западен

У нас все още се плаща дан на една неизживяна от времето на култа към личността неприятна и нежелателна инерция. А именно за нашумели западни автори да се пише малко (обикновено в порядъка на обикновени бележки) или пък въобще нищо да не се пише. По този начин нашата общественост твърде често остава незапозната със същността на това или онова ново явление, с тази или онази книга в отделна национална литература. Но така или иначе, въпреки официалното мълча- ние, из литературния етер" се носят слухове и „оценки" за книги и писатели, и то често пъти суперлативни. Затова един от сполучливите и проверени методи да се прецени реалната естетическа, новаторска или псевдоноваторска стойност на един или друг нашумял автор е нашата литературоведска мисъл редовно и компетентно да осветлява българската публика за творческите явления, които в даден момент „скандализират" френския, английския или американския читател. По този начин, от една страна, ние ще имаме ясна и богата представа за литературния живот в чужбина, а от друга - ще се пресече пътят на нечистоплътни спекулации и преувеличавания около най-новата книга на Франсоаз Саган или на Самуел Бекет. В този смисъл книга като „Кризата в модерния западен роман" от Минко 130 Николов е едно хубаво явление, което по начало трябва да бъде поздравено, прието и насърчено. Подобни критични прояви обогатяват „асортимента" на нашата литературоведска книжнина, разширяват погледа и кръгозора ни, и колкото на пръв поглед да се вижда чудно това на люби телите на догматично-сектантското мислене, правят ни вътрешно по-устойчиви към наистина упадъчните явления в запад ното изкуство и в западната литература. В композиционно отношение книгата на М. Николов обхваща осем самостойни по характер глави, вътрешно обединени от една основна идея - мисълта да се покаже същността на кризата в модерния западен роман. Някои от главите-очерци („Революцията в изкуството и романа“, „Екзистенциализъм и романисти" и др.) са посветени на отделни явления и литературни течения, а други пък („Законода телите" Джойс и Пруст“, „Култът към Кафка“, „Уроците на Томас Ман") - на отделни автори и техни романи.

Може би най-поразителното в съвременния роман - навлязъл в нова област на естетически възможности - е радикалното пренебрегване на редица „осветени" от тра дицията литературни канони: класическата строгост на сюжета се разпада в хаотичен ансамбъл от психологически състояния, в комплекс от мотиви; увличащата интрига се удавя в поредица от статични положения, монотонност на детайли и обилие от ве щи, а героите - ключова фигура в повествователната структура, - лишени от конту ри, загубили плътността на отделните индивиди (минало, психология, професия, име), присъствуват, но без физиономия, преминават в профил, бегли, изчезващи. Важното в съвременния роман не е историята, не е интригата, не е животът, не е любовта, смър тата, не са героите, нито ситуациите, нито вещите - констатира съвременен критик - техниката на романиста. a Действително новороманното в тази техника, естетическата призма, която санкцио нира и прави възможни трансформациите, е времето - новото отношение към неговото присъствие, към възможностите му за обновяване и преобразуване, за създаване на нова, модерна по форма и по дух литература; удоволствието от свободната игра с него. „Хронологическите ефекти днес не са нищо друго освен топически инструменти в ди намиката на текста. "1 Но удоволствието от играта с времето далеч не е безобидно и го ляма част от съвременните писатели - Пруст, Джойс, Дос Пасос, Фокнър, Жид и В. Улф - се постараха, всеки по своему, да осакатят времето, пише Сартр. „Едни го ли шиха от минало и бъдеще и го сведоха до чистата интуиция на момента; други като Дос Пасос го превърнаха в ограничена и механична памет. Пруст и Фокнър просто обез главиха времето; те му отнеха бъдещето, т. е. свободния избор и действие, а Литературата традиционно е причислявана в разноречиви класификации към т. нар. „времеви изкуства". Понятието за време в литературата е това, което е понятието за пространство в живописта - доминиращо естетическо отношение. Обективните ос нования за съживяването на интереса към категорията време се обуславят не само от усложняването на неговите функции като структурен компонент на произведението, но и от натоварването му с нови задачи, далеч надхвърлящи структурообразуващите му свойства. Като конструктивен принцип то катализира активността на всички форми на художествено изобразяване; моделира художествения образ, спомага за идейно-есте тическата оценка на действителността, организира художествената фантазия, усилва съдържателно-смисловите елементи, насочва естетическото въздействие и т. н. Издигането на времето в непосредствен обект на естетически анализ кондензира в себе си както проявите на подчертан интерес от страна на различни сфери на науката и културата, така и еволюцията на философското мислене, ускорения ритьм на история та, промяната в социалнопсихологическия стереотип на осъзнаване и усещане“ на времето.

This essay has two entwined purposes. First, on a practical level, it analyzes the hierarchy of Slavic languages and literatures in American academia and some of the means by which it is created and perpetuated. It also covers the mechanisms used to promote Western literatures as superior to Russian literature. The main issue at this level is the unenviable place of Bulgarian Studies, especially Bulgarian language and literature, in the context of Slavic Studies in the US. Second, on a theoretical level and using the peripheral status of Bulgarian Studies as a springboard, the inquiry investigates the relationship between "major" and "minor" literatures and cultures and the role of academia and the media in creating this division of power. In clarifying the two objectives, the essay details various academic aspects such as: some general principles of paid higher education, language teaching in American academia, the value of scholarly degrees obtained in the West and in Eastern Europe, the American academic job market, the function of some scholarly organizations and journals, certain rhetorical and narrative means of writing post-modern literary histories, and the role of ideological and other cliches and biases in presenting Bulgarian culture in the US. The essay also shows how in American academia and media "minor" cultures are presented as things-in-themselves rather than things-for-themselves. The inquiry's conclusion speaks critically of the role of Bulgarian intellectuals after the dismantling of communism, and hypothesizes that the obscurity of Bulgarian Studies could be overcome within the dialectics among a) symbolically marked reality, b) narratives, and c) reading, interpretation, and action. The study's overall theoretical approach is in the Continental critical tradition, i.e., first, it presents things as they are and explains their man-made nature (deconstruction), and, second, it offers a better alternative (emancipation). The genre of the study is the marginalia, because this subsidiary scholarly genre is an exemplary implement for deconstruction and emancipation. The essay partakes in several disciplines: post-communist studies, theory of education, literary studies, narratology, Slavic Studies, Bulgarian Studies, semiotics, philosophy, theory of reading, and theory of action.