАН, многократно бе обсъждана. Тя съдър жа изчерпателни биографични сведения и автентични данни за живота на анкетирания писател, за потеклото на неговите произве дения, за прототиповете на стотици негови герои, за особеностите на творческия процес. В тоя смисъл читателите и литератур ната критика посрещнаха книгата като постижение на родното караславознание. Многобройните, винаги интересните спомени на нашия класик на социалистическореалистичната ни литература Георги Караславов за лица и събития, лични признания и отношения към писатели и творби, независимо от някои публикации в периодичния печат и сборници, просто налагат те отново да бъдат документирани. Книгата „Георги Караславов и неговият свят иде да продъл жи постигнатото в литературната анкета с писателя, издадена през 1978 г. И не само да продължи, но и да допълни редица моменти от идейния и творческия свят на писателя. За целта през последните две години от жи вота на Г. Караславов по предварително изготвен план Ст. Коларов възобновява сре щите си с писателя, извършва допълнителна и значителна по размери анкетьорска работа, в резултат на която имаме новата му книга. Става дума за едно ново обглеждане на първоизворите, главните етапи и големите постижения на писателя, реализирани в продължение на близо шестдесет години. При поставяне на въпросите обикновено се има предвид, че това творчество се ражда в противоположни и сложни тенденции, само очертава някои върхови постижения във водещи те жанрове на националната ни художестве на литература и в същото време държи сметка за постоянно променящите се динамични процеси на усвояване и използуване на натрупания опит - национален и международен -в областта на реализма и социалната проблематика.

На настоящия етап на междулитератур ното общуване на България и Чехословакия най-авторитетните научноизследователски интереси са свързани с проблемите на българската бохемистика и чехословашката бълга ристика. Участвувайки в сравнителното ли тературознание като две съотносими славистични дисциплини, те оформят съвремен ния облик на една дългогодишна традиция. Въпреки че бохемистиката в Софийския уни верситет започва да се развива от по-късна дата в сравнение с българистиката в Чехия, която навърши вече 130 години, тя заема почетно място сред останалите международни славистични центрове Издаваната по инициатива на Катедрата по славистика в Карловия университет поредица „Трудове по история на славистика та" посвещава още един брой на 1300-годиш нината от създаването на българската държа ва (в предишната VIII книжка се разглежда цялостното развитие на българистиката в Кар ловия университет). В ІХ брой на посоченото издание българските и чешки автори учас твуват равностойно. Някои от включените материали имат културнопознавателно зна чение, други - литературно-историческо. Из- следванията на българските бохемисти Янко Бъчваров, Иван Павлов, Ангелина Минче ва и Величко Тодоров си подхождат по те матичния си избор. Те представляват богат исторически преглед на различни славистич ни дисциплини в Софийския и Карловия университет (литература, фолклор, етнография, езикознание, балканистика) и на рецепцията на чешката литература у нас. Чехословашките автори Злата Куфиерова, Венцеслава Бехиньова, Карел Хоралек, Зденек Урбан и Антонин Робек участвуват с материали с потясна проблемна насоченост, най-често от насяща се до значението на някои български ичешки учени за развитието на славистиката.