Библиографски раздел

Българският символизъм и влиянието на френските символисти върху него

Free access
Статия пдф
1295
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Все още една от най-неизследваните области на нашата литературна история остава символизмът. Причините за това са много и от най-различен характер. Буржоазната наука не може да обгърне това явление в перспектива и ретроспективно - на нея и липсваше историческата дистанция, а и самият и подход едва ли можеше да и осигури желания успех. B периода на култа към личността инерцията на грубо социологическото опростенческо мислене задълго задържа литературната ни наука в плен на постановката, чиято същина се свеждаше до твърдението, че символизмът е бил едно от идеологическите прикрития на реакционната буржоазия. Разбулваха се мними пороци, премълчаваха се действителни и неоспорими достойнства. И тъй като имаше време, когато разобличаването на открито реакционното в науката и изкуството се считаше едва ли не за остарял вкус, а стрелите в нашата критика се насочваха към „прикрития“ идеализъм, „прикрития" фидеизъм и т. н., тогава като че ли беше мода да се критикува и символизмът.

Библиографски раздел

Българският Одисей и истината за неговото завръщане

Free access
Статия пдф
1423
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В краткия период на победа и разочарование от победата в борбата за духовна независимост, между 1870 и 1873 г., Петко Славейков написа три поетически произведения, които станаха венец ва неговото поетическо дело - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и „Изворът на Белоногата". През тези години той е писал и други стихове, но те повтарят познатите дотогава мотиви в неговата поезия, не носят ослепителната новота на поменатите както по дух, така и по израз.

Библиографски раздел

Българският символизъм и Млада Полша в сравнителен аспект

Free access
Статия пдф
1909
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сравнително проучване на българския символизъм и полския модернизъм досега не е било предприемано. От едно по-елементарно компаративно гле дище, което има пред вид контактните връзки между двете направления, то не би било и оправдано, защото ще разполага с твърде оскъден материал. В научния смисъл на думата конкретни взаимоотношения и контакти в това направление е трудно да се издирят, ако не се има пред вид личното познанство на Дора Габе и Боян Пенев с големия полски поет Ян Каспрович, станало причина за появата на първата преводна антология на полската поезия у нас още по времето на символизма. Но Д. Габе и Б. Пенев не са представители на българския символизъм независимо от обстоятелството, че са усетили въздействието на творческата му атмосфера и са общували с някои от най-видните му представители у нас. По-особен е случаят с Пшибишевски, който е един от най-четените автори у нас през първите две десетилетия на ХХ в. и без съмнение е съдействувал за утвърждаването на някои декадентски теми и мотиви и по-специално на „мизогинизма“ (женомразството) и вайнингеровско-стриндберговския мотив за извечната „война между половете". Трябва да се отбележи обаче, че в Бъл гария Пшибишевски е бил възприеман не като представител на полския модернизъм, а като един от водачите на европейското декадентство и причина за това не есамо обстоятелството, че той е пишел с еднаква лекота на полски и на немски, колкото декадентско-космополитичният B характер на неговата творe ческа програма и на произведенията му. Това не е възприемане на писателя криво огледало поради недостатъчна информация, по същия начин той бил приеман и от съвременниците си в Полша. Един от теоретиците на Млада Полша - Бжозовски, цени особено високо „релативизма, скептицизма и песимизма"1 на Пшибишевски, тълкувайки ги като най-силната в полската литература атака срещу всички идеалистически системи и мирогледи". Същият Бжозовски по-нататък заявява: „В своя скептицизъм Пшибишевски беше попоследователен дори от самия Ницше."3 Така или иначе полският писател прониква в България предимно по два пътя - чрез немски и особено чрез руски - и едва отпосле бива превеждан и на български от тези два езика. Независимо от обстоятелството, че днес творчеството на Пшибишевски има само историческо значение, неговото въздействие върху духовната атмосфера у нас в началото на века не бива да бъде подценявано и може да бъде обект 1 Literatura okresu Młodej Polski, I, 118. 2 Ibid. 3 Ibid., 119. 42 на специално изследване. (Аналогична е например кратката студия на хърватската литературоведка Невенка Кошутич-Брозович - „Станислав Пшибишевски и хърватският модернизъм“.) Като имаме пред вид обаче, че българският символизъм се реализира почти изключително в областта на лириката, а основните теми на полския писател не намират развитие в него, творчеството на Пшибишевски остава встрани от настоящата тема.

