модернизъм

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.

Между нашите символисти Н. Райнов влиза в литературния живот най-късно, след най-младия от тях - Хр. Ясенов. Ако Ясенов се наложи в 1911 г. в „Наш живот" на А. Страшимиров, Н. Райнов издава своята първа книга „Богомилски легенди" през 1912 г. с псевдоним Аноним, подобно на псевдонима на Е. Аненски „Ник-то". „Богомилски легенди", както и по-късно излезлите след войните (през 1918 г.) книги „Очите на Арабия“ и „Слънчеви приказки" разкриват една от особености те на част от българския символизъм и на символизма изобщо - неговата склон ност към екзотичното, отдалеченото по място и време, вкуса по далечното и не познатото, по странното и загадъчното; и тоя стремеж на символистите да уловят не точните контури на предмети и явления, на факти и събития, не пластиката реалната жизнена адекватност на образите, а красотата на неуловимото загадъчното, тайнствения допир на вечността с пищните форми и извивки живото битие, фантастиката на приказното и чудесното и нейното сплитане трайното в човешката душа, с магията на човешките страсти. на C Странно е при тая основна нагласа на творческото съзнание, при това съзнателно насочване на погледа зад видимостта на предметния свят, към сферата на духовното, разбирано чисто идеалистически, в духа на философията на Платон и неоплатонистите, да се изключва Н. Райнов от кръга на символистите. Творческите търсения на Н. Райнов са само едно ново доказателство за способността на символизма да взаимодействува с други модернистични и немодернистични течения и стилове - с романтизма и импресионизма, с реализма и с авангардните течения на ХХв. При Н. Райнов връзката с романтизма, примитивизма, експресионизма, стилизацията и декоративността в изкуството е особено жива. Неслучайно критиците навремето (Вл. Василев, В. Пундев и др.) го разглеждат кръга на останалите символисти, а Ив. Радославов го приема отначало като един от най-ярките символисти и го отхвърля като такъв, след като самият Н. Райнов се отказва от сътрудничество в „Хиперион" и преминава в „Златорог", като преди това участвува във „Везни" на Г Милев.

Странно за е, че досега в нашето литературознание почти не е разисквана темата взаимоотношенията между П. К. Яворов и К. Христов. Нямам предвид житейските отношения, каквито те почти не са имали поради редица причини, а евентуалните творчески взаимодействия и влияния. Яворов и К. Христов са най-значителните дебютанти в българската поезия през последното десетилетие на XIX в., заели по-късно предно място в новата ни литература. Фактът е знаменателен не с това, че дебютът им съвпа да с прословутия fin du siècle, ознаменуван от апогея на символизма, а с обстоятелст вото, че и у нас краят на столетието е свързан със сложни трансформационни процеси в областта на литературата. Това е началото на българския модернизъм, свързано новата естетическа линия на сп. „Мисъл“, начело на което стои д-р Кр. Кръстев. Интере сът към тази значителна, ала сложна и противоречива фигура в нашия културен живот от недалечното минало е продиктуван от стремежа тя да получи по-точна марксическа оценка след няколко десетилетия едностранчива и преднамерена интерпретация. Но в случая д-р Кръстев ни интересува не сам за себе си, а във връзка с дебютиралите към края на столетието К. Христов и Яворов. C Доброжелателното отношение на главния редактор на сп. „Мисъла към двамата неизвестни млади поети в никакъв случай не е случайност. То не е и литературно меценатство в традиционния смисъл на думата, макар че тази дума е съвсем намясто, когато трябва да се характеризира личното участие на д-р Кръстев в живота на двамата поети през този период. Независимо от това как се развиват впоследствие отношенията на критика с всеки един от тях, по времето, когато дебютират, той е техният найвлиятелен покровител и поддръжник. Малко известен факт е, че петмесечният престой на К. Христов в Неапол в началото на 1897 г. е станал възможен благодарение на активното застъпничество на д-р Кръстев. Този престой в Италия, на който дължим появата на втората стихосбирка на К. Христов „Трепети" (а според предварителното условие младият поет е трябвало да преведе и Байроновата мистерия „Каин"), изиграва много съществена роля в творческото укрепване на неговия талант. Неоценима е заслугата на д-р Кр. Кръстев за професионално-творческото съзря ване и на Яворов. След като никому неизвестният телеграфист от провинцията сътруд ничи на сп. „Мисъл“ в продължение на две години (1897-1899), с активното съдей ствие на д-р Кръстев и П. П. Славейков в началото на столетието той бива преместен в София и не след дълго получава статут на професионален литератор. Покровителствувайки талантливи млади поети, главният редактор на сп. „Мисъл не е задоволявал някаква лична суета. Той е провеждал - според разбиранията и възможностите си - една целенасочена литературна политика, чиято основна задача е била дискредитирането на смятаната от критика за остаряла Вазова поетика и извеж дането на българската литература към общоевропейски хоризонти.

