Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Българският Великден или страстите български от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2170
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Когато след премеждия започнах да миналите десет години показаха, че темата се занимавам с литературна история и критика - пише авторът в своите уводни думи, - на сърцето ми легна една плодотворна българска традиция. Най-добрите български литературни историци и кри тици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на националната история, и смело са се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума. В същност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа, че бях щастлив да открия, че заниманията с българска Литература... задължително ни прибли жават към историята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор. " Органично свързана с личността на автора, идеята зрее в съзнанието му в продълже ние на десетилетие, развива се и укрепва, за да намери пълното си реализиране в проучването на един въпрос, в който като във фокус се събират и пречупват всички тенденции на нашия национален живот, естествените конфликти и проблеми на една нация, изправена пред необходимостта сама да преодолее духовната и политическата мощ на Изтока и Запада. Преди около десетина години Тончо Жечев беше критикът, който постави у нас въпроса за националната самобитност на литературата, той писа и говори за националната участ на българите и националната им психика. И то не само в чисто теоретичен план. Занимаваше го литературното творчество на писатели, за които проблемът беше се превърнал в поетична съдба - Димитър Талев, Иво Андрич. И именно при разглеждането на тяхното творчество той направи своите най-инте ресни и най-задълбочени констатации. Изсе е превърнала в негова собствена творческа съдба. „Отначало аз виждах кни гата си като книга за Петко Славейков и неговия син Пенчо Славейков - съоб щава авторът. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещната другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне на мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: къде са корените на нашето безверие, нашия атеизъм?... От къде произлиза подражателният дух?" Инте рес, който се прокрадва в цялото досе гашно творчество на критика, предопре деля предпочитанията му към един или друг автор и най-сетне намира израз в проучването на един въпрос колкото исторически, толкова и литературен, психологически, народоведски. Едва ли би било грешка, ако кажем, че идеята за тази книга преминава през цялото досегашно творчество на Тончо Жечев.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Литература и общество от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2311
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Жажда по традиция" - така Тончо Жечев е озаглавил една от рецензиите в новия си литературно-критичен сборник, определяйки основната насока в търсенията на своя по-млад колега Светлозар Игов. Струва ми се, че тази характеристика приляга най-добре за собствената му книга „Литература и общество". Жаждата по национална културна традиция е основният патос на книгата. Той обединява разностранните по тематика статии, портрети и рецензии, събрани тук. Програмен характер в този смисъл има първата статия - Народ и интелигенция". За Т. Жечев чувството за традиция е до голяма степен мярка за народностния характер и хуманистичното зву чене на днешната духовна култура. То е белег за зрелостта на общественото съз нание, за зрелостта на интелигенцията. Проследявайки исторически сложилите се модификации на проблема народ - интелигенция, авторът търси съвременните му аспекти „с оглед хуманистичната проблематика на днешната култура". Коренните социално-икономически промени след Девети септември, измененията в социално-класовата структура на обществото и по-специално бързото количествено нарастване на интелигенцията отново поставиха на дневен ред въпроса за интелигента и полуинтелигента, за интелигентското и полуинтелигентското. Този, който принадлежи на интелигенцията - пише Т. Жечев, - може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъд ростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на сре дата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и 132 дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. Странно недовършен, полуизграден, той не виж да нищо достойно за преклонение и уважение, винаги готов за разрушения от неспособност нищо да съгради" (с. 13). Такива проникновени и образни со циално-психологически характеристики не са рядкост за книгата на Жечев. В слу чая обаче интересният социален феномен го занимава не сам по себе си, а във връзка с някои негативни явления в нашия културен и литературен живот. С острия си граждански нюх критикът е Доловил прояви на полуинтелигентско ле комислие, на нихилистично отношение към селското ни минало в съвременната бъл гарска белетристика (при епигоните на Радичков и Ивайло Петров). „Тези яв ления - отбелязва Т. Жечев - се под хранват и от някои литературни критици, които утвърждават единствено фарса и гротеската, на които „коренотърса чеството на Хайтов, В. Попов, Г. Мишев изглежда носталгично и старомодно. Запознат с трънливия път на българското културно развитие, обобщил опита на нашите културтрегери от следосвобожденското ни минало - опит, който знае и безплодието на „европеизиращите" авангардни моди, и родовитостта на нашенското, Тончо Жечев логично стига до извода, че „истински напредничавата, прогресивна култура за разлика просто от авангардизма е в известен смисъл „консервативна", защото народната интелигенция е призвана да пази и съхранява народните културни ценности на тях)- ната основа, а не на голо място" (с. 18. От висотата на тази истина тръгва авторът, за да се върне в края на книгата отново при нея: . . . в историческото си движение културата винаги е приемстве ност" (с. 314). Тази истина е негов ръководен принцип при характеризиране на литературните явления (в диапазона от Ботев и Вазов до наши дни). Тя е проб ният камък при оценката на творческите личности (от Вазов и Боян Пенев до Пантелей Зарев и Светлозар Игов).