Библиографски раздел

Българският символизъм и европейският модернизъм от Симеон Хаджикосев

Free access
Статия пдф
2066
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.

Библиографски раздел

Българският разказ до Първата световна война от Михаил Василев

Free access
Статия пдф
2138
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ

95 години от рождението на Йордан Йовков

Йордан Йовков и българският фолклор

Free access
Статия пдф
2145
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Свързано ли е творчеството на Й. Йовков с българския фолклор? Всеки без колебание би отговорил „да“. Така отговарят и литературоведите. Логично следва въпросът „как". На него обикновеният читател сам не би могъл точно да отговори, а литературната наука още не е предложила цялостен отговор. Ако нещо енаправено, то засяга само някои от по-частните проблеми, обединявани от този въпрос, а именно: „какво“, „колко“, „къде“, „доколко“, „защо“, „с какъв ефект". *** Българската литературна история разполага с факти, отговарящи срав нително подробно на първия подвъпрос - какво“, т. е. кои конкретни фолк лорни произведения. Те са събрани главно в книгата на Д. Минев в резултат от прилагането на психобиографическия метод при изследване творчеството на големия наш белетрист - какви фолклорни произведения е искал Йовков, кога, от кого; кой, кога, какво му е изпратил. Тази книга съдържа сведения, допълвани от мемоарно-анкетната книга на проф. Сп. Казанджиев,2 свързани с отговора и на подвъпроса „защо“, но не и цялостен отговор на този въпрос. От тях можем да съдим какви възможности е имал писателят да влезе в досег с българския фолклор, как се е отнасял към него на младини, какво е било отношението на зрелия Йовков към народното творчество. Оттук нататък въпросът за отношението между творчеството му и фолклора е разглеждан от нашите литературоведи или твърде общо, или твърде бегло. И В една статия е невъзможно да се отговори цялостно и подробно на въп роса как не само поради ограничения обем, но най-вече поради почти пъл ната непроученост на неговите подвъпроси. Тук само ще поставим някои от тези подвъпроси и ще предложим някои отговори. Ще започнем с по-външните" проблеми, свързани с проникването в тек ста - описване на материала, анализ на равнището на фабулата и сюжета, на композицията (във връзка с нея ще докоснем и някои проблеми, свързани със смисъла, със семантиката).

Преглед

Библиографски раздел

Българският Великден или страстите български от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2170
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Когато след премеждия започнах да миналите десет години показаха, че темата се занимавам с литературна история и критика - пише авторът в своите уводни думи, - на сърцето ми легна една плодотворна българска традиция. Най-добрите български литературни историци и кри тици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на националната история, и смело са се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума. В същност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа, че бях щастлив да открия, че заниманията с българска Литература... задължително ни прибли жават към историята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор. " Органично свързана с личността на автора, идеята зрее в съзнанието му в продълже ние на десетилетие, развива се и укрепва, за да намери пълното си реализиране в проучването на един въпрос, в който като във фокус се събират и пречупват всички тенденции на нашия национален живот, естествените конфликти и проблеми на една нация, изправена пред необходимостта сама да преодолее духовната и политическата мощ на Изтока и Запада. Преди около десетина години Тончо Жечев беше критикът, който постави у нас въпроса за националната самобитност на литературата, той писа и говори за националната участ на българите и националната им психика. И то не само в чисто теоретичен план. Занимаваше го литературното творчество на писатели, за които проблемът беше се превърнал в поетична съдба - Димитър Талев, Иво Андрич. И именно при разглеждането на тяхното творчество той направи своите най-инте ресни и най-задълбочени констатации. Изсе е превърнала в негова собствена творческа съдба. „Отначало аз виждах кни гата си като книга за Петко Славейков и неговия син Пенчо Славейков - съоб щава авторът. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещната другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне на мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: къде са корените на нашето безверие, нашия атеизъм?... От къде произлиза подражателният дух?" Инте рес, който се прокрадва в цялото досе гашно творчество на критика, предопре деля предпочитанията му към един или друг автор и най-сетне намира израз в проучването на един въпрос колкото исторически, толкова и литературен, психологически, народоведски. Едва ли би било грешка, ако кажем, че идеята за тази книга преминава през цялото досегашно творчество на Тончо Жечев.

