Идилиите

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.