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Тодор Икономов” от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2342
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През есента на миналата година в Киевската библиотека към Академията на науките в УССР, в отдел „Старопечатни издания", попаднах на интересни описания на двореца на Абдул Азис. В помещението, в което Азис провеждал разговорите с майка си, негов най-добър съветник, по една от стените се стичала вода. Разбира се, неслучайно, а за да не чуват гласовете и тайната да остава неприкосновена и пълна. Освен това в ръкописа се дава планът на дворцовата лична баня с помещение в нея, отделено с решетка, в което Абдул Азис, представете си, влизал специално за да насапуниса главата си, критичен момент - в който най-често са ставали покушения върху първия човек на империята. И това - в Константинопол, в султанския Дворец, между хората, с които е живеел. В "Тодор Икономов" на Тончо Жечев, неусетно попадаме именно в това време, в тоя къс от история, който така малко е приобщен към нас, към времето ни, към историческата ни памет. Нашата литература с националреволюционна багра повече се е занимавала с живота отвъд Дунава, във Влашко, и това донякъде е обяснимо - там е била по-голямата част от нашата емиграция. Няма съмнение обаче, че из браилските свърталища хъшовски" много по-лесно можеха да се пеят български песни и да се говори на висок глас за Отечеството, откол кото в преизподнята на Цариград, мястото, където работи и действува Тодор Икономов. Впрочем, кой е той? Едно име познато повече, отколкото самото му дело. Име на българин, страдалец български, с хубав як врат, който не се бои от бесилката, мъченик на своите идеи", както го нарича и Т. Жечев. Именно Икономов е един от тези, които живеят и се борят отвътре, в сърцевината на империята, в Царитрад, който по онова време е толкова гръцки, колкото български и турски, а толкова и на страха от утрешния ден. Революционер сред черковниците, Тодор Икономов на Тончо Жечев далеч надхвърля библиографския портрет, изграден върху онова, което е писано или останало от него. Авторът е потърсил свои виждания, свои тълкувания на един възрож Денец, психологическите му измерения, дълбочините и противоречията на неговата мисъл, които в много случаи се изплъзват или поне трудно се долавят от авторите на подобни книги. Така силата на Тончо Жече вия Тодор Икономов не е толкова в хронологично разказаните събития, колкото в „оживяването" на един образ в тези събития, тър сенето и намирането на мястото му, и то за едно време, когато българската искра е гаснела от могъщото влияние на фанариотството и просветената гъркоманщина. Въпреки цялата си ненавист срещу духовенството, изразено така добре в „Моята молитва", в статията си „Решен ли ечерковния въпрос" Хр. Ботев пише: „Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето, вехтата борба между двата елемента - българи и гърци, се начена със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насуш хляб. В тази борба много пра ведни жертви претърпя нашият народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските Тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Не по-малко бяха и на разбойническия вертеп - фенер." Тончо Жечев е избрал една от тези трудни пътеки. Безусловно, той се е намирал между не един и два свои авторски конфликта в изграждането на образа на Икономов. Освен това всичко би било много по-лесно, ако той се придържаше към биографичните възли", без те да се развързват и тълкуват. Трудьт дори би станал по-обемен, а може би и почетивен. Тончо Жечев обаче не е избрал лекия път на занимателността, действието и повърхностната фабула. Той е усетил отговорността, както споменах, да ни разкрие вътрешните измерения на едно дело, да влезе в психографията на събитията и в края на краищата да остане при трайните стойности, които биха ни връщали нееднократно към тази книга.