Библиографски раздел

Българският разказ между двете световни войни: новото в типологията на героя

Free access
Статия пдф
2198
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От възникването си до Първата световна война българският разказ (с малки изключения) има за герои личности, които са представени в социалния контекст на действителността. Почти всичко се свежда до изнасяне на преден план тяхното отношение към обществените проблеми. Ето защо и акцентът се стоварва върху описанията на постъпките им, характеризиращи ги като хора, тясно свързани с бита и конкретните обществени задачи. Може би затова техните характери са уравновесени, цялостни, монолитни. Достатъчно е да се разкрият някои от основните чувства, изпъкващи в човешкия живот, за да се получи представа тези първично силни и цялостни характери. По тази причина индивидуалните черти, служейки като атмосфера за монолитното изграждане на тези характери, явяват едновременно и социални. за сe Затова си позволихме да заключим, че в българския разказ героите съществуват изключително посредством описанието на техните социални функции. Неслучайно чисто психологическите особености са така подбрани, че винаги открояват социалната функция на личността. Едва в годините на Първата световна война ударението на българския разказ се премести от събитието и действието към човешката душа, убежище на всички случки. Макар и с риск да се откъсне от социалната практика на хората, българският разказ се зае да направи от мъжете и жените, вълнуващи се от веч ните проблеми на смъртта и живота, любовта и изневярата, болката и радостта, красотата и грозотата, централни свои герои. B С „Песента на колелетата" Йовков откри едни по-затворени в себе си те И герои, които умеят да се вслушват в тишината. Тяхната способност да живеят света на мълчанието е нещо ново за разказа ни. В границите на този свят постигат уединение, което е необходимо за осмисляне на преживяното, за търсене смисъла в живота и щастието. 1,2,3 Простият и неук Сали Яшар е един самороден философ. Винаги при залез слънце той разговаря със себе си. Темата е една съща - личната човешка отговорност. Майсторът Яшар се чувствува задължен да остави след себе си следи. По този начин Йовков е в руслото на оная линия европейската литература, която от Гьоте до Горки поставя в центъра на живота творческото съзнателно изразходване на труда, необходим за благото на човешката общност.

Библиографски раздел

Културно-историческото значение на „Българският Великден...”

Free access
Статия пдф
2441
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.

Преглед

Библиографски раздел

„Българският разказ между двете световни войни” от Михаил Василев

Free access
Статия пдф
2492
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемите, свързани с развитието на бъл гарския разказ, се оказаха един от дълготрайните интереси на Михаил Василев. Ако се проследят принципните постановки в студиите му „Възникване на българския разказ“, „Вазовият етап в българския разказ", „Първи стилови различия в българския разказ със селска тематика“, „Българският разказ от 90-те години в нов комичен аспект“, „Опит за лиризация на българския разказ", „Социологичнопсихологически анализ в българския разказ до Първата световна война“, „Утвърждаване на класическия къс разказ в българската проза", „Националното своеобразие на българския разказ до Първата световна война" (съставящи книгата му „Българският разказ до Първата световна война"), както и тези от „Промени в художественото мислене“, „Идеи и герои“, „Открития в композицията“, „Авторово присъствие“, „Глас на героя и глас на автора“, „Урокът на големите разказвачи (поместени в неговата новоотпечатана книга), ще се установи, че втората е едно продължение, доразвитие на най-важните открития, които авторът е направил през своето дългогодишно участие в съвременния литературен процес. М. Василев е посветил" своите усилия на разказа като „жанр, като самостоятелна система", в която се отразяват всички тенденции на българската култура, на естетическите домогвания на нашия народ. Неговите усилия са още по-интересни и ценни, като се има пред вид, че проблемите на поетиката на разказа и досега не са достатъчно разработени. М. Василев очертава така своя методологически подход към литературните факти, на които се се базира изследването: „Литературното понятие, поетика" означава онази страна на литературознанието, която изучава природата на художествено-словесната творба, естетическата програма и реализация, начините, според които се създава тя. Тази дефиниция съдържа предупреждение да избегнем както отъждествяването на поетиката с литературната техника, така и отъждествяването и с естетиката. Възприемайки това разбиране на поетиката, ще се опитаме да разгледаме съв ременния български разказ с оглед на изграж дането му като самостоятелна художествена система. " Особено богати на фактически материал са първите две глави: „Промени в художестве ното мислене“ и „Идеи и герои". Трябва да се отбележи, че веднага проличава високият критерий на критика - и този критерий не се опира на формално-естетски увлечения, а произтича от солидни идейно-естетически анализи и обобщения. Неслучайно М. Василев още в първите страници изказва следната мисъл - Каравеловите разкази първи в нашата литература показват художествено усвоя ване процеса на усилена жизнедеятелност!". Същото качество" критикът изтъква и във Вазовите разкази - Вазов, в пределите на късия разказ, основан на една или няколко случки, постига изображение на хора, които са формирани от житейски обстоятелства и се опитват да въздействуват върху условията на живот“ (аналогично, както отбелязва и самият М. Василев, е твърдението на П. Зарев). Избягвайки шаблоните, критикът се е постарал да характеризира Вазовите творби - В отличие на тези на Каравелов, - която характеристика ни убеждава, че неслучайно тъкмо Вазовите разкази наричаме класически; „Вазов отделя повече внимание на подбора, обобщението и моделирането на ония качества, добити от натурата, които ще послужат за изграждане на национално обагрен образ. Това национално своеобразие, по-скоро непрекъснатото дирене на „национално обагрен образ показва в определена светлина предпочитанията на критическото перо. Дори когато авторът твърди, че Вазов и Алеко Константинов със своите открития са „два самостоя телни етапа" в развитието на българския разказ - рожба на непрекъснато обогатяващото се реалистично мислене - дори тогава личи, че М. Василев отдава предпочитание на реа листичното“ изображение. Но в същото време критикът не канонизира структурата на жанра - той отдава дължимото на Ал. Константинов: „Константинов изменя структурата на разказа, като отделя внимание на психологическото саморазкритие на героите" (М. Василев тук сочи разказите „Разни хора, разни идеали", „Херострат втори“).

