осмосричник

Силаботоническото стихосложение се установява в българската поезия изведнъж и не нормативно. Както за повечето европейски литератури, така за българската то е чуждо влияние. В руската поезия, която по прозодически данни е най-близка до българската, силаботониката се появява в поетическата практика след реформата на Ломоносов и Тредяковски и рязко спира силабическата традиция. За българския стих такова нормативно решение на прехода към силаботоническо стихосложение не се наблюдава. Развитието на всеки национален стих се определя от два фактора: прозодията на езика и литературните традиции, включващи в себе си и връзките с чуж дите поетически култури. Въпреки влиянието на руския класически стих и независимо от наличието на прозодически данни, подходящи за осъществяването на силаботоническия принцип (свободно и смисловоразличително ударение), възрожденската ни пое зия в първите десетилетия след своята поява не приема безусловно силаботониката. Напротив, през този период съществуват различни, преходни и противоположни стихови организации. Изясняването на причините и формите на „съпротивлението" спрямо силаботоническите размери би показало специфични и важни особености от развоя на българския стих, още повече, че изключително оригиналният стих на най-големия ни поет Христо Ботев, невлизащ в рамките нито на силаботониката, нито на силабиката, потвърждава тази най-обща представа за стихотворната ни култура през втората половина на XIX в. Първите опити да се създаде теория на стиха и в България, и в Русия са имали нормативен характер. Както пише Б. Томашевски, теорията на руския стих се е родила в декретен, реформационен дух, съвсем малко заимствувайки от наблюденията. Теоретиците на стиха са се интересували от това, не как се пишат руските стихове, а как трябва да се пишат. Съществено за нас е, че те активно са се включвали във формирането и регулирането на литературните вкусове, докато българските сборници по поетика „Наука за песнотворчество и стихотворство" от П. В. Оджаков (Одеса, 1871), „Елементарна словесност" от Т. Н. Шишков (Цариград, 1873) и „Ръководство по словесност" от Д. П. Войников (Виена, 1874) фактически не са присъствували в литературния живот.