An article is focused on the structuring ideological, aesthetic and poetical functions of the motif ‘Nevermore’ (presented in Poe’s poem The Raven) into Bulgarian literature. The first stage of examination deals with the adoption of the motif in Bulgarian symbolist poetry especially Debelyanov’s ‘Nevermore’ (1907, 1908, 1910), Yavorov’s ‘Shepot nasame’ and Trayanov’s ‘Tazhen privet’ (1909, 1912, 1928). Next stage of the analysis shows that the motif ‘Nevermore’ (in Elin Pelin work ‘Salza Mladenova’) can be used as a stepping-stone in the study of the parody dialog between Bulgarian modernist poetry and non-modernist literature. This way of thinking outlines two perspectives to analyze the motif: 1. Examination of relationship between The Raven and four famous Bulgarian literary works, on one hand, and, seeing the parody as a dialog, gives an opportunity to discuss much more complicated problems such as identity of Bulgarian literature and its European or/and Balkan belonging, on the other.

Geo Milev (1895–1925) is one of the most erudite, versatile, controversial, and enigmatic Bulgarian modernists. He is a poet; translator fluent in several European languages; literary, art, theatre and music critic; illustrator; theatre director; and editor of two of the most radical modernist magazines in Bulgaria – Vezni (Scales) and Plamuk (Flame). This study explores how Bulgarian Left criticism, from the mid 1930s to the end of the 1980s, interpreted Milev by means of the narrative of the Biblical prodigal son. Milev (and his Bulgarian modernist peers) are portrayed and interpreted by a story consisting of three stages: from 1913 to 1914 Milev created realistic art; then, from 1914 to 1922, he was interested only in modernism in the form of Symbolism, Expressionism, and avant-garde, and his greatest sin as a writer is that he avoided the burning social issues of his time; and, finally, from 1922 to 1925 Milev again shifted to realism in art that now, due to his newly acquired Marxist-Leninist worldview, made him a socialist realist and a poet whose martyr’s death elevated him to the Pantheon of Bulgarian literature. The essay critically outlines several aspects of the interpretive narrative about Milev: first, the story of Milev as a prodigal son is an ideological and teleological verbal construct; next, the critical fable of Milev as a repenting modernist has two forms–a detailed and short one which are used in different periods of Bulgarian cultural history; then, the narrative of the prodigal son is a form of the aesthetics of realism, whereas philosophically it bears some major resemblances with Cartesian idealism; next, rhetorically, the fable of Milev is rendered by means of metaphors of the path, whereas in terms of poetics the narrative is told always chronologically. The analysis concludes by sketching five corollaries of the narrative about Milev as a prodigal son that, in one form or another, can be perceived in Bulgarian culture down to this day.

The article analyses Modernism in the light of Dance, as a topic with a comprehensible aesthetic and philosophical meaning. The article also discusses the connection between Dance and Modernist aesthetics, stressing its individual uncommon character. The article begins (1) with a review of the philosophical views on Dance in the 19th and 20th centuries (Nietzsche, Huizinga, Freud). This is followed by (2) Modernism and Dance as criticism of modern life, and especially the fatal woman in the writings of Schnitzler, Wilde, Matei Caragiale, Tchavdar Moutafov; (3) Dancing and Transcendent Flight - Cendrars, Ion Barbu, Geo Milev, Luan Starova; (4) The structure of novels by Anton Strashimirov, Rebreanu, Cartarescu, Mile Nedelkovski.

Палимпсест на българския модернизъм ("Kритическото наследство на българския модернизъм". Съставителство и редакция: Едвин Сугарев, Елка Димитрова, Цветанка Атанасова; Издателски център "Боян Пенев", С., 2009)