Библиографски раздел

Българският осмосричник - метрика и ритмика

Free access
Статия пдф
2669
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Силаботоническото стихосложение се установява в българската поезия изведнъж и не нормативно. Както за повечето европейски литератури, така за българската то е чуждо влияние. В руската поезия, която по прозодически данни е най-близка до българската, силаботониката се появява в поетическата практика след реформата на Ломоносов и Тредяковски и рязко спира силабическата традиция. За българския стих такова нормативно решение на прехода към силаботоническо стихосложение не се наблюдава. Развитието на всеки национален стих се определя от два фактора: прозодията на езика и литературните традиции, включващи в себе си и връзките с чуж дите поетически култури. Въпреки влиянието на руския класически стих и независимо от наличието на прозодически данни, подходящи за осъществяването на силаботоническия принцип (свободно и смисловоразличително ударение), възрожденската ни пое зия в първите десетилетия след своята поява не приема безусловно силаботониката. Напротив, през този период съществуват различни, преходни и противоположни стихови организации. Изясняването на причините и формите на „съпротивлението" спрямо силаботоническите размери би показало специфични и важни особености от развоя на българския стих, още повече, че изключително оригиналният стих на най-големия ни поет Христо Ботев, невлизащ в рамките нито на силаботониката, нито на силабиката, потвърждава тази най-обща представа за стихотворната ни култура през втората половина на XIX в. Първите опити да се създаде теория на стиха и в България, и в Русия са имали нормативен характер. Както пише Б. Томашевски, теорията на руския стих се е родила в декретен, реформационен дух, съвсем малко заимствувайки от наблюденията. Теоретиците на стиха са се интересували от това, не как се пишат руските стихове, а как трябва да се пишат. Съществено за нас е, че те активно са се включвали във формирането и регулирането на литературните вкусове, докато българските сборници по поетика „Наука за песнотворчество и стихотворство" от П. В. Оджаков (Одеса, 1871), „Елементарна словесност" от Т. Н. Шишков (Цариград, 1873) и „Ръководство по словесност" от Д. П. Войников (Виена, 1874) фактически не са присъствували в литературния живот.

