Тодоров

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.

Търсейки материали за дипломната си работа на тема „Текстологични наблюдения върху драмите на Петко Тодоров", * попаднах на различни варианти от пиесите на писателя. С любо питство установих с какво старание и грижа големият писател се е връщал към вече написаните произведения, за да внесе корекции и допълнения. Тези корекции и допълнения имат различни подбуди и носят различен характер. Едни от тях са плод на личната неудовлетвореност на П. Тодоров, други са направени след колегиални забележки на хора от театъра. Успях да открия екземпляра на драмата „Зидари“, който П. Ю. Тодоров е предал в Народния театър, както и бележките, които Яворов е направил върху така предложения драматичен текст. За пръв път П. Тодоров разработва сюжета на „Зидари" през 1899 г., когато той е студент в Берн, Швейцария. В този първоначален вид писателят нарича драмата си „Каманари" и тя е трябвало да съдържа четири действия. Може би този вариант есъществувал само във въображението на П. Тодоров, защото в писмо до приятеля си Иван Кирилов от 21 април 1899 г., писано в Берн, той му изповядва сюжета и признава: „Аз не съм писал още нито буква и надали скоро ше да начена." Същия замисъл писателят споделя и с Ал. Балабанов, с когото заедно са студенти в Лайп циг (от 1899 до 1900 г.). Може би тук вече П. Тодоров е записал замисления сюжет, защото Ал. Балабанов в спомените си твърди, че получил от Берлин „по пощата една тетрадка с корави черни корици, с нехаен надпис от едната страна: „Зидари". Аз прочетох тетрадката и останах възмутен, да, отвратен - такова бе разочарованието ми... Сега „Зидари" нищо, ама нищо не струваше. Де бе това, което ми разказа - де са тия написани страници!" След няколкогодишна работа върху текста, през 1902 г. П. Тодоров отпечатва пиесата си в сп. „Мисъл“, г. ХII, кн. 1, 2, 3 под заглавие „Зидари", драматическа еклога. Сега пиесата е в три действия, макар че още в писмото до Ив. Кирилов П. Тодоров споделя, че пиесата трябва да има четири действия и подробно разказва сюжета на всяко от тях. Изглежда, че между проче тения от Ал. Балабанов текст и публикувания в „Мисъл“ няма съществени различия, защото Балабанов твърди: „После тези тетрадки се обърнаха на книги, на печатна драма, но аз още дирех само това, което сякаш изгубих вече и надежда да намеря... Може би седемосем или даже десет години трая това търсене." На 21 юни 1907 г. с писмо до директора на Народния театър П. Тодоров изпраща нов текст на „Зидари" -сега вече в четири действия. Пиесата била одобрена за представяне в театъра през сезона 1907-1908 г. Сам П. Тодоров настоява пиесата му да бъде поставена от режисьора Сава Огнянов, като определя и артистите за всяка роля.

Както е известно, Петко Ю. Тодоров е учил и е пребивавал неколкократно в чужбина - Франция, Швейцария, Германия, Италия - и това в значителна степен предопределя широките му познанства и контакти с чуждестранни писатели, учени, обществени и културни дейци. През 1896 г. Петко Тодоров заедно с брат си заминава за Франция, за да продължи образованието си в лицея в Тулуза. Тук той се запознава с френския общественик Лагардел и с Жан Жорес. Неуморим политически деец, философ, талантлив журналист и изключителна личност, Жорес прави силно впечатление на българския писател. Той е очарован от борческата стихия и несломимото красноречие на французина. Става сътрудник на неговия вестник „La depêche". Дори в редакцията официално го таксуват като „специален кореспондент на вестника за България и Балканите". След две години П. Ю. Тодоров се прехвърля в Швейцария (Берн), където следва право, но посещава често лекции и по литература и философия. Към края на следването си той усилено подготвя дисертация на тема „За отношението на славяните към българската литература". С цел да издири материали и направи проучвания по въпроса той пътува често, като последователно посещава Лвов, Варшава, Прага. В Швейцария започва кореспонденцията между него и известната тогава украинска писателка Олга Кобилянска. Впоследствие този писмовен диалог се превръща в трайна дружба, в полезно литературно сътрудничество. Първите разменени помежду им писма датират от 1900 г. Тогава укрепващ творец, с буден и търсещ ум, Кобилянска се е стремяла към лични връзки и литературен обмен с други славянски писатели. Същите интереси и тежнения е имало и у Петко Тодоров. В едно свое писмо до д-р Кр. Кръстев той го запитва какво мисли относно възможното по-тясно сближаване с малоруските (украинските) писатели от Буковина. Информира го, че те са пожелали да обменят своето академично списание „Віестнік наукові и литературні" с редактираното от Кръстев списание „Мисъл“. П. Тодоров моли Кръстев да му съобщи ще подкрепи ли едно такова начинание, като го уверява, че младата украинска литература има свое интересно развитие и значителни представители. Тази еднаквост в търсенията на О. Кобилянска и П. Ю. Тодоров ги сближава. В писмото си от 15 май 1900 г. Кобилянска иска от него да я запознае с българската литература и найвече със собственото му творчество. Кобилянска изказва съжаление, че въпреки кръвното братство творците от двата народа слабо се познават и не си сътрудничат достатъчно. За да поправи отчасти това, тя му съобщава адресите на украинските писатели Иван Франко, Васил Стефа ник, Осип Маковей и др. Благодарение на създадените взаимоотношения още през декември 1900 г. във в. „Буковина" се появява в украински превод (чрез немски) идилията на П. Тодоров „Певец“. Преводът е направен от украинската писателка Евгения Яршинска, приятелка на О. Кобилянска. Впоследствие самата Кобилянска превежда същата идилия. Тя методично започва популяризирането на творчеството на П. Тодоров в Западна Украйна. През следващите години излизат в Лвов и други творби на българския писател на украински език. По повод на подобен случай, когато преводът е бил съпроводен и с биографична справка за писателя, Коби лянска му пише: „Двете Ваши новелки излязоха... Колко чувствителни и нежни са те! Колко тънко сле дите вие трепетите на душата и как горещо се държите с Вашите герои! Пишете по-нататък. Вашите творби се четат така живо! Тук всички мои познати ги прочетоха, разбира се, и Леся Украинка. Тя много се заинтересува от тях." Трябва да се подчертае интересният факт, че идилиите и драмите на Петко Тодоров, основани на мотивите и словното богатство на българското народно творчество, са имали своеоб разно въздействие върху психотворческия процес у О. Кобилянска. В едно свое писмо от 1903 г. тя сърдечно му признава това:

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.

През 1977 и 1978 г. парижкото издателство „Сьой" пусна две от последните книги на Цветан Тодоров (последната - Речеви жанрове" - излезе също през 1978 г.), за мислени и осъществени като изследване в исторически план на семиотичните идеи от позицията на схващанията на автора за езиковия символизъм - територия, която той е определил за себе си, ако можем да се изразим така, след оттеглянето на структураЛистичната вълна. Трудно е да се определи жанрът на „Теории на символа“ и „Символизъм и тълкуване". Речта на Тодоров отново носи белезите на висока теоретичност, която срещаме в почти всички негови книги. Тясно се преплитат теоретичното изложение с дълбокия анализ на възгледите на разглежданите автори и експлецитно или като подтекст - едно постоянно търсене на собственото място сред различните схващания, една дълбока лична равносметка. Историческият материал е подбран, за да докаже вижданията на автора и да ги постави в традицията на схващанията на немските романтици, но заедно с това тази традиция е осмислена от вече извърве ния път на неореторика-структуралист. Във втората книга „Символизъм и тълку ване", базирайки се на дихотомията език реч, видена не в перспективата на Сосюр, а в тази на Бенвенист, Тодоров дава името езиков символизъм на „полето на действие на непрекия смисъл“, като се обръща към индийската традиция. В стария спор за съшността на непрекия смисъл, отричан от линг159 вистите и абсолютизиран от Ницше, Тодоров се старае да заеме с една позиция, да го отграничи и превърне в обект на изследване, зачитайки лингвистичната му природа. „Зна ченията, извикани в съзнанието по непряк път, са значения, каквито са и останалите: различават се само по начина на появяване, който е именно асоциирането на присъству ващото с отсъствуващото. Тодоров счита, че непознаването на специфичната природа на означаването (фр. синификасион), смесването му с асоциацията и налагането по този начин на езиковите категории и терминология на символичния процес скрива същността му от погледа, че да се говори непрекъснато за език" и означаване" може да става само ако тези термини са освободени от специфичното им съдържание - нещо, което обаче е научно недопустимо.

