мита

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.

Томас Ман създаде реалистични романи, реализмът му е от ново естество, което ред изследователи нарекоха обновение на реализма или движение към нов хуманизъм. 1 Романите му синтезират полюсите на XIX в. (Шилер - Гьоте, Достоевски - Толстой) с влияние на немската класическа философия, с познание на световната култура и литературно развитие, със самочувствие на човек, който иска да обясни света не от една гледна точка. „Повествованието оперира със сред ства на реалистичния роман, но не е реалистичен роман, то постоянно излиза от рамките на реалистичното, като символично го активизира и приповдига, като дава възможност да се прогледне чрез него в сферата на духовното, в сфе рата на идеите, "2 Това е обобщение у творец, за когото художествените призведения се редуват или се прекъсват при създаване от теоретично-есеистични и научни писания, които не са забавление или отмора, а разтоварване на художественото от „излишния труден идеен материал чрез аналитична полемика на изложение. По време на създаване на романа „Вълшебната планина", започнат преди войната и завършен след нея, авторът пише критически есета. „Три от тях, а именно „Гьоте и Толстой“, „За немската република“ и „Окултните преживявания“ по съдържание са духовни рожби и разклонения на този голям роман“ (IX, 161). Кни гата за Гьоте и Толстой например е особено актуална за Томас Ман: в нея чрез примери на „великите гении на природата“ се пресъздава най-важният и основополагащ процес на преход на личността от „наивното“ царство на природата в царството на духовното - процес, който се извършва у всички негови герои и особено в късните му романи. 3 Това „царство" минава през болестта, смъртта и любовта. Томас Ман неведнъж се е изказвал за връзката между болестта и гения. Във „Вълшебната планина“ и „Доктор Фаустус" това е централна тема. Негови изследователи по тази причина го успоредяват с Фр. Ницше и Достоевски.

Позната още на предлитературната художествена традиция (митологията фолклора), естетическата експлоатация на фантастичното присъствува почти без прекъсване в хилядолетната литературна история, претърпявайки същест вена еволюция. Отдалечавайки се от фолклорно-митологичната си прародина, литературната фантастика развива приключенско-авантюристични, игрови или прогностични форми, твърде различни от архаичните им предци - маги ческата култова обредност и народните приказки, поверия и легенди. Древното поетично потекло на жанра обаче прозира и в най-конструктивните му съвременни метаморфози. При целия технологически рационализъм на инженерната и социално-прогностичната фантастика и в тях е оцеляло нещо от магическия полъх на старото фантастично, съхранен е упойващият дъх на приказност чудеса, съпътствуващ празника на всяко романтично откъсване от прозаичната логика на реалността. Социално-историческият разрез на фантастичното, осветляването на жанра в диалектиката на неговото движение и изменчивост във времето ни дава въз можност да видим в анималистичната образност на мита, в екзотичните маги чески фигури от приказния фолклор и епоса несъзнаваща себе си фантастика, предфантастика. Митът, вълшебната приказка, героичният епос, народната балада и легендата и различните видове литературна фантастика могат да се разглеждат като отделни фази от еволюцията на един и същ жанр, който непре къснато се модернизира, подменяйки съдържащите се в него по-стари културни пластове с по-млади. Прастарите и ултрамодерните разновидности на жанра еднакво се характеризират с фантастична насоченост на фабулата, но при съв ременните му преображения се касае за фантастика без мистика, за утопична 40 или игрова фантастика, изцяло извън гравитацията на древните езически или ре- лигиозни суеверия. Митът и приказният фолклор използват намесата на транс- цендентни сили за аргументиране на свръхестественото. Формулата, по която там се оправдава съществуването му, не остава същата в авторската приказка, в литературните хиперболизации, в екзотичния фантастичен роман на пътешествието или в модерната научна фантастика. Ирационалните факти в тях нямат мистичния привкус на чудесното. Като естетическо явление със съвсем друга културно-историческа възраст литературната фантастика определено се дистанцира от мистиката на фолклорните вълшебства. Свръхестественото и алогичното в нея е винаги с откровено манифестирана фантазна природа, възприема се като продукт на игрово фабулиране, като естетически адекват на миражни видения и мечти.

Averintsev's article Towards Interpreting the Symbolism of the Myth about Oedipus analyzes not what Sophocles has done with the mythological plot, but rather what he has found in this plot as already existing. The author's task is to make clear the meaningful relations which were the tragedy's semantic canvas and which Sophocles had to operate with. Therefore, the article does not discuss problems concerning the tragedy's artistic aspects. Moreover, Averintsev consciously investigates the mythological symbolism only inside the Greco-Roman world and quotes parallels within the Antiquity - from Homer to Proclus. According to him, the main task of the history of culture is to scrutinize the new interpretations of meanings but yet it is necessary to know what actually has been interpreted. Subsequently, he does not focus on the connotations of the tragedy itself but of the myth about Oedipus.