Чуждестранната наука за българската култура

Българският образ на света (според новелата „Горещо пладне” на Йордан Радичков)

Free access
Статия пдф
3048
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сега, когато проникнахме в сюжетното ядро на новелата „Горещо пладне" и видяхме рибките за стръв, които писателят ще използува, можем да преминем към нейното по-детайлно и последователно разглеждане. Така гръбнакът на българския модел на света, с който сега разполагаме, ще започне да обраства със съединителни тъкани и плът. Първо - мотото. (За заглавието ще говорим по-късно.) „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене." Що за „пазарене" с мирозданието! И при това първо слънцето трябва да повярва в мене - в сегашно време, а аз вече ще видя: може би ще направя същото, но в бъдеще. Но преди да разчепкваме значението, нека обърнем внимание на постройката на тази българска максима. Идват ни наум редица подобни по структура изказвания. Показателна е формулата на Васил Левски: „Ако спечеля - печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си. " Перифразирайки съзнателно или несъзнателно тази мисъл, Радичков, който следва същата структура, говори за правото на художника на творчески експеримент в отговор на една анкета на сп. „Септември“: А когато творецът губи - губи само за себе си. Когато печели - печели за всички. 2 Припевът към песента на орача у Яворов е: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия." Христо Ботев пък слага следните подзаглавия-епиграфи към своите публицистични фейлетони: към фейлетона „Това ви чака" - „Ако не еистина, не е и лъжа“, към фейлетона „Политическа зима" - Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?" Серията фейлетони, създадени от Каравелов и Ботев през 70-те години на XIX в., се казва „Знаеш ли ти кои сме?", една от Каравеловите повести се нарича „Крива ли е съдбата?" и T. H. Навсякъде еналице некатегорична и сякаш закръглена форма на изказване (независимо дали е потвърждение, отрицание или въпрос). Например названието на Каравеловата повест е породено и еаналогично на руските „Кой евиновен?", „Какво да се прави?" Но вгледайте се внимателно - при Каравелов във въпроса 1 През 1972 г. сп. „Литературна мисъл" публикува част от настоящата студия на Георгий Д. Гачев под заглавие „Националният образ на света" (кн. 5, с. 15-33). Сега авторът ни предостави нейното продължение, което ще отпечатаме в два последователни броя на списанието, - Бел. ред. 28 2 Септември, 1962, кн. 5, с. 18. е подсказан отговорът и самият въпрос вече едаден като половин потвържде ние: „Крива ли есъдбата?" може да се чете като потвърждение - съдбата е крива" или „съдбата не е крива“, но при всеки случай мисълта е ориентирана, подсказано е кой евиновен или не е виновен, къде да се търси препятствието.

Чуждестранната наука за българската култура

Българският образ на света (според новелата „Горещо пладне” на Йордан Радичков)

Free access
Статия пдф
3062
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).

