Непубликувана

Преди известно време сред ръкописите на Пенчо Славейков, съхранявани в музей „Петко и Пенчо Славейкови" (МППС), бе открит непубликуван труд на поета за Х. Хайне. Не само на изследователите, но и на широкия кръг почитатели на творчеството на Пенчо Славейков е добре известно, че Х. Хайне еедин от особено любимите му автори. Още през 1885 г., 19- годишен, той се запознава чрез руски преводи с редица негови творби и заживява с поезията му. Голямото обаяние на Хайневата поезия и проза над него, възхищението му от неговите творче ски търсения и сполуки, от борческия му характер и необичайно надарена и оригинална лич ност се запазват до последните дни на Пенчо Славейков. От най-ранните си творчески години той превежда Хайневи стихотворения, осигурява някои от тях за „Библиотека св. Климент", пише под негово влияние редица стихотворения от първата си стихосбирка „Момини сълзи" (1888), пссвещава му свои произведения. По време на следването си в Лайпциг той се залавя с проучвания за написване на дисертация „Влиянието на Хайне върху развитието на руската лирика", над която работи почти през всичките години на учението си (1892—1898). Негови състуденти разказват с какъв необичаен интерес се езанимавал с тази тема. По цели дни и сед мици наред се ровел из библиотеките, за да издирва преведеното от Х. Хайне на руски език, кой го е превел, как, кои от руските автори са се занимавали с Хайне и какво влияние е оказал той върху известните тогава руски поети. Посещавал често проф. Ернст Елстер, един от изве стните изследователи на Х. Хайне, търсел помощта му. Подготвил и прочел реферат на руски език в Славянското дружество в Лайпциг върху Хайне. И все във връзка с изследването си за Х. Хайне поискал разрешение от М-во на народната просзета у нас един семестър да учи B И Москва, но желанието му не се осъществило. От тази упорита работа за Х. Хайне в архива на поета, съхраняван в МППС, са запазени няколко ръкописни тетрадки, свидетели за извънредно усърдната му изследователска дейност. За съжаление те не могат днес не само да се разчетат, но дори да се прелистят, дотолкова листата са похабени поради лошото съхраняване в миналото. Само една от тях с ценни библиографски данни и извадки от прочетени книги на руски немски език е запазена по-добре. В нея се намира и набелязаният план за дисертацията. Запазен е също и един екземпляр от книгата: „Стихотворения Гейнриха Гейне. Романцеро. Изд. Едуарда Метцига, С.-Петербург, 1864 г. " В него личи колко внимателно Пенчо Славейков е проверявал преводите, сравнявал изданията. Под всяко от стихотворенията има негови бележки иподчертавания. Под някои, в превод на Ф. Берг, поетът е написал: „Това не чини", „преводът на М. Михайлов е по-хубав" и пр. При стихотворение, преведено от А. Плешчеев, е отбелязал: „Както му е адетя, това е хубаво" и др. т. А като сравнява руското издание с немското, съобщава, че 20 стихотворения няма в тоя руски текст". С много бележки иподчертавания са изпъстрени и всички запазени в личната библиотека на поета в МППС екземпляри от различни други издания на Хайневите съчинения на руски, немски и френски език. Но най-много те са в непълно съхраненото многотомно критично издание на проф. Ернст Елстер.