    Ключови думи
    Тодор, Икономов, Тончо, Жечев
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Статии” от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
2724
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Твърде непретенциозното заглавие на последната му книга е в същност една небе зобидна провокация. Тя е насочена към читателя, който привикна да се отнася сниз ходително към появата на достатъчно много критически книги, пълни с користни венцехваления и какво ли не още, но празни откъм сериозни мисли. Тя еотправена и към самата ни критика, нуждаеща се от едно мощно самонадмогване в полза на собствената си мисия. Поне така си мисля аз, току-що прочел и последната страница от „Статии". Но има и друго. Можеше ли Тончо Жечев да прибегне до непоетичния лаконизъм на това заглавие, ако нямаше основателна претенция за действителната значимост на текста, който започва след невзрачното“ име на книгата му. Но да оставим предположенията и да минем на въпроса, свързан с оценката на това, с което се представя Тончо Жечев. Доколкото в случая става дума за моето мнение, аз вече го подсказах с уводните изречения на тази рецензия. А ще побързам и веднага, пак заради това никакво“ заглавие, да кажа, че в книгата на Тончо Жечев наистина има статии. Превъзходни литературнокритически статии, чудесен плод на майсторското му перо, което го наложи като първостепенен български литературовед. На с. 12 от разглежданата книга ще прочетем убеждението на Жечев, че „всички значителни съвременни литературоведи и кри тици виждат своето дело не като тесни специалисти, а във всеобщата му онтологическа връзка с кардиналните въпроси на живота и човечеството". Радостно е, че когато говорим за автора на „Статии", ние можем без никакво съмнение да използуваме цитираната мисъл като персонална характеристика. Най-хубавото в досегашното творческо дело на Тончо Жечев го представя като истински широк специалист в иначе специфичната проблематика на литературознанието, а също и на народопсихологията. Това ни доказват и нещата от последния му критически сборник, които, събрани заедно, актуализират своето значение и удвоя ват въздействената си сила, позната ни от първоначалното публикуване на статиите в периодиката. Моята емоционална памет е съхранила онези чувства, които предизвика сред няколко млади литературни критици текста на „За един стих на Ботев“, отпечатан преди време в „Литературен фронт". Като някои други книги на Тончо Жечев и „Статии" е категоричен израз не само на едно критическо дарование, което, обогатено с натрупания опит и многоизмеримата ерудиция, води до предпоставяния от тях успех. Сборникът е израз и на високото съз нание, което има Жечев за ролята и отговорността на творческата си работа. На тази работа той гледа и като на своеобразна въз питателна дейност“. „За един стих на Ботев", в това ще се убеди всеки, който прочете статията, е написана не само от чисто профе сионални подбуди, а и поради възгледа за възпитателното значение на критическата и изследователската работа. Тончо Жечев се включва в спора около местоимението в едно Ботево стихотворение, защото този спор „опира до цялата естетика на Ботев, до философията на неговото творчество и най-общо до методологията при разглежда нето на българската литературна еволюция" (с. 57). Разрешаването на спорното, а то никак не е маловажно в конкретния случай, неминуемо ще помогне на българина да възприема още по-точно Ботев. Ето какво възпитание имам пред вид: възпитанието на критиката, което тя трябва да упражнява върху читателския вкус, върху хуманитарното мислене на хората. Но да си послужим пак с думите на Тончо Жечев. В статията „Методологически въпроси на българската литературна история" той казва: ... ..в наше време под угроза се оказа хуманитарното възпитание и образование на човека, възпитание и образование, в чиято основа винаги е била художествената литература, тази литература, чието предназначение и смисъл е тъкмо изграждането на цялостен човек, човека като разумно и чувствуващо същество" (с. 9). Това е мисъл, свързана с възгледите на Жечев за необходимостта от написването на нова история на литературата ни. Той смя та, че сред първопричините за бъдещата поява на тази история е и нейната огромна възпитателна роля, която тя ще играе.