Библиографски раздел

Българският роман след Девети септември от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
3276
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази книга е своеобразно допълнение към досегашните трудове на Т. Жечев върху съдбата и странностите на феномена, наречен роман. Казвам допълнение" съвсем не за да омаловажа самостойното и значение в неговото творчество, а, напротив - за да подчертая, че и тук се проявява удивителното постоянство на критика да остава верен на няколко, бих казал, магистрални, естетически идеи, които обаче постепенно се развиват, дообогатяват, разклоняват и обновяват в съответствие с неочаквано откриващите се в това движение нови връзки между тях. При прочита на това изследване много неща ще зазвучат в пълната си дълбочина и многогласие, ако постоянно държим под око пътя на Тончо Жечевия интерес към проблемите на романа още от „Съвременни образи и идеи" (1964) и „Идеи на прозата" (1967), та до неговия критически шедьовър „Българският Великден или страстите български" (1975). Бих желал особено да подчертая оформената в жалонните творби на критика концептуална угльбеност и пластическа сила, особено ярко проявени в размислите над произхода и бъдещето на романа, както и в онази респектираща способност за проникновение не само във, но и отвъд омаята на една поезия, зад която стои българската история - поетична и трагично-епична, - българският национален дух и страстите български. Всичко това се поддържа от няколко яки стожера, които скрепят в единно цяло търсенията на автора (независимо дали пише специално върху проблемите на романа или върху пое зия и история, история и проза, общество и литература, писатели и книги, критика и критици), и тези стожери са: дълбоко вижда ната връзка на литературното развитие с развитието на националните идеи, с възхода и катастрофите на българския народен дух; диалектически процесуалното схващане за жанровото строителство върху основата на една философия на българската история; постоянно провеждан паралелен подход към литератур ните трансформационни процеси и развойни тенденции в миналото и в съвременността плътното придържане към „литературния релеф" с цялото внимание към отделния автор И отделната творба, без да се губи теоретическата висота и историческата перспектива, при това без да изчезва личният емоционален ангажимент, който придава самостойно, а не приложно" звучене на текста, развива се в самостоятелна критическа сюжетност - с една дума, всичко онова, което Т. Жечев изрази с една фраза като свое творческо кредо: „Критиката е художествена проза, чийто главен герой еидеята." Подчертавам последната мисъл и особено идеята в нея - защото тя е ключът към книгите, за които споменах: разбира се, не всички от тях са центрирани върху романа, но без това внимателно и просветлено вникване в историческия път на идеите - обществени, културни, иманентно-литературни, - което ни откриват в различни степени, ракурси и оттенъци всички Тончо Жечеви книги досега, обяснението и на неговата концепция за романовото развитие в българската литература би било непълно. Още в началото на изследването си Т. Же чев изрично подчертава: „Всички литературни родове, видове и жанрове с успех могат да се съотнесат към преломните исторически съ бития в живота на народите. Но никъде за дължителната взаимна обусловеност между тези събития и литературните форми не е така пряка, очевидна и необходима, както при романа, който, взет в един по-широк план, е художествена летопис за историческите събития и обществените нрави... Тъкмо тази вътрешна, социална, психологическа, есте тическа и философска връзка имаме пред вид, когато трябва да обосновем самата тема - Девети септември и българският роман. При това ние имаме и ще имаме пред вид двете страни на един и същ процес: от една страна, назряването на повратното историческо събитие, неговото ставане" и неговите последици дават най-обилната храна за развитието на жанра; от друга страна - романът е една от най-подходящите художествени форми за осмисляне на станалото: в него извънредно пълно се отразява и оформя обществената мисъл за станалото, със съдържа нието и формата си той изразява художестве ното и критическото съзнание на епохата за преживяното и изследва, анализира новите обществени и нравствени реалности, породени от повратното историческо събитие.


Библиографски раздел

Българският диаболизъм. Щрихи към поетиката му

Free access
Статия пдф
3328
  • Summary/Abstract
    Резюме

    От комуникативна гледна точка, от гледна точка на диалога „текст -чита тел" като основни критерии за класификация на литературните жанрове обикно вено въвеждат типа изложение (повествование, диалог, описание), типа изображение (персонаж, обстоятелства, стилистичен характер на словесната тъкан — тропи и пр.) и типа въздействие (естеството, патоса на предизвиканите у читателя емоции). За диаболистичния жанр (жанра на ужаса) е твърде характерна строгата, типологизираща специфика на изобразеното и на емоционалното му въздействие. В набора от определящи и необходими, указващи жанра негови характеристики задължително участвуват един зловещ (често ирационализиран) персонажен и фабулен комплекс и провокираните от него страхови емоционални изживявания. Диаболистичната (от итал. „дяволска, сатанистка") проза, която наричат също страшна, черна или готическа, възниква в Англия в края на XVII в. (Х. Уолпол. Замъкът „Отранто“. 1764; А. Редклиф. Мистериите на Удолфо. 1774; М. Г. Луис. Амброзио или монахът. 1795, и М. Шели. Франкенщайн. 1818), а по-късно се налага в Германия и Франция и има твърде много допирни точки с романтизма, дори на места го дублира, съвпада с него. Английският вариант на тая проза е по-малко мистичен и често редуцира ужаса до депресиращия образ на един мрачен свят, дето владее сляпата власт на материалните отношения и дето човек е роб на вещите. Сред готическия декор на средновековни замъци обикновено се води твърде съвременна борба за имуще ствени интереси. Немските романтици показват вкус към мистичния диаболизъм, наложил се като реакция срещу рационализма на късното Просвещение. Излизащото извън сетивния опит, метафизичното при тях става важен елемент в мистифицирани интриги на отмъщението (истории за призраци) или в любов ни повествования за будещи смъртен ужас еротични връзки със свръхестествени същества (истории за вампири). В същност след рицарския роман (XIV-XVI в.) тъкмо романът на ужаса (XVIII—XIX в.) бележи втората вълна на повишен ли- тературен интерес към образите на демони, духове, двойници, привидения, вам пири и всякакви други мрачни чеда на ада, един типаж, познат още от фолк лора, чиято поезия и философия романтиците охотно експлоатират. Немските романтици, а след тях Е. По и Гогол развиват до съвършенство техниката за свързване на диаболизма с фантастиката, успешно експериментират с възможност та за изтръгване на страхови ефекти от изображението на свръхестественото. Мястото на действието в творбите им винаги е белязано със знака на романтична екзотичност - старинни замъци с порутени кули и тайни подземни коридори, със стаи за изтезания и кабинети на алхимици, мраморни фамилни гробници 34 сред запустели паркове и езера с фатално дълбоки води, дето се разиграва печалният епилог на някаква любовна драма. Един странен реквизит - мъртвешки черепи и кости, ужасни средновековни оръжия или тайнственият инструментариум на някаква тъмна, магическа наука - допълва зловещата атмосфера.


