светия

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).