    Ключови думи
    статии, Тончо, Жечев
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Българският роман след Девети септември от Тончо Жечев

Free access
Статия пдф
3276
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази книга е своеобразно допълнение към досегашните трудове на Т. Жечев върху съдбата и странностите на феномена, наречен роман. Казвам допълнение" съвсем не за да омаловажа самостойното и значение в неговото творчество, а, напротив - за да подчертая, че и тук се проявява удивителното постоянство на критика да остава верен на няколко, бих казал, магистрални, естетически идеи, които обаче постепенно се развиват, дообогатяват, разклоняват и обновяват в съответствие с неочаквано откриващите се в това движение нови връзки между тях. При прочита на това изследване много неща ще зазвучат в пълната си дълбочина и многогласие, ако постоянно държим под око пътя на Тончо Жечевия интерес към проблемите на романа още от „Съвременни образи и идеи" (1964) и „Идеи на прозата" (1967), та до неговия критически шедьовър „Българският Великден или страстите български" (1975). Бих желал особено да подчертая оформената в жалонните творби на критика концептуална угльбеност и пластическа сила, особено ярко проявени в размислите над произхода и бъдещето на романа, както и в онази респектираща способност за проникновение не само във, но и отвъд омаята на една поезия, зад която стои българската история - поетична и трагично-епична, - българският национален дух и страстите български. Всичко това се поддържа от няколко яки стожера, които скрепят в единно цяло търсенията на автора (независимо дали пише специално върху проблемите на романа или върху пое зия и история, история и проза, общество и литература, писатели и книги, критика и критици), и тези стожери са: дълбоко вижда ната връзка на литературното развитие с развитието на националните идеи, с възхода и катастрофите на българския народен дух; диалектически процесуалното схващане за жанровото строителство върху основата на една философия на българската история; постоянно провеждан паралелен подход към литератур ните трансформационни процеси и развойни тенденции в миналото и в съвременността плътното придържане към „литературния релеф" с цялото внимание към отделния автор И отделната творба, без да се губи теоретическата висота и историческата перспектива, при това без да изчезва личният емоционален ангажимент, който придава самостойно, а не приложно" звучене на текста, развива се в самостоятелна критическа сюжетност - с една дума, всичко онова, което Т. Жечев изрази с една фраза като свое творческо кредо: „Критиката е художествена проза, чийто главен герой еидеята." Подчертавам последната мисъл и особено идеята в нея - защото тя е ключът към книгите, за които споменах: разбира се, не всички от тях са центрирани върху романа, но без това внимателно и просветлено вникване в историческия път на идеите - обществени, културни, иманентно-литературни, - което ни откриват в различни степени, ракурси и оттенъци всички Тончо Жечеви книги досега, обяснението и на неговата концепция за романовото развитие в българската литература би било непълно. Още в началото на изследването си Т. Же чев изрично подчертава: „Всички литературни родове, видове и жанрове с успех могат да се съотнесат към преломните исторически съ бития в живота на народите. Но никъде за дължителната взаимна обусловеност между тези събития и литературните форми не е така пряка, очевидна и необходима, както при романа, който, взет в един по-широк план, е художествена летопис за историческите събития и обществените нрави... Тъкмо тази вътрешна, социална, психологическа, есте тическа и философска връзка имаме пред вид, когато трябва да обосновем самата тема - Девети септември и българският роман. При това ние имаме и ще имаме пред вид двете страни на един и същ процес: от една страна, назряването на повратното историческо събитие, неговото ставане" и неговите последици дават най-обилната храна за развитието на жанра; от друга страна - романът е една от най-подходящите художествени форми за осмисляне на станалото: в него извънредно пълно се отразява и оформя обществената мисъл за станалото, със съдържа нието и формата си той изразява художестве ното и критическото съзнание на епохата за преживяното и изследва, анализира новите обществени и нравствени реалности, породени от повратното историческо събитие.

Subscribe to Тончо