Българо-скандинавски литературни взаимоотношения

Ибсен и българският символизъм

Free access
Статия пдф
3793
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Безспорно и трайно е влиянието, което скандинавската литература е оказ вала върху духовния ни и литературен живот през първите десетилетия ХХ век. Нашата интелигенция носеше в себе си наред с класиците на руската и европейската литература, наред с имената на Горки и Смирненски и романтич ната атмосфера на Хамсун и Стриндберг, духовното бунтарство и неспокойствие на драмите на Ибсен; в душите ни пееха горите и ветровете на Селма Лагер- льоф; романът на Зудерман „Госпожа Грижа" асоциираше със заглавието стихотворението „Грижа" на Д. Дебелянов, а през суровите дни на войната Дебелянов сравняваше стиховете си и своята самотна орис със съдбата Нилс Люне на Якобсен. на на Големите обществени преломи, сблъсъкът на епохите създаваше в нашия Литературен живот жажда за нови духовни, идейни и художествени измерения, стремеж за изравняване с големите завоевания на европейската литература. Промяната на литературните конвенции изостряше вкуса към новото и непоз натото, станало основен принцип в естетиката на Бодлер и основоположниците на европейския символизъм. Това ново идваше с потребностите на личността от разширяване на духовните кръгозори, с необходимостта да намери своето място веред обществените и социалните катаклизми на обществото, да се обо соби спрямо буржоазно-еснафската действителност и общество, да извоюва своите духовни терени. на Художествените завоевания на българския символизъм са свързани със съществени трансформации както на художествените конвенции на времето, така и с редица основни промени в статута на личността. Борбата срещу натурализма и позитивизма, срещу миметичния модел и стремежът за създаване нов, креативен модел, с господство на личността, по законите на духовната художествената правда, с решителен превес на субекта над обекта - изменяше основите на художественото изображение. И Промени се конструкцията на поетичната личност, на лирическия субект. Трагично окъпана душевност, чувство за оковани полети и безплодни, обречени сражения се сблъскват в тая поезия и се конкретизират с едно ренесансово чув ство за възобновяване на духовните права на личността като форма на продъл жение на духовните устои и просветителско-демократичните, волево-целенасо- чени и по същество дълбоко жизнеутвърдителни индивидуалистични идеи на Пенчо Славейков. Проблемът за личността, за нейния бунт срещу установения модел на света, проблемът за духовната консолидация на личността спрямо обществото, спрямо законите на всемира и спрямо самата себе си е основен, най-общ проблем в символистичното творчество на Яворов, в поезията на Л. Стоянов и Т. 118 Траянов, в първите разкази на Н. Райнов. Проблемът за личността у Дебелянов заживява плътно със своите социални измерения. Търсенето на безличностни художествени форми е един сигнал в нашата символистична поезия, че и в най- дълбоко личните вълнения поетът достига до художествена обективизация, че в обвинителните корелати на своето „аз" той се стреми да издигне индивидуа листичното до по-общи духовни категории.

