статии

Дебелянов има непосредно емоционално отношение към изкуството, една чиста интимна връзка с него. То го привлича предимно със специфично естетическите си качества и художествените творби той възприема повече със сърцето, отколкото с ума. Като творец той се вълнува от общите проблеми на естетиката. Обаче нему е чужда склонността да участвува чрез печата в литературните дискусии, да налага на пуб ликата гледища и оценки. Изобщо литературно-теоретичната и критична работа не го привлича. Поради това всеки новооткрит литературен материал, излязъл изпод п рото на поета, представлява сериозен интерес за изследователя. Предлаганите тук три статии - Около една стара песен“, „Писмо от село и „Последният хайдутин" - за сега са единствените известни разгърнати литературни работи и наред с литературните бележки" в сп. Звено" (1914) дават преки данни за естетическите възгледи на Дебелянов. В тях са изразени мисли и гледища, които с неопровержима сила разбиват легендата за „чистокръвния" символист Дебелянов и разкриват действителното му отношение към модернизма. В светлината на тези ма териали познатите от преди изказвания придобиват друг, истинския си смисъл. Написани на ясен и емоционален език, те разкриват съкровените идеи на поста, не говия естетически идеал. Статиите, особено първите две, имат не само литературно-историческа стойност Засегнатите в тях въпроси и днес запазват своята актуалност, защото са свързани с ети ката на писателския труд и с отношението на изкуството към живота. Трактовката, която им дава Дебелянов, независимо от противоречията на мисленето, се налага с нравстве ния идеализъм и правотата си. И макар писани в друго време и от други позиции те в много отношения звучат съвременно. Централният въпрос в първата статия е въпросът за условията на творческия труд и за етиката на писателя при условията на капитализма, който по своята природа е враждебен на изкуството и обрича честния художник на мизерия и унижения.

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

В книгата на Петко Тотев са събрани литературни и публицистични статии. Авторът се спира на творци, произведения и проблеми, които неведнъж са били обект на сериозни изследвания и това вече крие известна опас ност, тъй като лесно би могло да доведе до повторение на вече установени положения. Може да се каже, че П. Тотев е заобиколил тази неприятна възможност и се е постарал да каже думата си на изследвач на литературните явления, който умее да открива нови проблеми дори там, където ни се струва, че всичко е изчерпано. Въпросите, които интересуват критика, са били и продължават да бъдат актуални, защото засягат вечни човешки стремежи, мъки, мечти. Явно е, че П. Тотев се е стремил да обхване широк кръг от теми и е поел риска да бъде не съвсем безоснователно обвинен в недостатъчна професионална задълбоче ност. В книгата са намерили място статии и есета за представители на нашата литература от Паисий до Вапцаров. Авторът се спира и търси нови отсенки в творчеството на едни от нашите най-видни поети и белетристи - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Д. Чинтулов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Д. Дебелянов, Елин Пелин, Й. Йовков, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров. Той пристъпва към разкриване на незабелязани досега интересни, а в някои случаи и твърде важни подробности от творчеството на писателите, без да се смущава от това, че насочва вниманието на читателя върху произведения, които се знаят едва ли не наизуст, а литературните им анализи са включени в задължителната учебна програма. Това е своеобразна критическа дързост, която в крайна сметка е довела до полезни наблюде ния. В статиите „Каравеловият анализ на старото време“ и „Сатиричният роман на Каравелов" са разгледани „Българи от старо време" и повестите, обединени под общо заг лавие „Три картини от българския живот" („Мамино детенце“, „Извънреден родолюбец" и „Прогресист"). П. Тотев се противопоставя на оценката за Каравелов като обикновен битоописател. Според него писателят навлиза „в сложното и противоречиво съдържание на битовата традиция".

Твърде непретенциозното заглавие на последната му книга е в същност една небе зобидна провокация. Тя е насочена към читателя, който привикна да се отнася сниз ходително към появата на достатъчно много критически книги, пълни с користни венцехваления и какво ли не още, но празни откъм сериозни мисли. Тя еотправена и към самата ни критика, нуждаеща се от едно мощно самонадмогване в полза на собствената си мисия. Поне така си мисля аз, току-що прочел и последната страница от „Статии". Но има и друго. Можеше ли Тончо Жечев да прибегне до непоетичния лаконизъм на това заглавие, ако нямаше основателна претенция за действителната значимост на текста, който започва след невзрачното“ име на книгата му. Но да оставим предположенията и да минем на въпроса, свързан с оценката на това, с което се представя Тончо Жечев. Доколкото в случая става дума за моето мнение, аз вече го подсказах с уводните изречения на тази рецензия. А ще побързам и веднага, пак заради това никакво“ заглавие, да кажа, че в книгата на Тончо Жечев наистина има статии. Превъзходни литературнокритически статии, чудесен плод на майсторското му перо, което го наложи като първостепенен български литературовед. На с. 12 от разглежданата книга ще прочетем убеждението на Жечев, че „всички значителни съвременни литературоведи и кри тици виждат своето дело не като тесни специалисти, а във всеобщата му онтологическа връзка с кардиналните въпроси на живота и човечеството". Радостно е, че когато говорим за автора на „Статии", ние можем без никакво съмнение да използуваме цитираната мисъл като персонална характеристика. Най-хубавото в досегашното творческо дело на Тончо Жечев го представя като истински широк специалист в иначе специфичната проблематика на литературознанието, а също и на народопсихологията. Това ни доказват и нещата от последния му критически сборник, които, събрани заедно, актуализират своето значение и удвоя ват въздействената си сила, позната ни от първоначалното публикуване на статиите в периодиката. Моята емоционална памет е съхранила онези чувства, които предизвика сред няколко млади литературни критици текста на „За един стих на Ботев“, отпечатан преди време в „Литературен фронт". Като някои други книги на Тончо Жечев и „Статии" е категоричен израз не само на едно критическо дарование, което, обогатено с натрупания опит и многоизмеримата ерудиция, води до предпоставяния от тях успех. Сборникът е израз и на високото съз нание, което има Жечев за ролята и отговорността на творческата си работа. На тази работа той гледа и като на своеобразна въз питателна дейност“. „За един стих на Ботев", в това ще се убеди всеки, който прочете статията, е написана не само от чисто профе сионални подбуди, а и поради възгледа за възпитателното значение на критическата и изследователската работа. Тончо Жечев се включва в спора около местоимението в едно Ботево стихотворение, защото този спор „опира до цялата естетика на Ботев, до философията на неговото творчество и най-общо до методологията при разглежда нето на българската литературна еволюция" (с. 57). Разрешаването на спорното, а то никак не е маловажно в конкретния случай, неминуемо ще помогне на българина да възприема още по-точно Ботев. Ето какво възпитание имам пред вид: възпитанието на критиката, което тя трябва да упражнява върху читателския вкус, върху хуманитарното мислене на хората. Но да си послужим пак с думите на Тончо Жечев. В статията „Методологически въпроси на българската литературна история" той казва: ... ..в наше време под угроза се оказа хуманитарното възпитание и образование на човека, възпитание и образование, в чиято основа винаги е била художествената литература, тази литература, чието предназначение и смисъл е тъкмо изграждането на цялостен човек, човека като разумно и чувствуващо същество" (с. 9). Това е мисъл, свързана с възгледите на Жечев за необходимостта от написването на нова история на литературата ни. Той смя та, че сред първопричините за бъдещата поява на тази история е и нейната огромна възпитателна роля, която тя ще играе.