В своята първа пиеса „Зидари“ въпреки преплитането в драмата на един християнски суеверен мотив, който в народното съзнание добива изкристализиран поетико-митологичен израз, смесен и с естетическо чувство и с чувства и за принесена жертва, остава в нашата драматургия като първа социална българска драма. В никоя друга своя драма с изключение може би на „Първите" Петко Тодоров не е така земен, така единен в реалистическата фактура на драмата си, както тук. Той не се откъсва нито за миг от живота на българина в селото, от неговите страдания, борби, от мъчителния процес на постепенното съзряване на националното му съзнание сред обрисувания ранен социален бит. Нито от психологическата основа на характерите, както в „Зидари". Останалата тема в пиесата не е толкова вграждането и жертвата, колкото мъчителният процес на изграждането на църквата, която израства като поетическа метафора на социално-националното самоизграждане на българина, на зидарите, на селото, на вярата, труда и борбата, които ще определят бъдещия ход на събитията в нашата история при оформяне на българското самосъзнание. И в много по-късните пиеси на трудова тематика не можем да видим така непосредствено и оригинално вплетени в сюжета трудовият процес (работата на зидарите) като поетика, като митологичен и художествен израз, а не като външна илюстративна прибавка или откъснат повод за драматургически колизии, както в повечето ни пиеси на тази тематика, както в „Зидари". В „Зидари" Петко Тодоров еуспял да вплете в единно цяло не само процеса на изграждането на църквата, но и на себеизграждането и просветлението на зидарите. Изображението на гнетящите обективни сили на живота - робството, насилието, напрежението, необяснимата несговорчивост между майсторите, индивидуализма, любовта, жертвата, самотността, съмнението - всичко онова, което съставя тази драма, е въплътено в стените на църквата, потънала в земята със своя висок кръст, възвишен към небето. Всичко това представлява страдалческото духовно отражение на една социална драма с някак скритото и неясно до голяма степен неизразено и същевременно устремено социално „сражение" за живот за всички, за свобода и отговорност, за дълг и себеизграждане, често пъти върху пепелта на собственото себеразрушение. Един отминаващ живот на „тъмното царство“, на неосъзнато докрай социално и национално самосъхранение. Един застинал консервативен бит, който води направо към бунтовното дръзко начало на разрушение и ново съзнание. Една традиция, която се руши и ражда нещо ново.

Неотдавна се появи учебникът „История на чешката литература", част първа, дело на Иван Павлов и Величко Тодоров. За първи път у нас излиза самостоятелна история на отделна славянска литература (досега са изследвани някои периоди на руската литература, добре известни са бъл гарските общи трудове по история на славянските литератури). В учебника е представено оформя нето и развитието на чешката литература в пе риода от нейното възникване до края на Първата световна война. Огромният по обем материал е групиран в три основни раздела. Всеки от тях всестранно и изчерпателно изгражда сложната, многостранна картина на чешката литература в отделни етапи от нейния развой. В това изобилие от писатели, творби, теми, проблеми, характери двамата автори са успели да синтезират и характе ризират най-важните същностни черти на чешката литература. В учебника се откриват мнения и постановки, свидетелствуващи за съществуване то на национални исторически школи. По този начин Ив. Павлов и В. Тодоров се стремят да се до ближат до научната истина в трудовете на чешки, словашки и български учени. Текстът на учебника •изграден върху основата на марксисткото лите ратурознание. Първият раздел от „История на чешката ли тература" е посветен на старата чешка литерату ра. Материалът е подреден според утвърдената чешка литературна периодизация за този период. Състоянието на литературата по чешките земи е представено в тясна връзка с техния общественоисторически развой. Всъщност навсякъде в учеб ника е потърсена обусловеността на литературата от обществено-историческия развой на чешката държава. В първия раздел са проследени промени те в художественото изобразяване на действител ността, развитието на жанровете, оформянето на чешката литература като самобитно явление. „Старата чешка литература" разкрива състояние то на литературния живот по чешките земи в пе риода от втората половина на IX век до средата на XVIII век. За да се разбере същността на зараждането на чешката литература, е нужно да се знаят значението и тенденциите на обществено-полити ческата история на Велика Моравия и Чешкото кралство. Централно място в раздела с отделено на Моравската мисия на Кирил и Методий, чиито етапи са очертани според паралели със славянския свят, с нашата история и литература, както и с кул турно-историческото европейско развитие. Така се обясняват, допълват някои типологични кон такти, близки отношения между отделните литератури. Разказвайки подробно за Моравската ми сия, Ив. Павлов и В. Тодоров определят и основ ните насоки на кирило-методиевската традиция в чешката литература. Те засягат спорния въпрос, предизвикал различни научни хипотези, за културно-историческата приемственост между Велика Моравия и чешките земи. Разглеждат симбиозата между славянската и латинската писменост, първите чешки писменни паметници (Киевски листи, Пражки глаголически фрагменти), появата на пър вия чешки авторизиран текст -Чешката хроника на Козма. Двамата автори проследяват създа ването на народностните чешки постични традиции през XII и XII век, подлагат на сравнителен анализ чешкия вариант на Александрията и т. нар. Далимилова хроника, с който доказват новите творчески възможности на чешката литература. Проследяват и развитието на чешкия театър и сатира през XIII и XIV в., спират се върху пробле мите на театралния диалог и др. Съществено мяс то те отделят на разцвета на културата и литературата, настъпил по времето на Карл IV. Изясня ват същността на хуситството и хуситската лите ратура, дейността и значението на Ян Амос Коменски, както и барока в чешката литература и театър.

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).