Библиографски раздел

Rhapsody in Blue: Българският литературен проект на Америка

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    This paper presents the subject of the image of America in Bulgarian works of literature: from the traditional folklore on the subject of emigration, through the Bulgarian travelogue prose and poetry up to the present-day pop song. This broad framework, in terms of genres and time period, is offset by the emphasis laid on the period around the 1930s, when the most sweeping emigration wave began from Bulgaria to America, and when a number of works of art were produced in this connection. A sui generis centre of the comparative textological analysis is Atanas Dalchev’s poem “Novelette”, dated 1925. It builds the image of America as the radical Strangeness with respect to the modern Bulgarian of the post-Liberation period, who was becoming already europeanised. Gravitating around this were all the other pieces of writing on the subject of that time: the labour songs of the Banat Bulgarians of the 1930s, the travelogues by Boris Shivachev and Svetoslav Minkov, and the short stories by Matvei Vulev dated to that period. In a broader perspective, works preceding and appearing in the wake of Dalchev’s poem have been considered like Aleko Konstantinov’s travelogue “To Chicago and Back” of the 1890s, and pieces of contemporary Bulgarian poetry, mostly of the 1990s, including also a popular song of Todor Kolev from the last decade of the 20th century. The phrase “Rhapsody in Blue” featuring in the title of this paper points to the extraliterary criticism of the study which, alongside the Bulgarian literature in prose and in verse covers the songs from traditional folklore, to present-day pop music. It also presents the general idea of America persisting in Bulgarian arts and culture and converging around the semantics of the English word “blue”. The paper takes advantage of the homonymy of this word in the title of Gershwin’s Rhapsody, in order to consider the ambivalent image of America: as an image “in blue colour”, symbolising freedom...

Библиографски раздел

За квадратурата на кръга: мотивът 'nevermore' на По и българският литературен (не)модернизъм

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    An article is focused on the structuring ideological, aesthetic and poetical functions of the motif ‘Nevermore’ (presented in Poe’s poem The Raven) into Bulgarian literature. The first stage of examination deals with the adoption of the motif in Bulgarian symbolist poetry especially Debelyanov’s ‘Nevermore’ (1907, 1908, 1910), Yavorov’s ‘Shepot nasame’ and Trayanov’s ‘Tazhen privet’ (1909, 1912, 1928). Next stage of the analysis shows that the motif ‘Nevermore’ (in Elin Pelin work ‘Salza Mladenova’) can be used as a stepping-stone in the study of the parody dialog between Bulgarian modernist poetry and non-modernist literature. This way of thinking outlines two perspectives to analyze the motif: 1. Examination of relationship between The Raven and four famous Bulgarian literary works, on one hand, and, seeing the parody as a dialog, gives an opportunity to discuss much more complicated problems such as identity of Bulgarian literature and its European or/and Balkan belonging, on the other.

Библиографски раздел

Българският Друг като по-лош Западен Аз: маргиналия за маргиналността на българистиката в американската академия

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    This essay has two entwined purposes. First, on a practical level, it analyzes the hierarchy of Slavic languages and literatures in American academia and some of the means by which it is created and perpetuated. It also covers the mechanisms used to promote Western literatures as superior to Russian literature. The main issue at this level is the unenviable place of Bulgarian Studies, especially Bulgarian language and literature, in the context of Slavic Studies in the US. Second, on a theoretical level and using the peripheral status of Bulgarian Studies as a springboard, the inquiry investigates the relationship between "major" and "minor" literatures and cultures and the role of academia and the media in creating this division of power. In clarifying the two objectives, the essay details various academic aspects such as: some general principles of paid higher education, language teaching in American academia, the value of scholarly degrees obtained in the West and in Eastern Europe, the American academic job market, the function of some scholarly organizations and journals, certain rhetorical and narrative means of writing post-modern literary histories, and the role of ideological and other cliches and biases in presenting Bulgarian culture in the US. The essay also shows how in American academia and media "minor" cultures are presented as things-in-themselves rather than things-for-themselves. The inquiry's conclusion speaks critically of the role of Bulgarian intellectuals after the dismantling of communism, and hypothesizes that the obscurity of Bulgarian Studies could be overcome within the dialectics among a) symbolically marked reality, b) narratives, and c) reading, interpretation, and action. The study's overall theoretical approach is in the Continental critical tradition, i.e., first, it presents things as they are and explains their man-made nature (deconstruction), and, second, it offers a better alternative (emancipation). The genre of the study is the marginalia, because this subsidiary scholarly genre is an exemplary implement for deconstruction and emancipation. The essay partakes in several disciplines: post-communist studies, theory of education, literary studies, narratology, Slavic Studies, Bulgarian Studies, semiotics, philosophy, theory of reading, and theory of action.