Това беше преди повече от едно десетилетие - 8 април 1960 г. Тогава към Съюза на бъл гарските писатели съществуваше. Кабинет на младия литературен работник, една форма за работа с младите автори. Срещата с Никола Фурнаджиев бе предварително широко разгласена и се очакваше с нетърпение. Още повече, че интересът към неговото творчество осезателно бе порасъл, особено след излизането на стихосбирката му „По пътищата ти вървях". Като сътрудник на вестник „Народна младеж“, който периодически издаваше страница „Смяна" с творби от млади автори, ми беше възложено да напиша информация във вестника. Самата среща се състоя в стария съюзен салон, в който тогава се устройваха писателските съ брания. В уречения час, когато салонът се беше почти изпълнил с млади хора, повечето от тях студенти, Фурнаджиев и придружаващият го Радой Ралин влязоха и се отправиха към масата на подиума. Радой Ралин приветствува поета от името на присъствуващите и го покани на катедрата за встъпително слово. Фурнаджиев обаче се отказа и пожела един непринуден, дру гарски разговор с младите хора върху въпросите, които те ще му зададат. Първото желание се роди спонтанно - някой от салона пожела поетът да разкаже за първите си стъпки в литературата. След това Радой Ралин започна да получава бележки с въпроси, които прочиташе на глас и предаваше на Фурнаджиев. Понякога въпросите се задаваха анонимно или пък бяха подписани само с фамилните имена. На това се дължи непълнотата в стенограмата. По какви причини вече не помня, но информация във вестника не излезе. От срещата обаче съм запазил своята стенограма и сега я печатам за първи път. Надявам се, че ще бъде полезна за всички, които се интересуват от живота и творчеството на поета. Н. Фурнаджиев: - Започнах да пиша още като ученик. Печатах първоначално в хумористичното списание „Българан“ и „Кво да е“ и др. Първото нехумористично стихотво рение печатах в ученическото списание, което излизаше в Русе. Там печатаха свои произве дения Асен Разцветников, Георги Караславов и ред други български писатели. По това време излизаше списание „Пламък" на Гео Милев, където работеха Ламар, Хрелков и редица други, които са забравени вече. След смъртта на Смирненски се създаде един подем в нашата лите ратура, в нашата поезия предимно. Тъкмо по това време се начена връщане към народа, към земята, казвам връщане, защото символистите и особено епигоните им, които господствуваха тогава, като по-младите Йордан Стратиев, Иван Хаджихристов и редица други около списа ние „Хиперион", бяха далече от нашата земя, от обикновения живот, докато в поезията на новото поколение, на тия млади хора, вече имаше нещо съвършено друго и това се отрази не само на формата, на изразните им средства, а, бих казал, настъпи преврат, който е малко оценен от нашата литературна история. Целият поетичен език с неговите чертози, нимфи, с неговите непеса, с неговия условен и алегоричен език вече не можеше да бъде сроден на младите поети бо него поети, тъй да се каже, стана време. Езикът и изразните средства на цялото поколение 109 по-земен, по-конкретен, по-предметен. Това е начало на ново развитие в нашата поезия, връ щане към народа, след като се използуваха богатствата на символистите, защото не можеше да се пише, както пишеше Вазов, но все пак имаше връщане към традициите на реалистичната поезия. Образите на нашата земя, на народа и т. н. можеха да се срещнат в Емануил Попди митров, в Гео Милев, но при тях тези образи бяха по-други. Народът стана вдъхновител на поезията на това поколение, което даде няколко поети като Смирненски, които и досега имат място в нашата поезия. Това е в общи думи атмосферата, това евремето, в което аз почнах да пиша своите стихотворения, събрани в първата ми книга „Пролетен вятър“. На тези първи свои работи, писани отдавна, преди 34 години, когато съм бил на 24-годишна възраст, днес аз гледам критически. Много работи сега не бих ги написал така, както съм ги написал тогава. Но такова е било времето и не може да се сравнява едното с другото. Изобщо смятам, че място в развитието на една литература и специално в поезията имат ония поети, които носят нещо ново в нея. Често пъти от едно поколение правят това няколко човека, рядко един човек го прави сам. Вземете символистите. Те създадоха все пак, въпреки нашето отрицателно отношение към поезията им като идеология, истински поети, които работеха в тая област и създа доха ценности, които не биха могли да бъдат отречени. Едно поколение като Лилиев, Ясенов, Дебелянов и Емануил Попдимитров създадоха ценности, които са неувяхващи според мен. Общо като школа символизмът допринесе твърде много за усъвършенствуването на средствата, езика на нашата поезия, късото стихотворение и редица други неща, които бяха дадени от сим волистите. По-късно в нашата поезия бяха дадени нови ценности от нови поколения.

Защо ти е истината?" - Старият селски поп Стефан се е „насмукал" с вино от шишето под престола в олтара и тъкмо за това след тържествената служба говори вдъхновено п р о т и в къркането", против „смукачите, които сушат бъчвите“, и трогва набожно сърцата на богомолците в черквата. Това е истин а, но,защо ти е истината?" По-важното е, че тая истина е смешна, че тя е едно трагикомично противоречие: тъкмо виното („Лукавият") прави стария поп Стефан вдъхновен божи служител, тъкмо то влива младежки жар в жилите му, ръцете му престават да треперят, литургията му е особено тържествена, а това разтрогва и преобразява с религиозното си въздействие черкува щите се и така целта на черковната служба е постигната. Наистина средствата за постигането на тая цел са „грозни", мръсни, езически, но целта е „хубава", чиста, християнска и тя е постигната: „да се измъкнеш от истината и да разбереш, че си човек", да си разтвориш душата пред бога топло, а инак само с истината - ти си животно, звяр, хищник. Това е утвърждение на езическите радости и отрицание на идеалистиче ската лъжа и отрещеност от плътското. Елин Пелин не се подиграва, не иронизира своя герой, стария поп Стефан, като порочен божи служител, макар че на пръв поглед изглежда така. Напротив, той разкрива дълбоката трагикомична истина - не само лична на героя, но и на ця л селски български сюромашки народ, който обича и винцето, и ракийката, и песента, и игрите, и еротичната любов, той, който еднакво ревностно посещава и кръчмата, и черквата все за едно и също нещо: „да се измъкнеш от истината, за да разбереш, че си човек“, а не животно, - „не от добро, а за добро". Че тъкмо когато се напие и стане за трезвия „свиня“, сюромахът разбира, че е човек - разбира своите потайни мъки", вдъхновява се тържествено, плаче и се изповядва, безразлично де - в кръчмата или в черквата. Това морално противоречие е външно, то е за житейския трезвен, бюрокра тичен ум, за който всичко е ясно, известно, пресметнато от бога или началника, а за същността на човешката жизнерадостност, дълбоко подбодряне и преобра зяване то енапълно жизнено оправдано, логично необходимо, въжделено за народа.