метрика

Българската поезия върви в своето развитие по много неравен път. Зачената в Х в., нейният развой е прекъснат още в самото начало, за да разцъфне няколко века по-късно едва ли не внезапно. През епохата на нашето политическо възраждане, което е и културно, тя е въвлечена в общия поток на „ускореното развитие". Според Г. Д. Гачев то представлява сплав от прежни национални традиции и съвременно състояние на света" (Ускоренное развитие литературы. М., 1964. с. 6). В сгъстен вид поезията ни преминава всички моменти, през които би преминало постепенното развитие и за неимоверно кратък срок прави смайващи завоевания. Защото едно напълно уникално явление е народ, който не е имал поезия повече от осем века, изведнъж, за някакви си тридесет години да достигне връх, на какъвто застава поетичното дело на Хр. Ботев. Етапът на даскалската поезия е бързо преодолян и още в средата на XIX в. се явяват поетични творби, които доказват, че основните мъчнотии, свързани със стиховата техника, са превъзмогнати. В 1845 г. в Одеса излиза от печат баладата „Стоян и Рада“ на Найден Геров, която представлява по израза на Г. Д. Гачев пръв опит в нашата поезия да се отдели процесът на художественото творчество от разсъдъчното съчинителство". Това е и пръв опит в поезията ни да се въведе нова стихова форма. Що се отнася до сюжета, разработката му, образите, стилните особености, баладата стои близо до народното творчество. И стихът независимо от това, че се гради по друга техника, звучи като народна песен, без да крие нейната поетична сила. Като използува нашироко речника и стилните похвати на песента, Найден Геров оставя зад себе си даскалската поезия с нейния скован черковнославянски език. Живият говор влиза вече в поетичната практика, макар и обременен с груби, непоетични изрази:

Силаботоническото стихосложение се установява в българската поезия изведнъж и не нормативно. Както за повечето европейски литератури, така за българската то е чуждо влияние. В руската поезия, която по прозодически данни е най-близка до българската, силаботониката се появява в поетическата практика след реформата на Ломоносов и Тредяковски и рязко спира силабическата традиция. За българския стих такова нормативно решение на прехода към силаботоническо стихосложение не се наблюдава. Развитието на всеки национален стих се определя от два фактора: прозодията на езика и литературните традиции, включващи в себе си и връзките с чуж дите поетически култури. Въпреки влиянието на руския класически стих и независимо от наличието на прозодически данни, подходящи за осъществяването на силаботоническия принцип (свободно и смисловоразличително ударение), възрожденската ни пое зия в първите десетилетия след своята поява не приема безусловно силаботониката. Напротив, през този период съществуват различни, преходни и противоположни стихови организации. Изясняването на причините и формите на „съпротивлението" спрямо силаботоническите размери би показало специфични и важни особености от развоя на българския стих, още повече, че изключително оригиналният стих на най-големия ни поет Христо Ботев, невлизащ в рамките нито на силаботониката, нито на силабиката, потвърждава тази най-обща представа за стихотворната ни култура през втората половина на XIX в. Първите опити да се създаде теория на стиха и в България, и в Русия са имали нормативен характер. Както пише Б. Томашевски, теорията на руския стих се е родила в декретен, реформационен дух, съвсем малко заимствувайки от наблюденията. Теоретиците на стиха са се интересували от това, не как се пишат руските стихове, а как трябва да се пишат. Съществено за нас е, че те активно са се включвали във формирането и регулирането на литературните вкусове, докато българските сборници по поетика „Наука за песнотворчество и стихотворство" от П. В. Оджаков (Одеса, 1871), „Елементарна словесност" от Т. Н. Шишков (Цариград, 1873) и „Ръководство по словесност" от Д. П. Войников (Виена, 1874) фактически не са присъствували в литературния живот.