Автор
Публикувана на
Free access
Резюме
Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.


Петко Тодоров и другите

  • Издател
    Печатница на Държавното военно издателство при МНО
    Обхват на страниците:
    59
    -
    86
    Брой страници
    28
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Ключови думи
    Резюме
    Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.